Блогът на Мая Вуковска

Здравейте, любители Buy Nexium Online Pharmacy и нелюбители на блога,

Знам, че отдавна не сме се „виждали“ Buy Buy Lasix Online cymbalta online на vukovska.com, но … ако искате да видите/поласкаете/почерпите/напсувате авторката на Романа в развитие, можете да го направите на 21.12 в Благоевград, от 18 ч. в Червената зала на  Американския университе, където ще представя новата си книга  „Роман с ключ“ (издател: „Сиела“-София)

Другата ви такава възможност ще бъде на презентациите в София и Пловдив през януари, за които обаче все още няма установена дата.

You’re welcome! Носете си сурови яйца (виното ще го подсигурят от издателството!).

Мая

Kъм групата постепенно се присламчва и една изрусена, но с хубаво телце начинаеща актриса – приятелка на Пени от гимназията. Казват й XP – като в Windows XP.  Така и не успявам да разбера дали това са инициалите й или някакъв прякор. Не че ме интересува де… Питам я обаче в какво е играла. Тя махва неопределено с ръка:

- В разни неща. Реклами предимно.

- Кажи някоя, сигурно съм я гледала.

- Ами не знам…

Донасят питиета и мен повече не ме интересува в кои реклами се е снимала – искам да се налюскам преди 11, понеже в 11:15 имам запланувано ебане с Парадайз.   

Докато си пием и си говорим глупости, забелязвам как Пени прави всичко възможно, за да ми привлече вниманието – смее се високо на случайни мои реплики, които не бих определил точно като смешни, съгласява се почти всеки път, щом кажа, че някоя група е добра, отмята игриво бретона от очите си, заголва ръце, а когато се усмихва, показва повече зъбки, отколкото е необходимо.  Винаги надушвам, когато някоя жена проявява интерес към мен (или ако не точно към мен конкретно, то поне към патката ми, все тая); понякога надушвам желанието в потта им, в онова леко влажно място в свивката на лакътя или във вдлъбнатинката на шията. При Пени засега желанието е по-скоро като уплашен заек – предпазливо ме приближава, подушва ръцете ми с розовия си нос, но всяко мое по-рязко движение го кара да се втурне обратно при стопанката си и да се скрие под широката й вълнена пола. Подсмихвам се на себе си, понеже знам как да примамя заека да ми се довери и дори да седне в скута ми. Казвам, че ще отида да поръчам на бара, любезно се поинтересувам дали някой иска нещо (въпросът ми не е случаен – преди това съм се уверил, че Пени току що е изсмукала рома си и сега само предъвква сламката).  Мари-Ан казва да й поръчам бира, Лондон заявява, че му е време да си върви, понеже щял да става рано за работа, а Пени почуква с показалец по празната си чаша и повдига игриво едната си вежда. Кимвам с глава и си пробивам път до бара. Взимам питиетата и когато поставям чашата с ром пред Пени, съвсем леко я докосвам по ухото. Не се съмнявам, че токът я трясва моментално, понеже около десет секунди седи с изопнат гръб, без да мига, с ей такива ококорени очи. Отново сядам на стола си, който е точно срещу нейния, и вдигам чашата си за наздраве като я гледам право в очите.

Заекът отново подава муцунка навън и захапва морковчето, което държа в ръката си.  

През идните дни се виждаме почти всяка вечер, на няколко пъти ходим заедно в клуб „Рок плаза” да слушаме разни групи на живо; Пени, която по принцип се облича в светлозено и вълнено, а червената коса си я носи обикновено вързана на конска опашка и така прилича досущ на момиче от реклама за  прясно мляко от края на 50-те, изведнъж изявява желание да си купи черна памучна тениска, понеже „така се обличат хората като ходят на рок-концерти”. Buy Clomid Online Pharmacy Казвам, че не е задължително, но е препоръчително, на което тя се киска почти минута като през това ме удря с опакото на ръката си по рамото – все едно сме приятелчета, нали разбирате… На няколко пъти й се обаждам да дойде с нас с Клои в парка. Веднъж дори я запознах с Ема – Лина ми я беше „отпуснала на заем” за един следобед, като преди това не пропусна да ме предупреди, че няма да я получа за Коледа – изобщо да не съм си въобразявал. Пени се прави, че си прекарва добре в компанията на децата ми, но те не й обърщат много внимание, понеже са  прекалено заети да играят в снега, а и  през повечето време Пени само седи на пейката, загърната до носа в дебелата си бяла шуба и пуши намусено, понеже очевидно й е студено, но не смее да си признае.  Когато към 5 заявявам, че си тръгваме, тя изглежда видимо облекчена; казва, че има нужда от голям коняк с чай. Каня я у нас, тя обаче колебливо отхвърля поканата ми – “може би някой друг път, сега трябва да се прибирам да си мия косата.”

Когато следната петък вечер всички от компанията си тръгват и накрая оставаме само двамата в един нощен клуб, аз я гледам известно време изпод козирката на шапката си как седи притихнала и нервно отпива от коктейла си, а цигарата догаря между пръстите й и я изгаря.

- Ох!

Докато изтръсква пепелта от скута си, аз се навеждам към нея, повдигам брадичката й с ръка и я целувам. Тя малко се стряска, но не се дръпва; отначало устните й имат вкус на мъртва риба, после обаче леко се разтварят и предпазливо пропускат езика ми между зъбите й – там е горещо като в пещ, езикът й има вкус на текила, кюрасо, тютюн и копнеж.  Целуваме се дълго, прекъсваме само колкото да си поемем въздух и да си поръчаме ново питие.  

Когато вече съвсем съм възбуден – но по-скоро от многото изпит алкохол, отколкото от целуването, някой ме почуква по рамото и аз разбирам още преди да се обърна, че това е Парадайз.

- Здрасти, – казвам ведро, но не я каня да седне при нас.

- Не ми се обади, че ще идваш тук. В скайп даже ми написа, че тази вечер няма да излизаш изобщо – гледа да звучи безгрижно, а не обвинително, обаче си личи, че се дави в сълзи.

- Ами ей на – промених си решението. Какво ново при теб?

- Няма ли да ме запознаеш? – Парадайз трясва чашата си на масата и слага ръка на хълбок.

- Парадайз – Пени. Пени – Парадайз.

- Приятелката му! – пояснява Парадайз с натъртване в гласа.

Пени кимва леко с глава, смутена е, пали цигара и се заглежда в лампиона с ресни, който пръска романтична светлина над разръфаната ми бейзболна шапка.

- Ела за малко отвън, – изправям се рязко, при което почти събарям масата  и настойчиво хващам Парадайз за лакътя. Тя няма време даже да си вземе чашата, защото бързо я помъквам към изхода. Студеният декемврийски въздух ме задавя. Кашлям и едновременно говоря:

- Виж какво, момиченце, аз не съм ти гадже. Ок? Искам много добре да си помислиш как ще се държиш оттук нататък. Ако искаш повече да не се  виждаме, продължавай в същия дух.

- Чукаш ли я тая? По-добра ли е от мен? Много се съмнявам…

- Ти май не ме чуваш какво ти говоря! – пускам ръката й и й обръщам гръб, за да се върна в клуба.

- Мике, чакай! – тя се затичва след мен, стъпва накриво с високите си боти, пада, лази, опитва се да стане, пак пада. Помагам й да стане, а тя се възползва от самарянския ми жест и се вкопчва в ръката ми.

- Няма повече, обещавам. Само не искам да се караме.

- Ние не се караме. Просто ти разяснявам как стоят нещата.

- Добре, добре, добре…

Уверявам се, че се е закрепила стабилно на неудобните си обувки и я оставям да трепери на студа. Връщам се при Пени и й казвам, че ще си тръгваме.

- Проблеми ли имаш с това момиче?

- Тц.

- Тя ли ти звъни по 15 пъти на ден?

- И тя също… Хайде, – прегръщам я през раменете и двамата излизаме през задния изход. Завалял е сняг, отварям уста към небето и почвам да лапам снежинките. Пени съвсем нехайно пъхва ръката си в задния джоб на джинсите ми.

Заекът е опитомен.

ОТ АВТОРА:

СКЪПИ ПОЗНАТИ И НЕПОЗНАТИ ПОСЕТИТЕЛИ НА БЛОГА,

БЛАГОДАРЯ НА ВСИЧКИ ЗА ПРОЯВЕНИЯ ИНТЕРЕС КЪМ РОМАНА В РАЗВИТИЕ И ЗА ГРАДИВНАТА И НЕГРАДИВНА КРИТИКА ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ НЕ-ЗНАМ-КОЛКО СЕДМИЦИ. НАЛАГА СЕ ДА СПРЯ КАЧВАНЕТО НА ОТКЪСИ ОТ РОМАНА, ТЪЙ КАТО ЕДНО ОТ УСЛОВИЯТА НА ИЗДАТЕЛСТВОТО, С КОЕТО РАБОТЯ, Е ДА НЕ ПУБЛИКУВАМ ПЪЛНИЯ ТЕКСТ НА КОЙТО И ДА Е НЕИЗДАВАН ВСЕ ОЩЕ РЪКОПИС В ИНТЕРНЕТ.

МНОГО БИ МИ СЕ ИСКАЛО  ДА Buy VPXL Online СЕ ЗАПОЗНАЯ Buy glucophage online С НЯКОИ ОТ ВАС НА ЖИВО НА НЯКОЕ ОТ ПРЕДСТАВЯНИЯТА НА КНИГАТА МИ (НЕ ТАЗИ, РАЗБИРА СЕ, ПОНЕЖЕ ОЩЕ НЕ Е ЗАВЪРШЕНА, А НА ЕДНА ДРУГА), КОЯТО ПРЕДСТОИ ДА БЪДЕ ИЗДАДЕНА ПРЕЗ ТАЗИ ЕСЕН.

БЪДЕТЕ ЖИВИ И ЗДРАВИ.

Помня точната дата, когато се запознах с Пени. Четвърти декември. Не че веднага съм си паднал по момичето или нещо такова. Просто същия ден дойдоха ревизори  в офиса и поискаха счетоводните книги и две кафета с нискомаселна сметана и кафява захар. Ама какво си въобразявате, да ви еба майката! 

Не откриха нищо нередно, но аз настоявах да знам по чий сигнал са пристигнали. Не можем да ви разкрием тази информация, господин Окерфелд. Майната ви тогава, нямам кафява захар! Ние можем да си пием кафето и с бяла. И бяла нямам! Лъжете, имате, виждам захарницата Buy Nexium Online на оня рафт. Абе, хора, вие друга работа нямате ли?!

Адски съм ядосан, затова след като затварям офиса, отивам право в кръчмата на Джоко и поръчвам на сервитьорката Кейти да ми донесе цялата бутилка коняк. Тя казва, че от нея е сипвала на предишни клиенти. Колко, питам аз. Около 200 грама, отвръща тя. Няма нищо, донеси ми останалото.

Към девет пристигат и останалите – Денис, Мари-Ан, Бо, Лондон и …Пени. Ето ти я значи и Пени. Приятелка е на Мари-Ан  и може да се каже, че знаят всичко една за друга, което пък автоматически предполага, че ще се подкрепят „до гроб”.  Вече даже са си намислили песни, с които да се изпратят една друга в гроба – Мари-Ан иска на погребението й да звучи „нещо на Аксел Роуз, понеже така и не успях в този живот да се омъжа за него”, а Пени проявява по-драматичен вкус, спирайки се на Жо Дасен и „Ако те нямаше на този свят”.

 Запознаваме се, тя обяснява, че през юни е завършила университета и съвсем наскоро си е намерила работа като асистентка в някаква неправителствена организация (както по-късно разбирам, задълженията й се изчерпват с това да пише от два до осем мейла на ден, да зарежда конферентната зала с бутилки минерална вода и кани с кафе и да се оплаква във фейсбук колко е отегчена от професията и живота си).  Струва ми се сладурана – има красиво лице с удивителни котешки очи, бяла кожа и огромно, налято тяло; действията й са мудни, пие и пуши много, но това, което pills cialis най-вече прави впечатление е нервността й – говори припряно, понякога дори заеква, ръцете й често треперят, а когато седи кръстосала крака, единият нервно потрепва.

След четвъртия коняк решавам, че искам да ми духа. Не сега, може и по-нататък, примерно след няколко седмици. Скучното й облекло предполага, че произхожда от интелектуална, но консервативна среда; а наложените й с годините и възпитанието морални ценности по всяка вероятност вече започва да чувства като камък на шията си, от който за съжаление няма как да се отърве, без да си загуби някъде гащите.  Набързо пресмятам наум всички плюсове и минуси на ситуацията и си казвам, че ако наистина ми се иска поне свирка от сочните устни на Пени,  ще трябва да стъпвам като сапьор в минно поле.

Междувременно в кръчмата се появява Паръдайз и се лепва за мен. Купувам й някакъв кисел коктейл с неопределен цвят и й казвам да ме изчака на друга маса, докато се видя с приятелите си. Тя се подчинява без възражения; изглежда е доволна, само защото съм й проговорил.  Към един след полунощ компанията ни се разпада, аз завеждам Перъдайз в безистена в една от страничните улички, недалеч от дома, и я изчуквам на крак. Когато свършвам, тя иска още и ме моли да дойде у нас, за да продължим, но аз й казвам,че детето ми спи вкъщи и че ще се видим утре „по някое време”.

 „Кога точно?”

„Ще ти се обадя.”

„Ще чакам.”

Ами чакай си. Кукувица! Много е отворена и би ми позволила да направя каквото си поискам с нея  – дори да се изпикая в устата й. Обаче е и страшно досадна и понякога си представям как в някаква паралелна реалност я провисвам за глезените от балкон на 15-ия етаж и я тръскам, докато Buy Viagra Professional Online Pharmacy не изпопадат всичките й пломби и изкуствени кичури коса, закрепени с шноли към кухата й глава.

 Прибирам се вкъщи, изпикавам се и увеличавам парното, понеже в къщата е страшен студ. Влизам тихо в стаята на Клои и, без да паля лампата, се приближавам до леглото й и я гледам известно време на светлината от коридора как спи. Къдравите й коси са разпилени по светлосинята калъфка на възглавницата, а розовите й усти са полуотворени. Представям си как вижда звезди иззад затворените си клепачи. Просто ми е невъзможно да повярвам, че толкова красиво същество като нея е в състояние да сънува кошмари. Но сигурно ги има. И нищо чудно – след всичко, което преживя през последната година… Погалвам я по главата и излизам. Събувам се по слипове, чеша се по задника, мотая се из кухнята, отварям и затварям безцелно хладилника и шкафовете. Намерението ми е да хапна нещо, понеже цял ден карам на коняци и едно шоколадово десертче, което беше изпаднало от ученическата раница на Клои и аз го изядох, понеже ме домързя да го хвърля в кофата за боклук.

Тъкмо си лягам и получавам есемес. От Паръдайз е. Пожелава ми лека нощ, да спя в кош и бла-бла. Еби си майката!

Малко си мисля за сладката, недокосната от моя кур уста на Пени, преди да заспя с нещо като полуусмивка на лицето си.

- Tате?

- Да, пиленце?

Чувам я да плаче от другата страна на телефона.

- Клои, какво има?

- Нищо… Имаме си зайче. Филип ни позволи да го държим в детската стая. Чисто бяло е. Казва се Президент.

- Смешно име за малко зайче, – отбелязвам аз , все едно че съм голям специалист по зайци.

- Нееееее, хубаво е – настоява Клои и сякаш я виждам как доланата й устна нацупено увисва.

- Какво друго правите?

Една буца, голяма колкото карбуратор, е заседнала в гърлото ми; опитвам се да звуча нормално, даже весело, понеже не съм се чувал с Клои сигурно от месец, и не искам тя да си мисли, че съм се превърнал Brand Levitra Online в отчаян задник.  

- Клои?

- Да, тате?

- Искаш ли да дойдеш да живееш при мен?

Тя се разпищява:

- О, може ли, може ли, може ли?

- Може да се уреди. Само трябва да говоря с майка ти.

 - Тате?

- Да, пиле?

- А ще ми обещаеш ли нещо, ако дойда да живея при теб?

- Всичко!

- Че никога, никога няма да се ожениш отново.

- Обещавам.

- Така по телефона не става. Трябва да се закълнеш истински, на живо. И да плюеш три пъти и да кажеш „В името на светия Buy zofran папа”

- Защо пък на Папата?

- Такава е клетвата. Иначе няма да важи.

- Добре, като се нанесеш при мен, ще се закълна в светия Папа.   

- И ще ми купиш гривна с череп и пица.

- Да.

Не знам защо, но съм повече от сигурен, че Лина няма да се заинати. Няма как да не се чувства гузна, задето остави мен и семейството ни заради един слаботелесен чикиджия, дегизиран като романтичен чиновник.

И така започва зимата.

Излизам с Денис, Мари-Ан и някои техни приятели; не са моят тип хора, но стават като компания за напиване във вечерите, когато не ми се прибира вкъщи. Лондон също е в групата, поохранил се е последните няколко седмици, но се оправдава с това, че трупа запаси за през студения сезон; постоянно е засмян, той е непритенциозен и никого не натоварва с лошите си настроения. Всъщност не съм забелязал да има такива.

Мари-Ан отначало се държи резервирано към мен; знае, че с годеника й се познаваме от сто години, а подобно мъжко приятелство се гради на много повече от разменени клюки за гаджета, месечни цикли  и готварски рецепти. Прави ми впечатление на лесно докачлива, а образът, който иска да наложи за себе си е на фриволна и разкрепостена. Привърженичка е на идеята, че мъжете са на този свят, за да обслужват жените си, в която й е особено лесно да повярва с мъж като Денис, който я обожава и общо-взето няма нищо против да бъде юркан насам-натам.    Освен това знае, че познавам бившата годеница на Денис, с която живяха заедно десет години, преди тя да го обере до шушка и да замине с новия си любовник за Испания. Денис беше съкрушен, казваше, че жените като бившата му са извънземни, изпратени на земятта с мисия да унищожат човечеството. И повече никога няма да допусне друга жена в живота си. Беше започнал да излиза само с Лондон, във всяка обедна почивка, всяка вечер -  заедно слушаха музика на живо на откритата сцена на Площада на Независимостта, ходеха на кино, както и да играят тенис на откритите обществени кортовете в извънградския парк. Един ден към десет сутринта майката на Денис, госпожа Кони, се появи без предварителна уговорка в адвокатската кантора на сина й, пристъпи със ситни стъки до бюрото му, притисна чантичката до гърдите си и смирено каза:

- Сине, искам да знаеш, че ние с баща ти винаги ще те обичаме и подкрепяме, дори ако си гей.

  За щастие през пролетта Денис припозна в Мари-Ан едно свое старо гимназиално увлечение и се хвана за нея като за удавник. Тя е учителка на третокласници, лакира си ноктите в извратени цветове, а облеклото й обикновено се състои от 4 до 6 пласта разноцветни и разностилни дрехи – сандали, чорапки, клин, къси панталонки, туника, елече, перелина… Не правя опити да й се харесам, просто седя, пия си коняка и се усмихвам от време на време на някоя смешка, която подхвърля Лондон.  

Срещаме се в кръчмата на Джоко. Мястото е занемарено, отдавна плаче за основен ремонт, но Джоко нехае; през по-голямата част от деня се въргаля у дома си на спуснати щори, понеже е прекалено друсан, за да стане и да поръча доставка на бутилирана бира или килограм лимони. Въпреки това обаче ние продължаваме на ходим там, столовете вече са изтъркани във формата на задниците ни, а персоналът знае за нас такива лични неща като, например, кой с кого е спал, на кого са отнели точки за неспазвена дистанция на пътя и с колко ледчета си пие джин-фиса.

Дойде декември, Клои вече живееше при мен. Сработихме се добре – тя знаеше, че ако иска да получва редовно джобни пари, трябва да си подрежда стаята, без да се налага всеки ден да й оставям бележки на кухненския плот, с които да й напомням за домакинските й задължения. Освен това дълго време не й позволявах да си направи профил във Фейсбук, но накрая се предадох, оставяйки се тя да ме убеди, че това, тате, е възможно най-безопасното нещо на света, а и всичките ми приятелки вече имат! Да бе, например дебелата й приятелка Кармен, чиято Buy Levaquin Online Pharmacy майка я е родила на 14. Напълно ми е ясно, че същото очаква и нея – жените имат склонност да повтарят генетичния модел на възпроизводство на майките си. Не искам моята Клои да повтори майка си. Ужасявам се от тая мисъл!

Cлед като затворих вратата след себе си на излизане от квартирата на Маеве, вече знаех, че никога, ама наистина никога повече няма да се видя с нея. Нарочно, имам предвид. Без да искаме е възможно и да се засечем някъде – в ада най-вероятно, макар че е спорно, че и там ще ни пуснат. Нито пък щях  да й говоря оттук нататък. Все едно я бях изтрил с гумичка от мислите си, от миналото си, от всичко.  Нямахме и една снимка, на която да сме заедно. Това значеше ли нещо? За нея сигурно да. За мен не.  Жените винаги влагат много повече значение в незначителни факти, отколкото мъжете.  В пропуснатото телефонно обаждане виждат отхвърлена любов, в накриво закопчана риза – изневяра, а в Buy bactrim желанието да прекараш една вечер, играейки белот с приятели вместо да се държите за ръцете и да гледате „Мостовете на Медисън” – „чудовищен саботаж на връзката, която тъкмо сме положили върху стабилна основа”.

Заминах за четири дни в планината. С Денис и Лондон. Лондон е общ приятел и наш счетоводител. Майка му го родила в самолета за Лондон и името му съвсем естествено си дошло заедно с появяването му на бял свят.  Лондон не беше точно откачалка като нас и не беше прекарал детството си в размотаване и пиене на бира. Беше учил в престижно езиково училище, после- три години в пансион в Австрия, тъмносиня униформа, коса, сресана на път и раница, пълна с дебели книги. Въпреки това обаче беше наш брат по съдба, понеже музикалните ни вкусове съвпадаха и дори сега, когато вече работеше в престижна фирма и по осем часа на ден задължително трябваше да изглежда сериозен и да спазва буквата на закона, Лондон си имаше своите бягства от реалността, които ние с охота му помагахме да осъществи. Става въпрос за нощи на блек метъл и смъркане на кокаин измежду циците на непознати „гугутки”, както наричахме случайните девойки, които случайно се натъкваха на нетърпеливите ни чепове. Мотото на Лондон беше: The troubles seem to be always with me, so why don’t you …..follow me.

В конкретния случай  наистина го последвахме, понеже тъкмо негова беше идеята да се махнем за няколко дни от града и да отидем да повилнеем сред борови шишарки и рижи катерици в планината. Наехме хижа на около 1400 м надморска височина и трябва да призная, че и тримата здравата се препотихме, докато стигнем до целта си. Много необмислено  решихме да оставим колата  си на един платен паркин в подножието на хълма, за да повървим пеша – ей така, за тонус.

- А лъжеше, че ходиш редовно на фитнес, Денис, копеленце такова! – изпъшках аз, докато се опитвах да си взема въздух, прегънат о две и опрял ръце на бедрата  си.

- Ходех известно време, заклевам се! Докато не се запознах с Мари-Ан, после нещата станаха сериозни, аз се успокоих, Cialis Online че вече не ми се налага да прилагам допълнителни трикове, за да си хвана гадже и престанах. Ей толкова е просто, брат! Всъщност ти най-вече би трябвало да ме разбереш сега, когато си свободен и пак си „на пазара”.

- На него не му трябва да полага услилия, – намеси се Лондон и ни подаде бутилката с минерална вода. – Денис винаги е бил умният, аз – амбициозният, а Мике – красивият.  

- Имам белег на главата. И ми липсва един зъб – напомних аз.

- На кой му пука за зъба ти! Вуждал съм как те зяпат девойките, където и да идеш. Сякаш вече си представят как ще изглеждат децата ви. Отвратително, брат! Иде ми да се гръмна! – Денис отпи от бутилката и се изправи, понеже до този момент беше седнал на един камък и разтриваше схванатите си прасци.  – Веднъж да стигнем, заклевам се, ще поръчам хеликоптер по телефона да дойде и да ни вземе на връщане.

- Не се излагайте! – прихна Лондон. – Децата изкачват тоя склон като на шега.

- Децата не пушат по кутия и половина цигари на ден, умнико! – изръмжа Денис и му обърна гърб.

 Денис отдавна вече не беше с дълга коса; от 7 месеца работеше в адвокатска кантора и също от толкова излизаше с Мари-Ан, която харесваше още от края на 90-те, но тогава все не можеше да събере кураж, за да я покани на среща. А и тя изобщо не му обръщаше внимание – гледаше си учебниците и тенис-мачове, понеже беше влюбена в Пийт Сампрас. Струва ми се, че заради нея, за да й напправи впечатление, Денис се записа да учи право. И завърши почти с отличие.  Какво да кажа – историята на Денис М. е историята на човек, който с търпение и постоянство преследва любовта си. И накрая тя се изсипва върху главата му като манна. И той яде, яде, яде…с пълни шепи.

- Ще се женим, – заяви Денис няколко часа по-късно, когато седяхме на терасата на хижата, увити в одеала и пиехме затоплено бренди Buy Clomid Online Pharmacy от водни чаши. – Другото лято.

- Ами честито, копеле!

- Ще ми станете ли кумове?

- Какво? И двамата ли? – когато не беше пиян, Лондон винаги се притесняваше относно легитимността и законността на действията – своите и чуждите. – Няма начин. Би настанала анархия в цялата брачна институция.

-  Е защо да не може? – настояваше денис. – Булките как си имат по няколко шаферки.

- Заеби, не може и това е.

- Тогава си хвърляйте чоп.

Хвърлихме чоп и се падна на мен. Лондон се нацупи като хлапе, което съм набил в междучасието, и дръпна одеалото до носа си.

- Наздраве, куме! – Денис вдигна чаша и ме прегърна през рамо. – Отсега почвай да мислиш какво ще свирим на сватбата.

-  Нещо от Вивалди? – предложих аз.

- I’ ll drink to that!

Levitra for women Generic viagra online prescription drugs online Vardenafilo levitra

Горе беше студено и спокойно. Имаше един милион звезди.  Главата ми беше изпразнена от лоши мисли. И изобщо от каквито и да е мисли. Да можех да остана завинаги тук. Ще ловувам, ще ям боровинки, ще се боря с мечки, ако се наложи, и ще налагам кървящите си рани с листа от билки. Но поне раните ще са видими…

Ето, това е. Имах нужда от истинска рана.

Първото нещо, което направих, след като слязохме от планината (не беше с хеликоптер –  не че Денис не се обади, но от Спасителната служба казаха, че пращат хеликоптер само за спешни медицински случаи), беше да отида при Конго – татуировчика без нито една татуировка по тялото си – и да му заявя, че искам рисунка на мораво цвете на едното рамо. Сбогом, Маеве, да ти го начукам! Не, грешка, това вече съм го правил! ДА ТИ ГО НАЧУКАТ!

Боята се разля под кожата ми, беше като наркотичен екстаз, който се разлива в уголемяващата се зеница на окото. Бях на ръба да целуна Конго, задето ми дава реална болка, а не такава, която идва от тъмните и мухлясали места на мозъка и душата ми.

- Как си? – питам я и отварям хладилника, за да проверя дали има някакви остатъци от снощната пица. Пица няма, но грижливо съм прибрал празната картонена кутия, за да не се развали!

- Buy Buy Zithromax Online Pharmacy accutane Ами как да съм…знаеш…

- Ъъъъъ…всъщност не знам. Не сме се виждали от седмица и повече.

- Добре де, тъпо ми е. Липсваш ми. Копнея за теб. Какво повече искаш да чуеш, по дяволите?!

- Сигурна ли си, че мъжът ти не ти подслушва телефона?

- Глупости. Лео знае през какво минавам аз, през какво минава семейството ни.

- Не ми се стори много разбран човек последния път, когато ми крещеше под прозореца, че ще ме натика в багажника на колата ми и ще я запали.

- Той само така си говори. Иначе е кротък като агне.

- Да бе.

- Мике?

- Viagra Super Active+ Online Да?

И сиренето е мухлясало. Трябва да си напазарувам храна. Това на нищо не прилича!

- Искаш ли да дойдеш за малко при мен?

- Имаш ли нещо за ядене?

- Какво?! Да… мисля, че да. Защо?

- След 20 минути съм при теб.

Щом пристъпвам прага на новата квартира на Маеве, нещо ме прерязва през стомаха. И не е от глад. Поглеждам я – тя не е същата жена отпреди. Сигурно заради слабата светлина в антрето лицето й ми се струва повехнало, уморено.            Но в очите й все така се отразява бездната на ненаситата; сякаш ме чака, за да пие от мен и така да си върне живота.  Вече съжалявам, че съм се съгласил да дойда. Тя се хвърля на врата ми и ме обсипва с целувки. Опитвам се да кажа нещо, но пръстите й влизат в устатата ми, задавят ме. Притиска ме до закачалката за дрехи и започва да ме целува и едновременно трескаво дърпа дрехите ми като дете, което се опитва да разсъблече куклата си, само че е прекалено несръчно заради малката си  възраст и успява единствено да скъса копчетата и да разпори ръкавите.

- Бързо, бързо, влез в мен, – тя вдига единия си крак, допира таза си до чатала ми, усещам металния вкус на кръв в устата си. Сигурно ме е ухапала. Докато се усетя, вече е разкопчала колана и смъква джинсите ми до коленете.   

Нескопосано прониквам в нея, както сме си прави, но ми е толкова гадно, че не мога и не мога да свърша. Тя обаче повече се настървява, свлича се на пода и налапва оная ми работа, която в момента не прилича на нищо – ни риба, ни рак, а от върха й прокапва малко вагинална течност.

- Да идем в леглото, ела!

Не мога да говоря, не мога да издам и един звук, направо съм се вцепенил. Какво ми става, да му еба майката! Тя ме блъска по гръб на леглото, изува джинсите ми,целува ме по гърдите, захапва зърната ми, докато с едната ръка търка кура ми; успява да го изправи едва-едва и веднага ме възсяда. Коремът ми се свива от болка. Виждам лицето й размазано. Дъхът й ме изгаря – ако не знаех, че винаги така се запалва, когато е възбудена, щях да си помисля, че е вдигнала 40 градуса температура и всеки момент ще издъхне в агония. Сега обаче в агония съм аз.

- Хайде де, шибаняк такъв, чукай ме!

Правя някакви смешни опити да се съсредоточа и да вляза в ритъма й, но пак ми прималява и вече знам със сигурност, че ще повърна, ако това изнасилване не спре веднага.

И точно тогава, сякаш по поръчка, съдбата ми изпраща Лео. Той влиза с отмерена военна стъпка в спалнята – официално облечен, двуреден костюм на  тънко райе, ушит по поръчка в частно ателие в Милано, безобразно скъп часовник Cartier, който дискретно проблясва изпод снежнобелите ръкави на ризата му от най-фин памук; а изражението на лицето му е абсолютно спокойно, почти като на психопат преди да застреля 28 души в препълнен ресторант. Филм.

Маеве като че последна установява присъствието на съпруга си в стаята. Сепва се, едва когато курът ми е съвсем омекнал и не става вече дори за накраещник на маркуч.

- Лео?!

- Нека позная, – казва той с плътен, отработен глас на бизнесмен и мошеник от класа; отмества с лека погнуса омачканата завивка и сяда на самия край на леглото, премята крак върху крак като внимава да не повреди безупречните ръбове на панталона си. – Не е това, което си мисля?

Лишена от монопола върху тая фраза, Маеве отваря няколко пъти уста като риба на сухо, но в крайна сметка се отказва и  се отпуска съкрушително по гръб, без да си прави труда да прикрие голотата си. Чак сега може би вече е оъзнала, че тази битка  е ужасно загубена и най-вероятно я чака личн.

Всичко е толкова порочно. Ние сме порочни. Прасета, които ровим в собствените си лайна.

Mутрата Лео дойде да прибере боклуците на жена си още същата вечер; всъщност минаваше полунощ. Бях заспал с проточена лига и лаптопа върху гърдите ми. Онзи почна да звъни по домофона, без да си отмества пръста от копчето на звънеца.    

- Кажи, пич? – отвърнах сънено.

- Свали си веднага долу металисткия задник, за да не се кача аз.

- Само да ти кажа, Лео, че портиерът ни е бивш треньор по самбо и едва ли ще ти позволи да се качиш дотука, без да те преметне няколко пъти.

- Не ми се прави на умен.

- Маеве има само два куфара. Ей сега ще ги получиш.

Отворих прозореца и изхвърлих куфарите на улицата.

После пак си легнах като преди това усърдно си проверих съобщенията във фейсбук. Тъкмо щях да го затварям, когато се отвори  чат-прозорец  и на миниатюрната снимка разпознах кроткото личице на Перъдайз.

Paradise: Там ли си?

Me: Аха

Paradise: Как така още не спиш?

Ме: Гледах филм.

Paradise: кой?

Ме: един корейски –Badboy.

Paradise: ужас

Ме: защо да е ужас

Paradise: ами…корейски филм.

Ме: нямаше да го гледам, ако не ме кефи.

Paradise: беше ми хубаво с теб миналата седмица.

Ме: аха

Paradise: искаш ли да пием кафе някой път, примерно утре?

Ме: ще видим.

Paradise: не ми звучиш като че ли и на теб ти е било приятно L

Ме: добре беше. какво общо има това с кафето?

Paradise: почувствах нещо много специално между нас

Ме: трябва да ставам, че един луд хвърля камъни по прозореца и трябва да звънна на ченгетата да дойдат да го приберат.

 Стори ми се малко нелогично, че след тия драматични сценки и воя на полицейски сирени в два сутринта, Маеве все пак НЕ СЕ ВЪРНА при Лео, ами си нае квартира близо до градската часовникова кула и се нанесе там със сина си.  Лео заплаши, че ако ме види пак да се навъртам край жена му, няма да си прави труда да издейства ограничителна заповед от съда, ами направо ще прати някой да ме пребие до неузнаваемост; да ми пренареди физиономията така, че „повече нито една жена да не те погледне, куче такова, без да й се иска да се издрайфа!”  Пука ми, отвърнах аз. И без това по онова време ми беше много, много лошо настроението, понеже Лина не ми даваше да виждам децата; тя самата вече беше повдигнала булото на срама и греха около връзката си с мижитурката Филип и вече „официално ходеха”.

- И къде ходите? До супера? На бинго? Или се придържате към класиката – кино, вечеря и ебане?

- Уф, млъкни. И без това не искам да ти чувам гласа, но се наложи да ти се обадя, за да ти кажа, че ще се местя при Филип, така че освобождавам къщата. И без това постоянно имам чувството, че майка ти ще изскочи от някой тъмен ъгъл с коса в ръката и ще ми отсече главата с един замах.

- Добре.

- Добре КАКВО, Мике?

- Добре каквото и да е. Поддържам разговора. Казвам добре, за да знаеш, че не съм затворил. Хората така правят.

- Наистина ли си толкова безразличен или само се правиш?

- Кога ще ми доведеш децата?

- С Филип ще ходим на зимен курорт за Коледа.

- Искам да видя децата.

- Филип каза,че има приятел, който е управител на една хижа в Похорие и щял ни пусне за една седмица на половин цена.

- Кажи ми за Клои и Ема, по дяволите! Пука ми къде ще се ебете по Коледа с твоя педераст.

- Ето, виждаш ли, затова няма да ги видиш – защото си БЕСЕН и ме е страх да ги пускам с теб.

- Глупости, Лина, много добре знаеш, че никога не съм повишавал тон на децата. Никога, никога.

Тя мълчи известно време, понеже я хващам натясно. Истината си е истина.  

- Ще си помисля и ще ти се обадя.

Клъц.

Клъцна ми главата. Ей така, без даже да й виждам очите. Малката Лина, малката Лина – каква е хитруша само… 

Известно време стоя по средата на кухнята все още с телефон, долепен до ухото, и обмислям варианта да изляза навън и да се сбия с някого. Няма да бъде трудно. Бих могъл, например, да мръдна надолу по  Ойстералмалé и да дръпна кашона с боклуците на някой от бездомниците, които се въргалят на продупчените си матраци край канала. Тогава непременно поне няколко ще ми налетят да ме бият. От чувство за солидарност. Но заради Buy theo-24 cr online болестите и гладуването бездомниците са слабаци и бързо се уморяват, а и понеже са перманентно пияни или друсани, никога не могат да те нацелят от първия път в лицето. А аз много бих искал някой да ми разбие устата със светкавичен десен прав. Между другото така загубих зъб през февруари – горен четвърти вляво. Нарочно не отивам на зъболекар, който да ми постави нов, понеже ми е готино да си гледам дупката от време на време – напомня ми за болката, и за еуфорията, и за унижението да ме повалят на пода и да ме ритат с мръсните си ботуши, докато не почна да храча кръв.

Другият вариант е да предизвикам сбиване в бар, но тогава не е сигурно, че изобщо Brand Levitra Online ще се измъкна жив, понеже при такива сбивания много рядко някой застава на твоя страна. Особено ако си на чужда територия. А да се биеш в баровете, в които си редовен посетител, не върви. После ти е гузно да се върнеш и да тикнеш в ръцете на собственика кашонче с комплет чаши за уиски и друго – с чаши за мартини, за да компенсираш за тези, които си изпотрошил предната вечер.  Джоко е такъв собственик – той не иска да му се плаща за нанесените щети по време на подобни сбивания (макар че в неговата кръчма такива стават сравнително рядко); иска от клиентите сами да му възстановят инвентара, дори ако трябва да натоварят от ИКЕА цял микробус с чаши, столове и коледна украса. Искам да свиря в неговата кръчма. Даже бих я купил, ако мога да отделя пари. И Buy Brand Levitra Online Pharmacy щях да я кръстя… например … как бих я кръстил…

Телефонът започва да звъни и ме стряска, понеже още го държа до ухото си.

- Ало?

- Мике?

Маеве е. Включила си е ОНЯ глас, сладострастния.

Вечерта се мотая из празния апартамент,  пак имам главоболие, дори не съм си пуснал музика, прав до бар плота ям сандвич с  чедар и резанче увяхнал домат. Звъня на Бо и на още няколко приятелчета и им казвам да дойдат у нас и да докарат нещо за пиене. Имам верни приятели (един от тях е Денис, Денис-с-дългата-коса от детството при изоставените складове) , които освен пиене, докарват и момичета, което си е направо класика в ергенските запои навсякъде по света.

Става супер купон; чупим само една от шибаните вази на Маеве, а Бо си счупва главата, само че не фатално – докато беснее на едно от парчетата на Immortal, залита назад и си шибва тила в ръба на етажерката, върху която Маеве е подредила разни дървени предмети и свещници, отново издържани в любимата й африканска стилистика.  От раната му пръска кръв, а той изпада в еуфория и започва още по-силно да си тресе главата. Накрая му прилошава Buy Cytotec Online Pharmacy и припада. Пренасяме го в спалнята, а Патрик, който е санитар в болницата, му превръзва главата с няколко ленени салфетки за хранене, които сигурно струват повече, отколкото главата на Бо. После се изреждаме да проверим дали диша и дали сърцето му бие нормално, след което го оставяме да се оправя сам, а ние се връщаме отатък, за да дослушаме албума на Immortal.  Девойчето, което Бо е довел на купона с намерението да чука, след като го напие, седи на ръба на дивана, с ръце между колената и блуждаещ поглед (най-вероятно заради коктейла от водка и мента, който Бо й е забъркал) и леко си тактува с крак така, сякаш е на концерт с клавирна музика.  Сядам до нея и небрежно поставям ръка върху коляното й, питам я как се казва, бла-бла-бла, тя се съвзема от оказаното й внимание, започва да бърбори. Казва се Паръдайз, учи за фармацевт, има по-малък брат, иска да работи в телевизията, мрази фармацевтиката, мрази и такива купони, понеже накарая все някой, когото не харесва, я чука. Милото момиче – почти започвам да я съжалявам.

И накрая я изчуквам от съжаление.  Колкото и невзрачна и скромна като пансионерка да изглежда на пръв поглед, Паръдайз демонстрира голям потенциал в леглото и аз си я отмятам наум. О йееее!

На следващата нощ спя със…забравих й името, но помня, че беше руса. А аз руси жени не харесвам! Преди време си бях си изровил един много як цитат от нета и си го бях сложил в профила във Фейсбук: „Блондинките са за момчета, брюнетките са за мъже.” Това, че спах с това момиче, не беше грешка. По-скоро бих отчел като грешка факта, че не смених спалното бельо след това, понеже когато Маеве се върна от Монако и още същата нощ преспа с мен, откри дълъг рус косъм върху черната калъфка на възглавницата.  Изправи се на колене, засили се, разлюля цици и ми тресна такъв шамар, че за малко не ме събори от леглото.

- Да изневеряваш на любовницата си с любовница! За бога, Мике, само ти си способен на такава низост!

Разсмях се. Каква ти низост. Това си беше голям връх в ебаческата ми кариера. Че изобщо ми стана от блондинка, имам предвид.

- Взех решение. Окончателно се връщам при Лео. Ще му се обадя да дойде да ме прибере още тая нощ. Докато е тъмно, за да не гледат хората как се изнасям…

- Никой не те познава тук, не се превземай.

- Да, но Лео го познават НАВСЯКЪДЕ!   Какво си въобразяваш…

Ставам да пикая. Когато се връщам в спалнята, тя вече се е Buy Revia Online облякла и тъкмо си дърпа ципа на ботушите.

- И сега какво? – заставам във формата на буквата Ф и изпълвам рамката на вратата така, че тя трябва да ме изблъска, за да мине през мен. Като я гледам обаче колко е бясна, няма да й бъде Buy weightloss drugs трудно да ме пребори. Още повече, че напоследък почти не се храня и съм измършавял до крайна степен.  

Тя вдига рамене, избягва да ме гледа в очите, но стрателно проверява дали всичките й вещи са в чантата, изправя се и поглажда вълнената си пола.

- Желая ти всичко най-хубаво, Микаел!

Брей, колко е важна. И как няма да е важна като кожените й ботуши струват поне 1500. Лео сигурно й ги е купил от Монакоооооооооооооооо!.

- Да ти се връща, скъпа!

- Не е необходимо да си саркастичен при раздялата ни.

- Защо? Няма да изглеждам добре на камерата ли? Предпочиташ да рева и да те моля на колене да не си тръгваш?

- Нищо не предпочитам, Мике. Нито пък вече очаквам нещо от теб, – тя поклаща разочаровано глава, сякаш е шибана учителка, която пак ми е писала двойка.

- Да не си забравиш дизайнерската ваза! – извиквам подир нея и запращам въпросната ваза в стената.  След ергенския запой предната седмица и с този акт на вандализъм сега броят на декоративните вази е намалял на три. Тях смятам да ги напълня с мастика и някой съботен следобед  да я разливам в пластмасови чашки на бедните и циганите в гетото. За здравето на моята любима и своенравна (или просто нервна) Маеве

Режисьорката ненадейно се появява в картинката, мутрата й е изкривена, понеже тъкмо са я закърпили след побоя, а тя няма достатъчно пари, за да отиде при пластичен хирург, който да й върне предишната ехидна физиономия. Тя започва да навива Маеве да се оженим. Аз им обяснявам, докато запиваме в един бар, че това няма как да стане, понеже все още не съм разведен. После двете ми обръщат гръб и започват да си шушукат нещо,  а аз се подсмихвам на себе и започвам да се оглеждам; познавам момчетата от бандата, които  тая вечер свирят на живо кавъри на Depeche Mode, Maroon 5 и Сантана. Музикалната каша е тотална, но мен ме кефят, най-малкото,понеже момчетата просто си дрънкат и не заговорничат зад гърба на който и да е.  

Кога стана така, че забравих какво е да си безгрижен? Да се радваш на малките неща като бучка лед в топлата бира или тениска с щампа на любимата група? Кога стана толкова сложно? Кога, да му еба майката….

Приближавам се до барабаниста на групата, който нарича себе си Айси и му извиквам в ухото, че бих искал да се пробвам на следващото парче. Той ми ичвиква в отговор, че следва Sweet Sixteen на Били Айдъл. Идеално, казвам аз. През почивката Драхен, вокалистът, ми тиква китарата си в ръцете и казва: „Навреме се появяваш, Мике.  Трябва да пусна една вода, а и  там, до бара е моето момиче. Снощи се скарахме и сега е дошла да се сдобряваме. Знаеш как е…”  Да, знам как е, но в момента не ми е до любовните истории на Драхен. Нито до моите собствени. Мисля си само за солото на Били Айдъл.

За секунди срещам погледа на Маеве. Тя вече е пияна, махва ми с ръка, сигурно се кефи, че гаджето й ще свири. Майната й. Изпявам като в сън I’ll do anything for my sweet sixteen, I’ll do anything for runaway child, потта се стича по гърба ми и чувствам устните си прекалено сухи, но иначе съм жестоко превъзбуден. Шестнайсетгодишните в бара, влезли с фалшиви лични карти, направо пощуряват и започват да обливат гърдите си с бира и минерална вода, защото си въобразяват, че се намират във видеоклип, в който задължително трябва да са секси и с мокри фланелки.

Боже, какво ли не бих дал сега за една сладка и непритенционза 16-годишна!

Когато се прибираме в апартамента, вече минава три; не съм сигурен кой кого подпира – дали аз Маеве или тя мен. Пия вода направо от чешмата, а после, докато тършувам из разни шкафове за аспирин, защото главата ме цепи, Маеве ме прегръща през кръста, почва да ми шепне мърсотии в ухото, които досега не съм чувал, но кой знае защо, изобщо не ми го вдигат. Опитвам се да я отблъсна леко с лакът, но тя затяга хватката и това наистина вече ме ядосва.  Извръщам се и я хващам за шията. Не я стискам силно, но пиянският й поглед веднага се прояснява и тя разбира, че сериозно не искам да ме пипа тая нощ.

- ОК, – тя ме пуска и отстъпва заднешком две крачки, при което залита и се подпира на облегалката на един стол. – Браво. Вече си голяма звезда и не ти пука за мен. Мислиш, че не видях как зяпаш ония хлапачки, дето се поливаха с бира и ти се плезеха! Колко си наивен само – веднага им се върза. Нещастник!

- Маеве! – стиснах устни и само вдигнах показалец пред лицето й.

- Я не ми размахвай пръст!

- Лягам си.

- Не смей да си лягаш, докато спорим.

- Ние не спорим, това ти е любимият монолог напоследък.

- Леле, колко си саркастичен! Хубаво, тогава аз си тръгвам.

Събувам си джинсите, тръшвам се на леглото и загасвам  нощната лампа. Още около минута я Diflucan Online чувам как фучи отатък, говори нещо, отваря и затваря врати, рита столове, те падат, тя ги вдига, пак ги рита. После съм заспал.

На сутринта Маеве я няма. Намирам бележка, залепена с парче скоч на огледалото в коридора: „Обичам те много. Връщам се при Лео.”

Поглеждам стенния часовник. 7 и 20. Рано ми е не само да Buy retin-a online се ядосвам, но и да мисля.

 Взимам душ като оставям горещата водна струя да бие в лицето ми повече от обичайното. На път за офиса, звъня на Маеве от колата. Тя не вдига. Когато пристигам, заварвам Бо с клиенти – младо семейство-новобогаташи, които искат да живеят „със стил, но не прекалено очебиен, за да не ни помислят за еснафи, щом вече имаме пари”. Правя гримаса зад гърбовете им, Бо прави усилие да не се захили и продължава да кима сериозно с глава на всяко едно от глупавите предложения на двойката. Правя му знак, че го чакам в задния офис. Правя си кафе, но нямаме мляко, затова изливам кафето в мивката. Пия минерална вода и отново звъня на Маеве. Този път вдига.

- Каква е тая бележка?

- Неграмотен ли си? Четливо е написана.

- Ти сериозно ли се връщаш при оня гъз?

 - Той все още ми е съпруг и напоследък беше изключително търпелив с мен. Не знам дали наистина искам да се върна при него, но той ме помоли да замина с него за Монако за една седмица и след това да реша дали искам да се разведем или не.

- Buy Viagra Professional Online Pharmacy И ще отидеш?

- Мике, ти не разбираш…

- Прекрасно те разбирам – чукаш се с мен, а ще се развяваш с шибаняка из Монако.

- Не е така. Синът ни…

- Майната ти, Маеве! Стига се оправдава със сина си.

Прекъсвам разговора и понеже вече наближава девет и половина, ми е време да се ядосам за първи път през деня.  

 Ако мислиш прекалено силно за някои неща, неща, които те тормозят и те разяждат отвътре, неминуемо след време и те започват да мислят за теб. НЕЩАТА! Понеже оживяват. Така че си изграждате една скоросмъртна симбиоза, от която има спасение, само ако си забиеш нож в черепа. Затова се старая да не мисля за НЕЩАТА. Защото ако го правя, със сигурно ще ме отровят. А аз не искам това, не искам те да ме тровят, искам сам да си се осмъртя по начин, който сам ще избера – дали ще бъде като изпия на екс бутилка коняк или като се размажа с колата в някой бетоновоз, това си е моя работа, не работа на НЕЩАТА.

Pаботата е там, че в апартамента, който наех и обзаведох почти до последната подробност само за десетина дни, не заживях с Маеве…завинаги.  В края на лятото синът й беше постоянно зле, а към заплахите от страна на мъжа се присъединиха и тези на собственото й семейство. Брат й, Рейвън, се държеше особено агресивно. След като веднъж нападна режисьорката в един подземен паркинг  и я преби с бейзболна бухалка („Защото даваш терен на тая курва сестра ми да мърсува с оня шибан в главата металист!”), започна неотълъчно да се движи с Маеве, за да е сигурен, че няма отново да кръшне от правия път. На Рейвън, чието име страхотно подхождаше на грозната му като на проскубан гарван глава, му беше напълно ясно, че ако се стигне до развод, сестра му ще остане без нищо, понеже отмъстителният й съпруг ще си наеме цяла армия от скъпи адвокати, които да й смъкнат и дрехите от гърба. И понеже семейството на Маеве разчитаха изключително на парите, които идваха от този додходносен брак, те просто не можеха да си позволят Маеве да напусне мъжа си. Най-малкото, защото се е влюбила в друг.

Заради Рейвън и неговата безмилостна бейзболна бухалка  с Маеве известно време се срещахме тайно. Чукахме се рядко, най-вече по хотели, понеже Рейвън знаеше къде живеех и често дебнеше пред входа, спотаен в сенките на дърветата. Маеве се държеше истерично почти всеки път, пушеше нервно, трепереше, после ме обсипваше с целувки и се кълнеше, че ме обожава и че иска да заминем някъде, или да умрем – било й все едно. На мен обаче не ми беше все едно. След оная нощ, когато ми заяви по телефона, че е напуснала мъжа си, за да можем да сме заедно, нещо  ми беше станало. Всеки път като я погледнах, виждах лицето й по тотално различен начин. Озлоблението й към мъжа й, към живота й се пренесе и в секса. Това започна да ме дразни, да ми тежи. Опитвах се да издържам на темпото й, да не реагирам спонтанно на шамарите и ударите, които тя упорито продължаваше да нарича „ласки”. Това обаче не бяха ласки и това не беше нежност. Беше си една шибана война.

Веднъж, не помня деня, беше септември обаче, все още много горещо, бях излязъл да покарам колело, за да си прочистя главата от черни мисли, когато на едно кръгово кръстовище изневиделица отляво ми изскочи колата на Маеве и ме засече. Завих рязко кормилото, слушалките на mp3-плейъра паднаха от учите ми, но успях да спусна крак, преди да загубя равновесие и да падна. Колите зад Buy Brand Cialis Online Маеве забиха спирачки, шашнатите шофьори надуха клаксони. Блъснах колелото на платното, и стоварих юмруци върху предния капак на сивото ауди на Маеве.  

- Какво те прихваща, мамка му?!

Иззад стъклото лицето й изглеждаше като лице на луда жена, избягала от психиатрията. Дори ми се стори, че беше по пижама. Без грим, без червило.  Беше впила пръсти в кормилото и гледаше право пред себе си, без да мига.

- Маеве,Маеве! – заобиколих и се опитах да пъхна ръката си в малкия отвор на страничния прозорец. – Скъпа, чуй ме. Искам да включиш двигателя и да потеглиш съвсем бавно. Тръгни към новия ни апартамент, аз ще карам след теб.

Така  двамата се озовахме в прясно боядисания и новообзаведен апартамент.

Маеве наистина беше по пижама. Това ме накара истински да се притесня. Тя никога, ама никога не излизаше от къщи, ако не беше сигурна, че изглежда перфектно до последния детайл в облеклото или грима.

- Добре, кажи ми какво става?

Приклекнах пред нея, тя седеше с отпуснати в скута ръце в белия фотьойл тип Treviso, който ми струваше 1635 (с отстъпката!).

- Кажи ми, скъпа!

Тя не помръдваше.

- Искаш ли да ти сипя едно питие. Мисля, че тук някъде имам бутилка мерло – и преди да дочакам отговра й, вече се бях изправил и тръгвах към кухнята.

- Мике?

- Да? –  обърнах се.

- Ти вечно си мислиш, че всичко може да се оправи с едно малко.

Усмихнах се кисело и философски Buy prednisone заявих:

- Не е вярно. Нищо не се оправя с едно малко. По-скоро с десет малки.

- Искам те.

- Еми ето ме. Преди малко даже за малко да ме смачкаш на улицата!

- Не така… Искам те завинаги.

- Знаеш много добре какво е положението. Не можеш да се нанесеш тук, докато смахнатият ти брат дебне навън като лешояд.

- Мога!

- Тц, не става, – поклатих глава. – Не можем да рискуваме така.

- Рейвън заминава за Сардиния по работа.  За четири месеца. Когато се върне, може вече и да е свикнал с мисълта, че сме влюбени и че живеем заедно. Мике, той всъщност не е такъв.

- Какъв не е, Маеве?  Изрод, който пребива хората по обществените паркинги?

- Той е  загрижен за семейството. Мисли за сина ми. Как той ще се почувства, ако напусна мъжа си.

- Ти ВЕЧЕ си напуснала мъжа си.

- Нека си дадем този шанс. Иначе ще полудея. Ще откача, казвам ти.

Лошото при жените е, че когато кажат, че ще полудеят, те наистина могат да го направят. Само със силата на волята. Която обикновено използват, за да се приведат в най-разнообразни и различни по интензивност емоционални състояние, някои от които сигурно не са и  описани в учебниците по психиатрия. А едно такова полудяване, обзалагам се, би приличало досущ на скачане от самолет без парашут. Не смея да рискувам, нито пък в момента имам сили да споря или да прилагам специалните си техники за „размекване”, които съм отработил с годините, затова просто я потупвам по коляното и й се усмихвам.

Трябва незабавно да намеря  мерлото, мамка му, иначе аз ще откача.  

 И Buy Female Viagra Online Pharmacy така започват двайсетте дни с Маеве. Първите ни заедно, ден и нощ, откакто се познаваме. Маеве се променя светкавично. Животът отново я изпълва цялата, отново е с  ярко червило, отново се усмихва, отново се любим бавно и дълго, без  удари и плесници.

Лошото е, че червеят на съмнението и несигурността, който още преди бях усетил, че се загнездва зад гръдната ми кост, вече е приел размерите на малък кон. 

Маеве настоява да купим колкото се може повече репродукции на Климт, за да украсим стените на „стерилния” ни, както го нарича, апартамент.  Аз обаче не го намирам за стерилен, а по-скоро за студен. И става все по-студен  с напредването на есента.  И червенокосите жени на Климт няма да го стоплят.  Може би биха стоплили само мен, ако можех да заровя лице в  покритите им с червени храсталаци венерини хълмове…

Любовницата ми се развихря – не харесва някои от мебелите, които съм купил; връща ги в магазина, купува други, изцяло от махагон, ръчно изработени; сменя тапетите във ВСИЧКИ стаи, навсякъде разхвърля декоративни възглавнички, поставя в ъглите дървени вази с жирафи и други разни животни, към които определено съм безразличен, а кухненските шкафове напълва със сервизи  от кристал Бохемия. Сигурно така се държат мишеловите като свиват гнездо…

Изтощително е само като я гледам…. Но аз съм мишката и за момента не мога да мърдам наникъде, понеже птицата постоянно ме държи под око.

- Обичам те, Мике, и не искам НИКОГА да се разделяме.

- Добре, – казвам аз и си наливам питие.