Казват, че започваш да оценяваш нещо, когато го загубиш. Не важи за девствеността и излишните килограми. Важи обаче за всичко останало – телефона, ключовете от колата, младостта, любовта, родината…
През годините съм губила всички тези неща. Някои, като младостта, безвъзвратно.
Други, като родината, губя от време на време. В момента съм в период на загубване.
Защото аз съм тук, а тя е някъде там, застопорена между 41-ия и 44-ия северен паралел като жигула на трупчета – България (само) на едно море, България на мама и на татко, България “като една човешка длан” и като порция кюфтета с гарнитура кебапчета.
Между мен и моята родина винаги е съществувал страшен антагонизъм – аз я мразя, тя ме обича, аз я обичам, тя ме мрази. И казвам “винаги”, понеже това със смесените, преобладаващо негативни чувства не е от вчера. От трети клас е.
В чавдарското ми поръчение за лятната ваканция под първа точка стоеше задължението да предам 2,5 кг цвят от лайка, а под точка номер две – да прочета “Овчарчето Калитко”. Ужас – книга с размер на тухла четворка.
Започнах я с най-добри намерения и да я довърша, само че с всяка следваща страница Калитко ми опротивяваше все повече. Опасна гадина беше това селянче – да зареже училището, за да почне да краде (пушки, боеприпаси, крави, велосипедни гуми, овце), при това поощряван от “благородните” партизани.
Тогава в неузрялата ми детска главица се зароди и започна да се оформя мисълта, че има нещо гнило в България и че може би това не е страната, която описват с такива хвалебствени слова по вестници, учебници и Първа програма.
Социалистическият период положи основите на критичното ми отношение към строя и държавата, а последвалият демократически такъв заби до дръжка кинжала в сърцето на моята едва мъждукаща любов към отечеството.
Но кои са нещата, които все пак я карат България да й липсва, където и да е, разберете на: https://webcafe.bg/obshtestvo/otechestvo-lyubezno-ti-ray-si-da-no-koy-te-prilichno-otsenyava.html
