Вучето и W.W. отиват на прием в норвежкото посолство за последно, но не защото ще умират

Скандинавецът и добре да живее в България, един ден му писва (или престава да му е интересно), вдига си пушената сьомга, варените картофи, фиордите и гълъбите по принцип и  се връща на неговия си полуостров, където въздухът не те задавя заради азотните  оксиди в него, където годишно загиват едва 2,6 човека в автомобилни злополуки,  където никой нормелен гражданин не се интересува от политика и където лятото е безгижно и красиво, макар че продължава само между 12-ти и 22-ри юли.

След като Норвегия изпълни програмата си максимум в бедната ни родина, успявайки без особени услилия да нарави своя фирма лидер на телекомуникационния пазар, норвежкото правителство реши да затвори посолството си у нас с цел да „затегне бюджета“. Както и в Замбия и Зимбабве, между другото. Дали в тия две африкански държави е имало прощални приеми, аз не знам, а и не ми дреме, понеже ми е много по-близко, а и по-безопасно[1] да се появя в пълния си блясък след мезотерапията миналата седмица на прием в резиденцията на посолството на Кралството в София.

Резиденцията, която е кацнала на един  опяван от птичи песни горист хълм в Бояна, е решена  в типичния скандинавски стил – много дърво, изчистени линии, открити прозорци, рустикални елементи. Въпреки подчертано уютно-хижарския интериор, от белите стени не те гледат смущаващо и/или осъдително икони на трагично загинали светии и отстреляни еленски глави. Напротив, обстановката е повече от предразполагаща и говори за дискретен шик и богатство, което до такава степен респектира някои от по-необиграните в подобни мероприятия български гости на приема, че те буквално не смеят да си вземат ордьовър с трюфел, без да се извинят на сервитьора.

Ние с W.W. обаче сме обиграни ветерани в тая област. Ние не се извиняваме – просто отиваме и взимаме това, което ни принадлежи! Още щом поздравяваме посланичката и приближените й за предстоящия национален празник на страната, ние с лека, привидно небрежна стъпка се отправяме към мокрия бар, който, ако се съди по зареждането му, още дълго време ще остане мокър, въпреки че на приема се изсипват най-малко триста човека. Някои от посланиците се разпознават по етносните си черти и характерното облекло – китайският по традиция висок колкото нашенски петокласник и с ясно изразен епикантус[2] очи, а този на Саудитска Арабия е увит с чаршаф и, за да впише пълното си име в книгата за гости,  използва цяла страница и половина. Други, като кметът на Равда, обозначават присъствието си като щедро раздават визитни картички с големината и пастелните цветове на сватбени покани, а когато в последствие открива една от тях безсърдечно изоставена върху пейка на лятната тераса, при това с отпечатък от столчето на чаша с червено вино върху нея, почти се разплаква.

Аз съм облечена в преобладаващо бяло, въпреки перманентното и почти патологично влечение към черния цвят и въпреки факта, че бялото отива на много малко хора, които а) не сa булки, б) не са Мерилин Монро в прочутата сцена от филма „Проклетите седем години“ и в) не плават със собствена яхта покрай бреговете на Корсика. W.W. носи класически сервитьорски костюм с вталено сако и бяла риза без вратовръзка и аз просто не мога да се сдържа да не му поръчам две ракии за пета маса. На което той, разбира се, се обижда, ама наужким, понеже знае, че дори да облечен с жълти шорти с тиранти като Саша Барон-Коен в „Бруно“ или като бананите-с-пижами, пак щеше да изглежда като един милиард долара. Които ги няма! Понеже ако ги имаше, щяхме да отидем на приема с лимузина или с оседлан динозавър, а не със смрадливо такси, в което беше толкова тясно на задната седалка, че иначе идеално изгладеният панталон на W.W.  се нагъна като акордеон, а на мен ми се нагънаха бръчките на шията, които мезотерапията не можа да отстрани.

Посолството е наело за пореден път топ-готвачи, единият от които не е кой и да е, а телевизионна звезда – норвежкият шеф Манчев, само че в неговата идеална версия – висок, синеок и престъпно секси. Даже в момента, в който си отворя устата, за да презентира менюто, не мога да не си представя как казва: „Здравейте, аз съм Крис Хемсуърт[3], и не само, че играя бог Тор в едноименния филм, аз СЪМ самият него. И освен това мога да готвя божествено!“

Само половин час след като посланичката удря звънеца, с който оповестява начало на похода към коктейлните маси, някои от високопоставените гости вече са  солидно почерпени и аз не мога да не забележа с известна доза злорадство, че това са почти всички представители на мюсюлманското вероизповедание, които иначе са големи въздържатели на хартия, но на практика нямат угризения да изпият запасите на посолството от акевит[4].  Ние с моят „плюс един“ се държим на висота и изпиваме само около 14 чаши бяло вино.

Докато весело разговарям с един средно пиян норвежки старчок, който твърди, че 35 години е работил в разузнаването и е участвал във военни мисии, усещам виното приятно да се хлъзва надолу по хранопровода ми, по който вече е прокарала мазна и наситена с омега-три есенциални мастни киселини диря парче тлъста сьомга. През това време W.W. го сваля друг един старчок, пак норвежец, но по кърпичката на точки, която се подава закачливо от горния джоб на сакото, веднага се разбира, че за разлика от съгражданина си през последните 35 години се е возил по-скоро на пениси, отколкото в танкове. W.W.  е толкова приятно развеселен, че не само че не му пука, че го свалят, ами успява да извърти ситуацията в своя полза – цигарите му са свършили, а художникът от Трондхайм с ателие в Париж (за какъвто проект-ухажорът се представя), го черпи щедро от своята току що начената кутия. Само минута, след като и аз се присъединявам към разговор, ми става пределно ясно, че единственото нещо, което този псевдо артист е в състояние да нарисува, е сърце, прободено със стрела (с химикалка!), а френският му life experience се заключава в една визитна картичка, за която е платил на някого да я напише на френски. Иначе не знае и дума френски. Което проверявам, разбира се. И въпреки че го съсипвам от тунинговани подигравки, той все пак ме изпраща като ми целува ръка.

– Как го правиш? – възкликва W.W.  –  Въпреки че им казваш истината в очите и ги взимаш на подбив, they all love you!

– Ами това е по-добрата тактика, отколкото да ги обсипваш с лъжливи комплименти и накрая даже да не си спомнят името ти.

Подобни мероприятия си имат от-до времетраене. Тоест не можеш просто да щракнеш с пръсти на бармана и да му кажеш : „Нема затваряне, докато поръчвам, брат! И оркестърът да свири!“ Затова в 20 часа, както си е по протокол, с W.W. махваме за сбогом на невидимите катерици сред клоните на дърветата отсреща и се обаждаме за такси. Обикновено такова, понеже всички лимузини били на адреси. А оседланите динозаври били измели отдавна. Ти да видиш…

Докато чакаме и отрезняваме от свежия планински въздух, W.W. си изпросва още една цигара – тоя път от българския готвач, когото са викнали да „подгрява“ на норвежката звезда. Човекът се представя като Бисер и е дребничък, с мили свели очи и по сабо. Излязъл е пред входа самият той да дръпне набързо една цигарка след целия тоя стрес покрай готвенето на супата с нахут и скаридените ордьоври.

На път към центъра W.W. не спира да повтаря колко е пиян (само че на английски, за да не го разбере шофьорът, понеже най-вероятно не е завършил езикова гимназия), а аз стискам ръката му в своята и си мисля  как никога повече няма да се върнем в тази удивителна дървена сграда насред гората, облечени официално и настроени пиянски.

Освен, ако разбира се, не реша да счупя прасето-касичка и не я купя, след като я обявят на обществен търг другия месец.

____________________________

[1] Без необходимите ваксинации човек като нищо може да се разболее от жълта треска, ако реши да пътува за Замбия, например.

[2] Епикантусът е кожна гънка на вътрешния ъгъл на окото. Когато той е особено добре изразен, очите изглеждат „дръпнати“.

[3] Вместо бележка под линия –

CLEARANCE REQUIRED BEFORE ANY USAGE. SPECIAL PRICE APPLIES. Australian born Hollywood actor Chris Hemsworth. NRT
CLEARANCE REQUIRED BEFORE ANY USAGE. SPECIAL PRICE APPLIES.
Australian born Hollywood actor Chris Hemsworth. NRT

[4] Akevitt (нор.) – традиционна скандинавска високо алкохолна напитка, която се прави от картофи.

Total Views: 1153 ,

Related posts

Leave a Comment