Блогът на Мая Вуковска

« обратно към сайта

04.04.2016

Вучето става лайф коуч – 2

Filed under: Uncategorized — vukovska @ 15:45

Американците по принцип са интелектуално ощетенa, за да не кажа направо глупава нация. Само им вижте някои от президентите през изминалите тридесетина години – това не бяха актьори-каубои, похотливи демократи, дислексици със сериозни пропуски в когнитивните умения, а както вървят нещата, американците в скоро време може да се сдобият и с президент, който поощрява всеки гражданин да ходи въоръжен, очаква  НАТО да се разпадне и иска Путин да го уважава (и без да е изпил пет водки!). На фона на цялата тая пресметната и скъпоструваща лудост тъпоумието на негъра Невил изглежда напълно закономерна.

Значи, след като на Паломита й отказват виза, тя в никой случай не се отчайва, понеже е сигурна, ще любимият й ще направи всичко възможно, за да се осъществи на първо време ако не сватбата, то поне половият контакт между тях. Така де, ако на практика не се случват приказките на Братя  Грим, Братя Галеви или поне братя Уашовски (които между другото вече са сестри, след като и двамата смениха пола си оперативно), защо им е на хората изобщо да се влюбват, къде е надеждата за едно “happily ever after“?

Вторник.

Аз: Твоят човек вече знае ли, че в посолството са ти казали „Нищо не печелите  този път. Моля, опитайте пак след 12 месеца.“?

Паломита: Писах му в Whatsapp, ама при тях сега е 4 сутринта.  Утре ще го види.

Сряда.

Аз: Твоят човек прочете ли ти съобщението?

Паломита: Дава ми, че го е прочел, ама още нямам реакция.

Аз: Сигурно някоя от костенурките, дето ги отглежда, е побягнала и той не може да я догони.

Паломита: Вучееее, не се подигравай!

Четвъртък.

Аз: Твоят човек реагира ли най-после на новината или е изпаднал в кома? Не че ти давам зор, ама плановете ми за лятото включват по принцип сватба в LA, а при това положение искам да знам дали заради шаферството ще пътувам по-далече от Симитли.

Паломита: Тука ще е.

Аз: Идеално. Ще викнем цигански оркестър и ще  дадем на Невил два пакета салфетки да ги нахвърля върху кючекчийките и кумовете. Обаче в поканите ще требва да напишете, че младоженецът е афро-американец, за да не изплашим децата и бременните жени.

Петък.

Паломита: Говорихме за кратко снощи с Невил. Той май не прие добре новината.

Аз: Погледни го откъм добрата страна – ако се откаже от сватбата, ще спестим от салфетки!

През уикенда нещата придобиха още по-драматична насока. Паломита все не можеше и не можеше да се свърже с любимия нито по скайп, нито по Whatsapp; казваше, че го вижда, но не го чува. От своя страна Невил се оправдаваше, че мобилният му нещо трябва да се е прецакал и ще пробва да изтрие някои от приложенията, за да освободи място за качването на други, с помощта на които да осъществи виртуална връзка в реално време с нашата Паломита. След още няколко дни обаче положението не беше мръднало наникъде и тя все така не успяваше да поговори с Невил, за да обсъдят какво ще се прави оттук нататък при така стеклите се неблагоприятни обстоятелства.

Междувременно Невил ставаше все по-зает и по-зает (уж!), а Паломита все по-отчаяно търсеше съвета ми как да постъпи.

Така всъщност започнах да навлизам полека-лека в дълбоките и доста мътни води на лайф коучинга. Понеже когато някой се дави в пълноводната река на живота, той има нужда от такива като нас, професионалните плувци, да му подаде пръчка, ръка, а защо не и импровизиран буй от празна пластмасова двулитрова бутилка от бира!

На първо време посъветвах Паломита да му даде време, за да осмисли информацията. Все пак, казах й аз, не можеш да очакваш, че един мъж на 37 ще зареже всичко –  работа, игуани и най-вече сандвичите с истински бекон в In-N-Out Burger, за да прелети 10 620 километра, за да се ожени за девойка, която е виждал на живо само веднъж. При това напълно облечена. Тоест, съблечена може и да се окаже някой от братята Уашовски преди смяната на пола, нали разбирате… Човек трябва да внимава с тия неща в днешно време![1]

Следващият четвъртък Паломита беше вече толкова изнервена от неизвестността, в която Невил, съзнателно или не, я беше оставил да се дави, че още със застъпването на смяна в бара, си наля една кофа вино. С лед обаче, за да се поразмие цвета на напитката и да изглежда така, все едно че пие фанта лимон.

Паломита: Да настоявам ли да ми каже в прав текст дали се е разколебал или да изчакам сам да започне разговора, че вече не издържам.

Аз: Да бе, питай го какво става.

Паломита: Как?

Аз: Ами на английски е: What is going on?

Паломита: Не бе, имам предвид, дали да задам въпроса си ребром или по заобиколен начин.

Аз: Няма смисъл да заобикаляш през Панамския канал, питай го направо.

Паломита: Ами ако ми каже, че късаме?

Аз: Тогава лесно. Пишеш му: „Да го духаш“, ама на български, и отдолу “Use Google translator, SOB!”

За момента успях да разсмея Паломита и тя като че ли се разведри, лицето й грейна и тя щедро се почерпи още една кофа вино. Само че тогава още не знаехме как през следващите няколко дни Невил ще докаже, че е горд представител на нацията си от пропагандно-обработени олигофрени. А също и на подмолното и безскрупулно мъжко съсловие в частност!


[1] Макар че това важи най-вече за пътуващите в Индонезия. По разбираеми причини.ч

31.03.2016

W.W. без Вучето слуша Джъстин Бийбър, но двамата заедно залавят терорист

Filed under: Uncategorized — vukovska @ 8:02

(W.W.’s story)

Вижте, главата ми е пълна с факти, като например, че най- голямата водноелектрическа централа в света е „Три Горджъс Дам“ и е изградена на река Яндзъ в Китай, както и че международната организация ООН е създадена на 24 октомври 1945, а постоянните членки на Съвета за сигурност са САЩ, Русия, Китай, Обединеното Кралство и Франция. Знам също и че Ислямът е най- младата от главните монотеистични религии, както и най-бързо разпространяващата се. НО знам и че певецът  Usher е откривател на „чудото“ на днешната музика, наречено още Джъстин Бийбър, чиято бивша  приятелка се казва Селена Гомез, с която са ходили поне две години. Известен ми е и фактът,  че  New York Times постави родната звезда Азис в класацията „25 песни, които ни показват накъде отива музиката“ (макар че това последното, признавам си, трябваше да го проверя, защото исках да съм сигурен, че не ме е ебал имп1 в ушите или че не съм бълнувал).

Проблемът при мен лично не е в липсата на информация, а по-скоро в това кога да използвам подходящата информация в определена ситуация. Ето например, вместо да мисля над структурите на ООН за държавния си изпит, аз размишлявах над това, използвайки iMessage2 на ай-фона си, ай-батерията ми пада много по-бавно, отколкото като използвам WhatsApp3 или Viber3 АЙ-СИК-ТИР!!!

Та да си дойдем на думата, която исках да думам! С Вучето много обичаме да обсъждаме разни теми и, виждате ли, ние не се спираме само на познати, непознати, известни, неизвестни някакви си личности, не! Ние също така можем да водим диалози над ситуациите в Сирия, любовните трепети на младите, моногамните връзки на привидно много по-интелигентните животински съсловия в трофичната пирамида от тези, които би трябвало да седят на върха (някои животни  наистина са по-умни от хората!), а една особено любима наша тема, която излиза на дневен ред предимно, когато сме употребили, е защо, да му ебеш майката, Милен Цветков го обличат постоянно в син костюм с червена или розова вратовръзка? А  точно този момент аз самият се питам  защо, да се еба, гледам Милен Цветков?!

Новото амплоа, в което Вучето се вихри, a.k.a. „лайф коучинг“, мен лично ме напряга. Виждате ли, тя е мъдра и умна, ще ви даде добър съвет,  не там е проблемът.  Проблемът е как този съвет ще бъде доставен от нея. Защото, да кажем, имаме следният казус: Гина е жена на 37, Гина е депресирана, Гина има 20 банички, от които е изяла 17. Директният въпрос, който Вучето би задала е:

- Ама защо носите клинове?

Не очаквайте Вучето да подходи по малко по-дипломатичен начин като първо попита Гина: „В кое училище сте учили? А помните ли първата си любов?“ и прочее. Вместо това тя направо прекатурва кошера и пчелите се разхвърчават навсякъде. А Гина седи и реве още повече, отколкото отпреди да се обърне към Вучето за лайф коучинг.

Ама какво съм седнал да анализирам нетактичността и лудостта на Вучето, когато аз самият  в момента слушам Джъстин Бийбър, докато тя със сигурност съветва Гина как най-лесно може да си намери G-точката!

Ех, знам, че тръпнехте в очакване да чуете  историята за терориста, но този път наистина обещавам, че ще ви я разкажа другата седмица.

_________________________

1. Имп (от англ. Imp) е митологично същество, нещо средно между фея и таласъм. В поведението си са диви и необуздани и често са склони да навреждат на хората с безсрамните си шеги и съвсем небезобидни закачки и лъжи.

2. iMessage е система за изпращане на съобщения в реално време, разработена от компанията Apple.

W.W. без Вучето слуша Джъстин Бийбър, но двамата заедно залавят терорист

3. Тези приложения ако не знаете за какво служат, със сигурно живеете под някоя скала.

29.03.2016

Вучето става лайф коуч – 1 част

Filed under: Uncategorized — vukovska @ 19:32

През последните два месеца извънредно много се сближих с две млади жени. С едната ме свързва не само фактът, че две години й бях преподавателка в университета (това преди да ме уволнят), но също и друг един, по-малко афиширан факт, а именно, че разликата в годините между нас и гаджетата ни е двайсет. Само че при нея е плюс двайсет, а при мен  -  минус двайсет. Това, предполагам, ни поставя в една и съща графа, която спокойно може да носи табелката „Жени с проблеми“. Девойката се казва Златина, на 25 е, псува като сръбски каруцар, и е такава пияница, каквато аз само мога да си мечтая да стана един ден като порасна.

Другата ми нова приятелка се казва Паломита и е на 27. Има лице като от картина на Владимир Димитров- Майстора и цици по шест кубика всяка. Тя е хубава, мила, забавна и може да реши ЦЯЛАТА кръстословица в съботния „24 часа“! Освен това упражнява най-благородната професия на света – тази на бармана. А ако един човек е в състояние да вдъхне живот на всяка една стъклена чаша като я превърне от най-обикновен празен съд в рог на изобилието от малцово естество, значи той не е просто обикновен човек – той е избран от Господ да изпълнява свещена мисия тук, на Земята. Поне така аз мисля…

Преди една година Паломита, като хиляди други български студенти, подгонени от нуждата и кариесите, които не могат да си позволят да оправят, заминава за Шотландия, за да работи … нещо на най-ниската възможна надница.  През деня Паломита разтребва маси, бере ягоди или черници, или наглежда тригодишното изчадие на име Иън да не си строши главата на катерушките в парка. Вечер обаче, преди да припадне от умора в леглото с раздръндана пружина в евтината квартира, си позволява да изпие по една-две бири в някоя кръчма. Веднъж, тъкмо докато се опитва да привлече вниманието на бармана в кръчмата „Главата на Кралица Мери“, един солидно пораснал на ръст  и бицепси чернокож американец, който е в града за сватбата на “his homie girl“ (демек приятелка, която никога не е оправял), е приковал поглед в грамадния й балкон, пльоснат щедро върху бар-плота. Предвид другите й, не толкова очевидни като циците, качества, а именно бъбривост и дружелюбност, тя моментално откликва на поканата за питие от негова страна. Двамата осъществяват контакт, който обаче до края на престоя на сватбарчето (името му, между другото,  е Невил) в Шотландия, така и не прераства в полов. Въпреки че двамата прекарват по-малко от 14 часа заедно, и всичките извън неговия хотел, както и извън долнопробната, нискобюджетна квартира на Паломита, става ясно, че една любов е родена и единствената пречка тя да бъде консумирана и претворена в съюз пред Бог и пред хората, е фактът, че на Паоломита  й трябва виза, за да замине за Америка.

През следващите няколко месеца, след 187 изпратени песни с любовно съдържание и много безсънни нощи, преминали в чатене между спалнята на Паломита и терариума в Лос Анджелис, който Невил използа за развъдник на екзотични домашни любимци, в началото на февруари Паломита  се оказва страшно влюбена. Главата й почти е отвинтена от романтични мечти за това как ще се омъжи на брега на Тихия океан в рокля от тафта и коприна и с деколте, от което дискретно извират като  водопади големите й цици. А в топлата калифорнийска нощ белите зъби на иначе невидимия за невъоръженото човешко око жених проблясват на фона на оскъдната светлина от градинските фенери и запалените фасове на гостите, а издутината в  панталоните на костюма му обещава незабравими мигове, които австралийската полу-гей група Savage Garden описаха символично в хита си 1996-та по следния начин „Ще те откарам до Луната и обратно, ако бъдеш моята любима“.

И понеже Паломита е сексуално активна млада жена, която с удоволствие би се возила на всякакви превозни средства, но понастоящем с нетърпение очаква да яхне черната совалка, изстреляна от Кейп Канаверал, тя решава да действа като всеки трети средностатистически български студент и да кандидатства за виза J1. Понеже това за момента е единственият й шанс да се събере с любимия.

- Вуче, на интервю съм в американското посолство другия понеделник! – изписка тя, щом ме видя да прекрачвам прага на заведението един ранен следобед преди няколко седмици. Аз се настаних на един от високите столове край бара и казах:

- Сипи ми една блага ракия по случая! А ако не сте заредили, дай ми един Грантс.

- Ще дойдеш ли на сватба в LA?

- Във вторник ли? Не съм свободна.

- Не бе, по-нататък. Когато Невил ми поиска официално ръката и прочее.

- Добре.

- Супер! Понеже едва ли много от българските ми роднини и приятели ще могат да си позволят да летят до САЩ за една сватба, така че ще се радвам на всеки един познат, който ще ме гледа как вървя към олтара. Ти нали имаше виза?

- Да, десетгодишна. Аааа….шаферка ли ще съм?

- Естествено!

- С рокля?

- Най-вероятно.

- Розова?

Като всеки добър барман, който знае наизуст предпочитанията на редовните си клиенти, Паломита прецени по дипломатически непогрешим начин конкретната ситуация и даде възможно най-верния отговор:

- Не-е-е, ти може и да си облечеш нещо черно.

- I‘ll drink to that! – отвърнах аз и вдигнах чашата си за поздрав.

Разбирате ли, когато бъдещето на една романтична любовна връзка е толкова прецизно разграфено във времето и въпреки утежняващите обстоятелства (той е черен, тя е бяла, той е американец, тя е българка, той има игуана, тя – котка, той вярва в Исус, тя – в силата на агнешките дреболийки и пицата с четири вида сирене), тази любов е на път да се осъществи, човек няма как да не иска да размаже от бой служителката в американското посолство, която с равен глас съобщава през бронебойното стъкло, безопасно отделящо я от кандидата за виза, че…

- For now, we cannot grant you a permit for entry to the territory of the United States!

И въпреки че точно тези думи чу през оная фатален понеделник нашата героиня Паломита, тя не се отчая ни най-малко, ами напротив – реши, че с още по-голямо настървение ще се бори за правото си един ден да се озове в прегръдките на Невил под ярките звезди на калифорнийското небе. В сватбена рокля, то се знае.

А оттук започва и моята нерегламентирана дейност като лайф коуч[1].


[1] Или life coach (англ) буквално означава „треньор за живота“. Лайф коуч специалистът помага на хората да открият липсващото звено в развитието си, мотивира ги да се изправят срещу страховете си и им дава сила да продължат напред.

25.03.2016

W.W. и Вучето четат Толстой в библиотека в Копенхаген и хващат терорист

Filed under: Uncategorized — vukovska @ 18:04

(Един разказ от първа ръка на W.W.)

Обикновено „музата“[1] ми идва към 9.30-10.00 сутринта, след като съм изпушил поне една цигара и съм изпил две чаши кафе, което е толкова силно, че може да вдигне и кон от кома. Но този път музата дойде под друга форма и благодарение на това, че Вучето ми пилѝ няколко часа на главата да седна да напиша поне един параграф за блога й. Е не съм седнал в момент, полегнал съм.

Да ви кажа честно, откакто си взех дипломата за завършена бакалавърска степен, съм отвикнал да седя пред празния монитор на компютъра и да щракам по напрашената клавиатура с цел да напиша някой „шедьовър“ на научна тематика, подравнен от двете страни, задължително на шрифт Times New Roman, размер 12. Отдавна не съм писал курсова работа, а пък, и да ви кажа честно, курсовите работи по време на цялото ми следване, си ги превеждах от английски език. Ако ме питате дали съм имал някакви скрупули, че съм плагиатствал, ведага ще ви кажа – НЕ! С удоволствие заимствах от всеки американски колега, който някога се е прецакал да напише оригинална курсова работа на тема „Основни предизвикателства пред регионалната сигурност и подходи към  глобализацията“. Само че той, за разлика от мен, е имал мотивацията да подходи сериозно към академичната си задача. Предполагам най-вече от чувство за дълг и вина към родителите си, които, сигурен съм, са продали душата си на Луцифер и платили стотици хиляди долари, за да са сигурни, че детето им ще го приемат в Stanford или Columbia University. А всеки път, щом вдъхновението ми ме предаваше, Вучето откликваше веднага, ето вижте на последните ми две курсови работи са и писали 6-ци. Но, както се казва, enough with that.

През последните шест месеца с Вучето стъпихме на познати и непознати земи (разбирайте барове, дискотеки, кръчми, кафенета – абе все места, на които алкохолът не е по-далеч от две крачки, четири за Вучето).  Както тя вече писа, през октомври посетихме ветровития и ебаси студения Копенхаген. Моето задължение беше главно да вървя след Вучето (защото тя бе по-запозната с града и съставяше маршрута за деня), да събирам чантите и, както и да и допивам шотовете. Вижте, аз много се гордея с нейните възможности да поема големи количества концентрат, но пийне ли един шот, я търси под масата. Просто шотовете (и особено афтер-шотовете) не са нейната силна страна!

Ето, например, една вечер, докато бяхме в бар Jailhouse и кротко си пиехме… Момент! За да не си помислите, че сме алкохолици, а и за да не даваме лош пример на подрастващите, по-добре да кажа, че през онази вечер бяхме в една… библиотека. А пък вие както искате го разбирайте. Та бяхме в една библиотека, в сектора с атласите и географските карти и справочници, и тъкмо се бяхме съсредоточили върху географския регион, откъдето е родом Лев Толстой, когато отнякъде се появи група датчани, които пък живо се интересуваха от географския регион на Braunschweig, Долна Саксония, Германия. Хората моментално решиха да ни почерпят, опа тоест да ни изчетат един абзац от непознатия за Вучето до този момент стил в литературата, известен като Jägermeister. Въпреки че сериозно я предупредих, че този стил много ще я развълнува и дори натовари емоционално, тя ми каза да си гледам в моята книга, и с интерес се зачете в конкретния абзац. В последствие я намерих седнала в една кашпа с махония пред библиотеката, в която се намирахме.

Датчани четат в градската библиотека

Дочетох много набързо каквото беше останало по книгите, събрах Вучето и чантите й, и се запътихме към пиацата на такситата. Докато я влачех за ръка, настоятелно попитах на няколко пъти дали знае адреса, но от нея за пръв път нищо не се чуваше освен врънкане, че иска да си легне. В крайна сметка, щом се качихме в таксито, Вучето измърмори адреса и в този момент някак чудодейно се свести и се разприказва така, както само тя е способна – на висок глас и употребявайки прекалено много обидни съществителни и прилагателни имена. Когато таксито спря пред входа на кооперацията в Амагер, извадих картата да платя и тогава шофьорът се обърна към нас и на чист български със сръбски нюанси обясни, че е македонец и ни попита „што правите тука, за колку време сте”. Обаче разговорът приключи много набързо, понеже на Вучето й се пикаеше, а аз не исках да рискувам да се оправям с последствията от неспособността й да стиска.

Щом прекрачихме прага на апартамента, си отдъхнах, понеже реших, че проблемите ми за тази вечер са приключили с облекчаване физиологичните нужди на Вучето в предназначеното за тази цел помещение. Да, ама не. Само секунди след като седна на леглото и каза “Дай ми пижамата”, заспа в седнало положение. Тръгнах да я преобличам и тъкмо й обух долнището на пижамата, тя измърмори, че че й е лошо и ще повърне. Все едно ме удари ток – толкова бързо се дръпнах назад. Казах си, по-добре да не си създавам друга работа като чистя по нощите, затова, без да съм приключил с преобличането, само я катурнах настрани, както си беше по долнище и сутиен, и я завих.

Реших, че понеже съм успял да се погрижа успешно за това и двамата да се приберем читави в квартирата (при положение, че и аз самият бях чел доста), заслужавам да изпуша една цигара и излязох на терасата. С облекчение вдишах дима, примесен със студения нощен въздух, мислейки си, че ето на, сега спокойно мога да отида и да си легна. Само че не бях познал.

Тъкмо се унасях, когато Вучето се размърда и реши да ходи на водопой, явно още я държеше сладкия стил на произведението Jägermeister. Само секунда, след като излезе от стаята, се чу тропот като от слон, нахлул в стъкларски магазин. Скочих веднага, светнах лампата в коридора и видях Вучето на пода, свита в ембрионална поза. Спънала се в постелката и при падането, счупила чаша. Докато повтарях „Добре ли си? Добре ли си? Поряза ли се?“, тя само се хилеше, не – заливаше се от смях и това направо ме вбеси. Казах й да внимава да не се пореже, но тя никак даже не се впечатли, ами се врътна, влезе в банята, изпи две кофи вода и пак си легна. Без, разбира се, да вдигне и едно стъкло от пода!

И ето ме и мен –  на колен-е-е-е в коридора в четири сутринта!

След като събрах стъклата, изпуших още една цигара, за да се успокоя, и си легнах.

На сутринта Вучето нямаше никакви спомени от предната вечер и ме накара да връщам лентата назад. Докато й разказвах, тя само ахкаше и охкаше и повтаряше един и същи рефрен: „Да бе, т‘ва не е верно!“

Засега спирам дотук, че се сванах от лежане.

А за терориста ще ви разкажа другата седмица.


[1] Да се разбира „повика да отида по голяма нужда

23.03.2016

Вучето и W.W. пият из Европа и у нас – 2 част

Filed under: Uncategorized — vukovska @ 15:14

Пиенето у нас, т.е. на територията на Република България, като че ли ни се получава малко по-добре най-вече от гледна точка на седмичния бюджет. Иначе по отношение на забавлението, не става! Първо, защото ние с W.W. сме пияници-естети и не обичаме да употребяваме в барове, в които мъжката клиентелата се състои изключително от  безделници,  чиито нива на тестостерон са толкова високи, че ако не се бръснат на всеки 12 часа, се покриват с козина като орангутани, а женската прилича на реквизит от кулинарно ТВ шоу – кифли, пуйки и краставици с водно съдържание 95 процента.

Второ, в родните питейни заведения много често правилото, че клиентът винаги има право, не важи. Дори в любимия ни бар, в който даже са кръстили две питиета на мое име („Зимно Вуче“ и „Пролетно Вуче“), собственикът е толкова дръпнат, че забранява на клиентите да ядат семки дори на масите отвън. Хляб от лимец и бейби моркови могло, обаче семки – не. Било селско и разваляло грууви атмосферата и цялостната концепция на бара! Неговите безумни правила за поведение толкова ме дразнят понякога, че съм решила да му предложа да сложи на входа табелка със следния надпис на български, английски,  димотикѝ[1] и руски[2]: „Дотук с вестник „Струма“, слънчогледови семки и кучета-водачи!“

Много обичаме да си купим бутилка водка или уиски, както и бутилка шардоне (за разредител!) и да си поканим гости. Така де, в домашна обстановка нито трябва да даваш по 50 стотинки бакшиш за всеки шот от 40 грама, нито някой ще ти направи забележка, че люпиш семки. Или ядеш спагети с пръсти.

Обикновено се обаждаме на Хесус, коафьора с фосфоресциращите маратонките, перата в гъза и френското „р“. В повечето случаи ни идва на гости веднага след като е ходил на фитнес и тогава е особено съвестен по отношение на приеманите калории под формата на алкохол. Пийва не повече от чаша-две просеко. Обаче ние с W.W. не можем да оставим тая работа току-така. Предлага ме му трева. Хесус твърди, че отдавна е отказал тревата, обаче когато все пак реши да си дръпне от нашата (за да не ни обиди, предполагам), изведнъж се превръща от много VIP в крайно ВИП[3].

Когато Хесус не е на линия, понеже или курварства по алтернативните заведения в София или лекува махмурлук и/или любовна мъка с мурсалски чай у дома си, пращаме месидж на Кака Маре. Всъщност нея не се налага дълго да я уговаря човек, понеже където и да се намира, тя си слага летящите кубинка и пристига със скоростта на светлината. Кака много обича водчица и ако е във форма, сама си изпива между 400 и 500 мл на едно сядане. W.W.  често се оплаква, че не може да й насмогне – тъкмо си е запалил цигара и Кака разклаща под носа му празната си чаша, казвайки с уважително-умоляващ тон:

- Душа-а-а-а, ще идеш ли да ми забъркаш едно котейлче със спрайт?

Всъщност въпросителният знак в края на това изречение е излишен, понеже това не е въпрос. И ние го знаем.

Всеки втори уикенд Калина е в града и тогава обикновено се събираме у нас в късния следобед и пием вино. Матинето, както може да предположите, не минава под лозунга „Ауу-ауу, сипи ми само два пръста, Вуче, много благодаря, че по-късно ще работя с тежки машини, а и не искам утре да се събудя с торбички под очите“. Амбициите на Калина са по-скоро в диапазона на: „Вуче, само допивам бутилката и повече не, понеже към девет ще излизам с едни приятелки и смятам да изпия няколко ромчета с кòла.“

„Ромчетата с кòла“ обикновено са между седем и девет на брой. Така че най-малкото, на което може да се надява Калина, е да се събуди в неделя сутринта САМО с торбички под очите!

Изводът от цялата тая работа с пиенето вкъщи е, че човек никога не може да бъде максимално подготвен, когато има за приятели такива като нашите.


[1] Този e заради нароилите се напоследък гръцки студенти в града.

[2] А този пък заради студентите от бившите съветски републики от средноазиатския регион, които учат в Американския университет, и не знаят английски.

[3] Видимо Изперкал Педал

20.03.2016

Вучето и W.W. пият из Европа и у нас – 1 част

Filed under: Uncategorized — vukovska @ 22:15

След като хубаво ни раздрусаха турбуленциите на нашата иди-ми-дойди-ми връзка през първите шест месеца на миналата година, и след като мен почти ме изнасили куче в Гърция, а W.W. си пусна по-дълга коса от моята, отношенията ни навлязоха в по-спокойни води напоследък.

През есента поживях няколко седмици в Копенхаген. Мисията ми беше да проверя да не би датското правителство нещо да е изпуснало положението на страната от ръце по отношение кризата с незаконните емигранти, а и да разузная „има и купо-о-о-о-н“ (понеже за работа като за такъв висококвалифициран мързел като мен, който през последните години е упражнявал крайно недоходоносна, за да не кажа, направо дебилна професия, и дума не може да става!) Велосипед не подкарах (а това е основното превозно средство в датската столица и съответно основният рисков фактор на пътя), но затова пък прекарах много и приятни часове в състояние на dolce-far-niente, което включваше обикаляне на барове и пазари за прясна риба, ходене на кино, както и разходки между Норебрьо Сташон[1] и Стрьогет[2]. През последната седмица от престоя ми в датската столица дойде и W.W. Понеже преди това беше прекарал една седмица с приятели в Истанбул и долетя направо оттам, чистите дрехи му бяха свършили, така че първият си ден в Копенхаген го прекара, облечен в дънки на голо. Отведох го на пристанището от всички пощенски картички Nyhavn и пихме вино. Отведох го в свободната република Кристияния[3] и пихме вино и водка. Отведох го в гей-бар „Оскар“  и пихме коктейли. Отведох го в един клуб на Студентската улица[4], в който барманите бяха облечени като надзиратели в затвора, и пихме… ами тогава май пихме кой каквото ни почерпи, не помня точно. Когато го попитах какво мисли за града и „има ли той почва в мечтите и плановете ни”, той си запали цигарка на терасата с изглед към перфектно оформената тревна площ в междублоковото пространство, и каза, издишайки дима след първата дръпка:

- Тия пък тука верно живеят сто години! Да вземем и ние да опитаме…

Тогава беше решено, че we will be back. И не непременно ще приличаме на Арнолд Шварценегер, който изрече култовата фраза за първи път през 1984 година – първо защото аз знам повече думи на английски от него, и второ, защото мускулатурата на  W.W. все пак му позволява да влезе в костюм с нормална кройка.

После, за Нова година, заминахме за Лондон. Аз се дърпах, понеже това не ми е мечтана дестинация и предчувствах, че ще се разочаровам, но W.W. настояваше да идем  – не му се стояло в София по празниците; искаше да види Биг Бен и да го сравни със своя Биг Дик. Така  че наехме квартира в Кемдън и отидохме.  Когато кацнахме на летището в Лутън и двамата не бяхме във форма, меко казано – W.W. още го държеше надрусването с един домашно приготвен кекс с канабис, който изяде  за закуска в таксито на път за летището сутринта, а аз се насвятках с бяло вино по време на полета и когато дойде редът ни на паспортния контрол, аз самата не можах да се разпозная на снимката в паспорта. А иначе какво толкова да му гледаме на Лондон през зимата (а също и през всеки друг сезон!). Верно, видяхме някой и друг мост с историческа значимост и даже Бъкингамския дворец отдалече, обаче Кралицата не ни покани на чай и сладки. Обаче аз някак почувствах облекчение поради този факт, понеже много се съмнявах, че по време на едно подобно височайшо посещение щеше да бъде уместно да поискам да ми сипят 50 грама коняк в чая…

През седмицата, прекарана в Лондон, ни наваля обилно количество дъжд, изядохме 15 килограма fish&chips в различни разфасовки и на различни цени, изгледахме две-три травеститски шоу-програми в барове в Сохо, изпихме количество алкохол, с парите за който спокойно можехме да си купим мезонет в Драгалевци, и с радост за пореден път установихме, че хората, с които се запознаваме по кръчмите, ни считат за симпатична и приятна двойка, понеже, разбира се, и идея си нямат, че всъщност ние сме българските Бела Суон и Едуард Кълън. Само дето в нашия сценарий и Бела е вампир, при това по-кръвожадният от двамата, понеже пие само кръв с алкохолно съдържание над два промила!

Когато на пети януари се прибрахме в подгизналата от киша и гниещи боклуци София, си отдъхнахме и двамата, след което безмълвно зачеркнахме Лондон от списъка „Градове, в които искаме да живеем (евентуално)“.


[1] Norrebrø Station е една от главните транспортни артерии в централен Копенхаген.

[2] Strøget е главната търговска улица в датската столица, която се счита и за най-дългата пешеходна улица в света – дължината й е 1,1 км като покрива периметъра от площада на кметството до Kongens Nytorv.

[3] Кристиания (Kristiania) представлява частично самоуправлявана, неофициална «държава в държавата», разположена в район Кристиансхавън на Копенхаген. Кристияния представлява квартал на Копенхаген, в който има само 2 входа, на които лежат големи скали, нееднократно отстранявани от правителството, но връщани обратно от жителите на района. Обитателите на Кристияния съблюдават собствени закони, независими от законите на Дания. Сред тях са: забрани на автомобилите, кражбите, тежките наркотици, огнестрелното оръжие и бронежилетките. Главната улица е „Пушер“ (Pusher Street). На нея се търгуват леки наркотици и е забранено да се фотографира.

[4] Studiestræde е една от централните улици в Копенхаген; намира се в т.нар. Латински квартал на града и е популярна заради многобройните кафенета и антикварни магазинчета.

16.03.2016

Вучето разказва за нелекия път от тлъста тинейджърка до орторексична мадама

Filed under: Uncategorized — vukovska @ 17:15

Първо искам да кажа какво е орторексия, за да не си помислят някои от вас, че имам някакво заразно венерическо заболяване. Думата орторексия идва от гръцки (“orthos“ – верен и “orexis” –  хранене) и означава болестно вманиачаване по здравословното и правилно хранене.

И така, да минем по същество.

Всички, които са (или са били в някой етап от живота ми) мои роднини, гаджета, близки приятели, познати или просто хора, които някога са ме канили на гости или пък са имали нещастието да седят на една маса с мен в ресторант, са наясно с факта, че хранителните ми навици са далеч от средностатистическите за страната, полуострова, континента и планетата като цяло.

Може да се каже, че съм минала през различни, при това крайно противоречащи си хранителни етапи през живота си. На седем бях злоядо хлапе с тъмноруси миши опашки и ръце, тънички като върбови клонки, което не искаше да погълне и една лъжица попара, ако детегледачката не й разкаже ужасяваща история за умрели хора, които се самоизравят от гробовете си, за да се инфилтрират след това в света на живите и да направят съществуването им пълен ад.

В пубертета не можех да се спра да ям; единственото нещо, което можеше да ми оправи настроението в онези години беше новината, че майка ще прави печено пиле на сол за вечеря. През голямото междучасие изяждах около килограм тесто с мазнина и сирене под формата на банички. А на следващото междучасие, ако все още чувствах лек, дискомфортен глад, отново ходех до лавката и си купувах милинка. На 15 бях толкова дебела, че ми шиеха дрехи по поръчка, понеже нямах талия и нищо  от магазина не ми ставаше.

През лятото на 1990-та година, след като положих официален обет пред Висшата Сила, която контролира и бди над футболните турнири  по сета, че ако любимият ми отбор, този на Германия, най-после успее да спечели световната титла в Италия след двата предходни неуспешни опита през 1982-а в Испания и 1986-та в Мексико, ще се откажа от най-любимото си нещо на света. И понеже тогава печеното пиле продължаваше да бие по авторитет мастурбацията, се наложи да жертвам именно него. Германия (тогава все още ФРГ) стана световен шампион, след като победи на финала Аржентина с гол от дузпа на Андреас Бреме в 85-тата минута. А аз станах вегетарианка.

После изведнъж сякаш откачих и в продължение на две години бях анорексичка. В началото на 90-те обаче още нищо не се знаеше в България за тази болест и затова докторите, при които майка ме водеше, предполагаха или че съм бременна в 14-тия месец или че имам увредена хипофизна жлеза. Постепенно си загубих мензиса, циците и представата за време, място и пространство – не непременно в тази последователност.

Когато след едно крайно стресиращо преживяване в Берген, Норвегия си възвърнах по чудодеен начин мензиса, реших, че това е знак, че трябва да променя живота си и в резултат на това просветление започнах отново да ям и други неща освен по една обикновена бисквита и половин круша на ден. Но от вегетарианството не се отказах. Затова пък в началото на новото хилядолетие се запалих първо по постенето два пъти годишно (но не по религиозни, а по-скоро по експериментални причини), а след това по веганството.

По време на една почивка в Созопол реших да опитам парченце от печената скумрия на сестра ми. И оттогава прибавих и рибата към обичайната си диета. Случайно или не събитието пак съвпадаше със знаково футболно първенство – европейското в Португалия, когато Гърция шамароса „големите“ и стана шампион.

Така че може да се каже, че понастоящем не се вписвам конкретно в нито една от формите на вегетарианството[2], а съм си издълбала собствена ниша в хранителната верига, която не включва никакви млечни продукти, яйца и месо, но затова пък включва риба и някои морски деликатеси (но само при условие, че са ми сервирани без очи – не знам как някои хора могат да ядат нещо, което ги гледа от чинията!) .

Можете да се досетите, предполагам,  че човек като мен е особено взискателен, когато се намира в заведение за обществено хранене. Сервитьорите трябва да имат железни нерви и да запазят присъствие на духа всеки път, когато започна да поръчвам:

-          Искам тая салата, ама сосът да не е млечен! Защо изобщо има сос – това са допълнително поне 150 калории! А да не говорим колко консерванти има в него, защото много се съмнявам, че е прясно направен, а не е изцръцкан от пластмасова бутилка. Махнете пармезана, ама не да го събирате с пръсти, след като вече са го настъргали върху марулята. Искам допълнително кедрови ядки! Без сос балсамико – твърде ми е сладък. Донесете ми половин лимон вместо него. Ама да е пресен! Ако кората му е спаружена, ще върна цялата салата. А чери доматите ако са от Португалия, не ги искам, понеже четох някъде, че оттам внасяме само зеленчуци с ГМО. Ужас просто! Може и малко отгоре да ми ръснете рукола. Ама малко. Виждам, че салатата се предлага с крутони. А те дали са от бял или от черен хляб? Ако са от хляб, съдържащ брашно тип 500, в никакъв случай не ги искам. Кажете на готвача, ако може, да ми направи набързо една шепа крутончета от пълноърнест хляб. Без глутенов по възможност. И да им добави босилек. Или риган. Хм… Ами май това е засега! Но бързо ми донесете питието, че нещо се изморих.

И ето така се живее сто години.


[2] Оволактовегетарианство – хранителният режим включва животински/млечни продукти като мляко, яйца и мед. Лактовегетарианство – хранителният режим включва мляко и млечни продукти, но не яйца. Веганство – стриктно вегетарианство, при което от диетата са изключени месото, яйцата, млякото и млечните продукти. Суровоядство – последователите на този хранителен режим консумират растителни храни, които не са обработени термично.

15.03.2016

Вучето прекарва скучен понеделник (наистина!)

Filed under: Uncategorized — vukovska @ 10:56

… а за да разберете защо, кликнете на долния линк.

14 март

13.03.2016

Вучето отива да й гледат на кафе

Filed under: Uncategorized — vukovska @ 18:49

В петък вечерта се понапихме на рождения ден на Кака Марето (мъжът й, Черния рицар, седеше в ъгъла на бара и наблюдаваше толкова зорко всички ни да не би някой случайно да си помисли да се забавлява, че на човек не му оставаше нищо друго освен да поръчва на барманката питие след питие и да си ги пие кротко, без да допуска претенцията, че иска да свали сутиена на жена му, да проличава в погледа му). И после, докато се изпращахме по такситата и се уважавахме, случайно стана дума, че Калина, другата ми най-добра приятелка след Кака, заедно със сестра й и един оплешивяващ неосъзнат хомосексуален библиотекар – колега на Кака имат намерение да другия ден да посетят известната в нашия град гледарица на кафе и чешмяна вода леля Знайка. „О-о-о, ама веднага ме пишете и мен!“, възкликнах аз на пияна глава. Not that I REALLY meant it, обаче те наистина взели, че ме „записали“.

Минаваше десет и половина на другата сутрин, а ситуацията в дома на Вучето беше следната – гъз се вдига, глава се не вдига! В крайна сметка когато котката Базука започна да напомня за неодовлетворените си биологични нужди като виеше като върколак и се блъскаше във вратата на спалнята ми като кечист, главата се наложи да  последва гъза и с голямо неудовлетворение напуснах леглото.

Още не си бях сипала кафе, когато Калина ми се обади, за да ми напомни за ангажимента ни. Абе какъв ангажимент, да го еба?! Още не съм ходила по голяма нужда, не съм си изскубала веждите  – не мога просто да скоча в едно такси и да се явя пред леля ти Знайка във вид, който ме доближава визуално по-скоро до бушмените, отколкото до бялата раса.

– Айде, айде, не се втелявай! – тонът на Калина беше непоколебим и силно мотивиращ. – Жената гледа в склад към хранителен магазин – да не мислиш, че ще й пука дали с фон-дьо-тен на Dior!

Е при това положение, да, можеше да мина и без процедурата с веждите.

Вижте, ще съм откровена. Мислех, че мога да пожертвам съботния си махмурлук, за да отида при прочутата гледарица от крайните квартали, само за да мога после да се подигравам на цялата бутафория и да набера достатъчно материал за следващия си блог постинг. Така де – целта оправдава средствата… Но както обикновено се получава – отиваш за риба и хващаш рак. Не само че не получих материал, за да се присмея на допълнителния занаят на леля Знайка, ситуиран очевидно в сивия сектор (макар че тя ни посрещна по червената си престилка на редовна продавачка в магазин, където й се случва да разфасова телешки плешки), ами с провиденческите си думи успя да постигне двоен ефект: хем отрезнях, хем се вцепених! Малката женица с мазна коса, тяло на амеба и трисантиметрова цепка между предните зъби настани нас с Калина на две пластмасови оранжеви табуретки, покрити с вестници, а самата тя се разположи на обичайното си „работно място“ зад едно отдавна окуцяло с две от крачетата си паянтово бюро, на което бяха наредени 29 пластмасови бутилки с вода, донесена от различни манастири в България и Гърция, няколко икони на светци, за които твърдеше, че й говорят, докато е в сеанс, листове амбалажна хартия, върху които записваше имената и датата на раждане на клиентите, и какви ли още не боклуци и джунджурии. В склада беше ужасяващо студено и аз  още на десетата минута съжалих, че в мрачния и дъждовен съботен ден бях решила да се накипря само с къса черна рокля под коженото яке. Като че ли на светците им беше на оная работа как съм облечена. Важното в случая беше, че ме пазят, бдят над мене, както каза гледачката. И така било винаги – от деня на раждането ми, казвали цифрите и фигурките в чашата ми от кафе.

Леля Знайка разказа с подробности моменти от живота на родителите ми през 50-те години; видя някакви змии, жаби и гущери, загнездели се под формата на потомствена семейна магия в основите на семейната ни къща в едно кюстендилско село, позна, че сестра ми живее в чужбина, колко езика знам, колко висши образования имам, а освен това описа W.W. толкова добре, че за момент се почудих дали тя, да му еба мамата, не ходи с него и двамата вече две години и половина ме лъжотат и ми гледат сеира. Обаче бях готова да й простя за W.W., понеже ми предрече всичко най-най хубаво за близкото бъдеще, от което, разбира се, няма как да се оплаквам. Тоест, ако със сигурност ще се къпя във вана, пълна с бадемово мляко, докато  пия Moët et Chandon направо от бутилката, a пред погледа ми напереният ми столичен адвокат, облечен само по черна тога, шиба с върбова клонка по голия задник некадърната юрист-консултка на университета, от който ме уволниха преди осем месеца, бих ли могла да имам каквито и да е възражения, че вися от един час в мръсен склад, студен като морга, в компанията на най-добрата си приятелка и на една мила женица, която води въображаеми разговори със Свети Николай? Of course not!

Леля Знайка ми върза на лявата китка червено канапче, което отряза от чиле прежда, докарано, според думите й, от самия Слави Трифонов от манастира в Атон.  Свят конец значи! Даде ми друго капаче да си го сложа в портмонето. И още едно – за под възглавницата, на която спя.

Колкото и да не вярвам в такива неща – Кабала, йога, извънземни, живот след смъртта, смърт по време на преяждане, съвкупление с коне под звуците на „Либертанго“ в изпълнение на Васко Василев, кацането на „Аполо“ на Луната, непорочното зачатие, при което се е родило първото дете на Марк Зукербър и пр. – все пак…все пак някъде дълбоко в мен в този дъждовен съботен следобед една малка искра надежда пламна и се разгоря. Надежда, че на тоя свят има неща, които може и да не са обозрими с наличните ни сетива и за които няма научно обяснение в нито един учебник, енциклопедия, легитимен или нелигитмен интернет сайт, но въпреки това те се случват. И понякога даже те правят неимоверно щастлив.

11.03.2016

Вучето тренира плуване

Filed under: Uncategorized — vukovska @ 9:55

В днешния свят на безумна конкуренция на бицепси, трицепси, силиконови филъри и оперативно оформени във формата на напъпила лилия срамни устни човек не може да си позволи да мързелува по седем дни в седмицата. Особено хора като мен, които от осем месеца вече са безработни, но въпреки това продължават да поддържат сравнително луксозен начин на живот, благодарение на финансови постъпления от чужбина. Не от продажба на човешки органи или проституция – отдавна вече не се занимавам с такива неща… Тоест откакто не ми върнаха една предрусала курва – бременна с близнаци и без половин черен дроб.

Та мисълта ми е, че ако човек не иска да се превърне в баба си (или още по-лошо – в бабата на Ози Озбърн) още на 42-годишна възраст, е добре да се погрижи за формата си.  Аз, както се разбра от предишния пост, не мога да тренирам пълноценно във фитнеса – да разтягам мускули в клинчета на Адидас от неопренова материя на тренажора като се преструвам, че тичам по горска пътека сред опияняващия мирис на папрат – понеже нали съм почти инвалид. Нито пък ми идва отвътре да въртя педалите на велоаргометъра в разстояние на 45 минути, без да напредна и с два сантиметра! Е какъв е смисълът, ебаси! Аз ако реално се спусна на едно детско колело, купено от Метро,  без скорости, само с контра, за това време ще стигна от нас до Петрич. И оттам ще си купя еко марихуана! Така де – да се знае защо съм въртяла педалите толкова време! А във фитнеса – какво? Търчиш, бъхтиш, дигаш гирички и накрая даже никой не ти ръкопляска. Мани го това.

Затова аз ходя на плуване.

Специалистите казват, че това е възможно най-ефективният вид физическа дейност за цялостно укрепване и трениране на тялото. Нямало мускул, който да не участва активно в процеса! От личен опит бих казала, че пръстеновидните мускули около сфинктерът може би са в относителен покой, но май това няма защо да го споменавам.

Разбира се, аз съм човек, който не би отишъл във ВСЕКИ обществен басейн, за да практикува любимия си рекреативен спорт. Затова аз пътувам всяка седмица по два-три пъти с такси до един четиризвезден хотел, разположен в крайните квартали на града, който разполага с доста сносен спа център и прилежащ към него басейн с неолимпийски размер. Всъщност размерите даже не са и наполовина олимпийски. Обаче масажистите към комплекса приличат на млади гръцки олимпийци. Така че едното компенсира другото.

Всички служители ме познават; имат ме за свой човек един вид и това най-вероятно се дължи на факта, че съм си оставила в съблекалнята едни оранжеви джапанки, които никой от гостите на хотела още не е откраднал, понеже са детски номер. Освен това знам къде държат чистите кърпи – в една от залите за масаж. И когато отивам там да си взема кърпа и заварвам някой 18-годишен футболист от младежката гарнитура на столичен отбор да бъде масажиран само по миниатюрен слип, винаги си казвам, че парите, които плащам, определено си заслужават.

През някои от делничните дни се засичам с един мъжага с провиснал над банските корем и масивна татуировка на дясното рамо. Пичът плува по един час без прекъсване. Викам си, „Wow, как може бе!“ Аз правя по три дължини и сърцето ми ще изскочи. А той… за един час сигурно изминава разстоянието от Гибралтар до Малага. Плувайки! Добре де, ама пак е дебел. И това ми е утешението.

Почти винаги от тон-колоните звучи релаксираща lounge music. Но понякога пускат Селин Дион и човек няма как да не се замисли дали любовната му връзка в момента не върви към провал. И дали изобщо някога е бил щастлив. И дали изобщо си заслужава да се живее без любов в тоя шибан свят, в който всичките му приятели са женени, а тези, които не са, приличат на герои от романите на Виктор Юго –  с гърбици и посивяла кожа на лицето. Затова си нося книга. Да се разсейвам, докато, между плуването и сауната, си почивам върху нагряващите се шезлонги. А ако нямам книга под ръка, разлиствам списание „Ловец“, за което отдавана се чудя как е попаднало в спа-центъра наред с далеч по-релевантни издания като My Story, Cosmopolitan и Vogue.  Но пък от друга страна никога не се знае кога ще ти потрябва информация за това как се отстрелва глиган през декември в Унгария…

Динамиката между служителите в спа центъра е много интересна. Понякога заварвам масажистките да се хвърлят със сърцераздирателен ентусиазъм в прегръдките на чистачките. Друг път, докато се преобличам в съблекалнята, подслушвам разговори, които никое човешко ухо не бива да чува. Разговори, които се въртят върху изразходвано обедно меню. Виктор, момчето с рижата коса и приятното отношение към клиентките на хотела, които имат fat body index под 25, почти се разплаква всеки път, щом научава, че не е останал тас кебап или мусака. В такива моменти направо ми иде да си изсуша на две-на три косата, да изляза с широко разперени ръце (за прегръдка!) от съблекалнята и да му предложа да го отведа на късен обяд със свински ребра или нещо, което…. което хората от списание „Ловец“ знаят как да приготвят на скара така, че кръвта по кокъла да няма значение и да изглежда като ефект от холивудски филм за вампири. Или върколаци. Виктор като нищо може да се окаже teen woolf!

В крайна сметка бих могла да кажа, че цялостното преживяване в басейна не е за изпускане. Но, разбира се, 99 процента от вас го пропускат по една основна причина -  работят! Знам, че трябва да се работи, за да се поддържа някакъв сносен индекс на ВБП на бедната ни държавица… Но вижте, нека ви кажа нещо – след като отрезнях днес за около половин час, си направих труда да сравня българския вътрешен брутен продукт на глава от населението с този на другите държави членки на ЕС. И познайте какво! Толкова сме зле и толкова назад в тази класация[1], че просто няма смисъл който и да е от нас… пардон, от вас!  да ходи на работа. Така че още утре ви искам по бански и с бразилска коламаска на басейна.

ОК?


[1] Само за справка -  през 2015 г. БВП на България на глава от населението е бил 5 500. Хайде да не ни засрамвам с този на Германия и на Дания, обаче този на Латвия е бил… 10 800!

Older Posts »

« обратно към сайта

Блог класация

Powered by WordPress