Вучето и W.W. се сдобиват със странен съквартирант

Едно от предимствата на това да си роден в богата европейска страна и в заможно семейство от малко над средната класа е, че можеш да си позволиш лукса да живееш като пълен бедняк и прошляк. Нека да обясня какво имам предвид, понеже за тези, които живеят в крайни софийски квартали или, не дай си боже, във Видин, това твърдение може да звучи доста абстрактно и невероятно.

От три благословени месеца вече аз и W.W. живеем в един от хубавите квартали на централен Копенхаген – Бронсхой. Тук няма забулени невести с по 12 сополиви деца с лицево окосмение и кривогледи азиатски старици с изкривени от артрит пръсти. Вместо това хората разхождат руси близнаци и кучета с шампионски ген, а ливадите са толкова добре поддържани, че ти иде да изхвърлиш една опаковка от вафла „Морена“ в тях ей така просто, за спорта. Настанили сме се в къща за гости, залепена до главната семейна къща с обща площ към 280 кв. м. Без дворовете – предния и задния и без гаража, който е толкова голям, че в него можеш да паркираш фадрома или да закопаеш четири тъщи една до друга. Само допреди няколко години на мястото на нашия временен дом е имало… басейн! Обаче настоящите собственици решили да го махнат по две резонни причини: поддръжката му излизала твърде скъпо и после, малко е тъпо да имаш открит басейн в страна, в която средната лятна температура е 19 градуса.

Дотук май всичко изглежда по-добре дори от домашно порно на Григор Димитров и Никол Шерзингер. И щеше да е, ако не беше един малък недостатък в цялата тази идилична, бюргерска картинка. Е, не чак толкова малък, понеже става въпрос за нашия 25-годишен, метър и осемдесет висок, митично русокос и дългокос съквартирант Филип. Който също е и син на семейството, обитаващо богаташката къща до нашата! Роднинската връзка между наемодателите ни и съквартиранта обаче не играе главна роля в настоящата история, понеже, по стар западноевропейски обичай, хората над 18-годишна възраст тук отдавна са скъсали метафоричната пъпна връв с мама и, дори да живеят на седем метра от нея, по-скоро биха умрели в агония от бавна гладна смърт, отколкото да й поискат две яйца назаем.

Филип учи физика в Копенхагенския университет и се възхищава на Мао Дзе Дун[1], чийто огромен, стряскащ портрет виси на стената в банята, зад тоалетната чиния. Филип е живял малко в Китай (оттам и култът към Мао) и малко в Шотландия (откъдето пък са бившето му гадже и една хламидия). Освен това се изживява като философ и поради това суетата на света му е непозната. Той е от хората, които не разбират защо мъже като Дейвид Бекам съществуват. Нито защо е необходимо да си купуваш каквато и да е козметика, когато можеш да пречистваш тялото (и духа си!) само с чиста вода от душа. Филип разполага само с едно яке, един велосипед и стара пишеща машина, но и с цялата свобода на света, както той самият би се изразил.

Филип има странен режим на живот, който на 90 процента се дължи на факта, че има годеница в Щатите, с която говори по Skype почти на пълен работен ден, т.е. нощ, и на 10 процента, че е тотален социален търтей. С други думи, не му се налага да ходи никъде… освен до тоалетната. Любовта му към Урсула, американката, с която се е запознал преди две лета в Копенхаген, е толкова всепоглъщаща, уникална и вечна (разбира се!), че на практика нищо друго няма значение. От обезличаването на заобикалящия го свят обаче страдаме аз и W.W. ! Най-вече финансово, понеже купуваме всички консумативи за домакинството, които Филип с лежерната небрежност на философ безнаказано използва, като отгоре на всичко в началото на всеки месец превеждаме на банковата му сметка наема от 7, 500 крони. Аз лично страдам и морално, понеже българското ми чувство за непреебаност постоянно е поставяно на изпитание. Тъкмо когато съм изсмукала с прахосмукачката всичките оризови зърна, които съквартирантът ни волно е разпръснал след поредната си вихрена готварската сесия, и съм отстранила дългите руси косми, защипани във вратата на микровълновата, Филип се прибира отнякъде, свирукайки си с уста, и с бодра стъпка преминава през изчистения паркет с калните си гуменки. Всъщност тия гуменки изглежда имат статута на животоподдържащ аксесоар, понеже той не ги сваля, дори когато си поляга за има-няма шестчасова следобедна дрямка.

Филип не разтребва. Стаята му е така зарита от боклуци, мръсни чинии, хартии и кирливо бельо, че на практика там ежедневно се развъждат повече живи организми, отколкото има в Индийския океан.

Филип мрази Тръмп, понеже заради неговата социална политика диабетичното му гадже Урсула ще трябва да плаща от джоба си по 25 хиляди долара годишно за инсулин. Обаче Урсула е хитра калинка и смята в най-скоро време да емигрира в Дания. В Дания такива лекарства са безплатни. Плюс, веднага ще й бъде осигурено жилище и жилав викингски член, на който да посяда, когато й се прииска. Ако пък и българските шмольовци се задържат за по-дълго в къщата, ще има и кой да обира нейните косми от сифона под душа. Общо-взето, със или без диабета, Урсула я очаква прекрасно бъдеще в Копенхаген.

Филип мрази и да пере. Ето една прясна случка в тая връзка.

В петък младият философ събира един куп вмирисани на тютюн, кюфтета в сос, сперма и риган дрехи и ги напъхва в пералнята. Понеже правилото в къщата е да не се къпеш, докато пералнята работи, тъй като щяло да стане наводнение, ние търпеливо изчакваме пералнята да свърши, за да си вземем душ.

В събота дрехите все още са в пералнята. W.W. иска да си изпере униформата за работа, както и няколко тениски и чифта чорапи, обаче няма как това да се случи.

В неделя сутринта пералнята работи. Със СЪЩИТЕ дрехи от петък в нея!

Запазвам самообладание.

Когато се прибирам в понеделник вечерта и влизам в банята, за да се изпикая, установявам, че прането на Филип си стои там, където се върти вече четвърти ден. От влагата вътре сигурно вече се е зародила колония от бактерии, амбицирани да се превърнат в биологичен вид, който да стане конкурентноспособен на човешкия в рамките на 10-12 хиляди години.

Започвам да готвя, а към седем Филип изпълзява, свирукайки си, от стаята и започва да отваря и  души кутиите в хладилника, за да провери в коя от тях няма червеи и дали храната  все още става за ядене.

– Филип – казвам аз, – ти обичаш ли да си пазаруваш нови дрехи?

– Не особено.  Защо?

– Мда, така и подозирах. Затова ще е най-добре да се погрижиш за тези, които имаш в момента, като ги извадиш най-после от пералнята, понеже ще мухлясат. И, искаш или не, ще трябва да отидеш на пазар за нови!

– Добре, – казва той и пуска усмивка, която сигурно смята, че е обезкуражителна, понеже много пъти в миналото го е спасявала от неприятни и/или конфузни ситуации.

W.W. се прибира към 8, вечеряме и после, докато си лежим в стаята и гледаме Madam Secretary, чуваме познат звук откъм банята.

– Леле! – възкликва W.W. – Тоя пак е пуснал пералнята.

Зарязваме госпожа секретаршата и нахлуваме в банята, за да видим…какво? Филип наистина за трети път е пуснал пералнята със СЪЩИТЕ дрехи в нея.

– Това случва ли се наистина? – задавам безсмислен, риторичен въпрос, на който W.W. няма отговор, защото не знае какво е риторичен въпрос (тоя урок по литературен анализ в гимназията го е пропуснал).

Вече е вторник и W.W. става много рано за работа, обаче аз съм гаднярка и оставам в леглото до 10 и половина. Когато най-после ставам, защото мехурът ще ми се спука, първото нещо, което ми прави впечатление е, че дрехите, които предната вечер Филип е извъртял за трети път, все още са в пералнята при конфиденциално затворени врати.

Към обяд излизам, за да ида да изплувам няколко дължини в басейна, а после се срещаме с W.W. в центъра за кафе. Пазаруваме храна и две пластмасови саксии, в които възнамеряваме да си посадим магданоз. Понеже така или иначе не можем да се занимаваме с телефоните си, докато пътуваме нагъчкани в градския автобус 5A, като никога решаваме да си говорим. Аз предлагам да се обзаложим дали като се приберем, дрехите на Филип все още ще са в пералнята.

– Разбира се, че ще са! – категоричен е W.W.

– Стига де – казвам аз с уклончив тон. – Вътрешното чувство ми подсказва, че ще ги е извадил. Хайде да се обзаложим на 50 крони!

– На 20.

– Е-е, нали днеска си взел заплата – хайде на 50!

– На 20 – упорства W.W.

– Добре, хубаво, на 20.

Още щом прекрачваме прага на къщата, W.W. прави ляв завой и влиза в банята.

– Вътре са си! – съобщава той тържествуващо.

Ебаси, иде ми да му прекъцам гърлото на вътрешното ми чувство!

Слагам монета от 20 крони на нощната масичка откъм страната на W.W.

Утре, сряда, ще се навършат шест дни, откакто дрехите на съквартиранта ни са държани заложници от зловещата пералня.

_______________________________________________________

[1] Мао Дзе Дун (1943 – 1976) оглавява Китайската комунистическа партия през 1945 г., а от 1949 г. до своята смърт е начело на Китайската народна република.

Total Views: 5345 ,

Related posts

Leave a Comment