Unplugged

Unplugged (1997) печели Голямата награда на фондация „Развитие“  за неиздаван български роман през 2004 г. Но още преди да спечели наградата, романът и авторката му се радват на голяма популярност в интернет пространството. В този роман с много автобиографични елементи главната героиня Туигъл Малкович е ексцентрична булимичка и клептоманка, която гледа с циничния поглед на постмодерна личност на всичко,  което я заобикаля – университета, приятелите, любовниците, зимата, небезобидните студентски купони. Единственото, което искрено я вълнува обаче, е  Ковалски – нейната ‚нежна, синеока, безполова муза“.

***

Когато за първи път прочетох хиперсексуалната ²История на окото² на Жорж Батай, стигнах до извода, че най-безопасните начини за доставяне на сексуално удоволствие, при които е невъзможно да се забременее, всъщност са най-перверзните. Абсолютно е невъзможно, например, човек да зачене, ако пъха редовно твърдо сварени яйца във вагината си, или пък ако прави минет на някого като в същото време уринира върху лицето на най-добрата си приятелка. Но това е само на теория (при това художествена) и като такава, почти неприложима в реалния живот. В така наречения ²реален живот² обаче нещата стоят много по-различно. Хората не пикаят върху лицата на  приятелите си, за да изпитат оргазъм, а в повечето случаи правят секс по стария, познат начин, който обаче съвсем не е толкова безопасен, колкото упражненията с твърдо сварените яйца, на които ни учи Батай.

 

В настоящата автобиография не се разказва за непредвидени забременявания. Това просто е историята на една мрачна, ексцентрична  личност и на две варени яйца.

 

 

 

 

Не може да се каже, че бях съвсем млада и поради това още ²глупава и неопитна², когато всичко това се случи, така че нямах никакво оправдание за последвалите неприятности. Бях на 24, разполагах със завидно количество пари за харчене, но лошото  декемврийско време не предразполагаше към шляене по магазините. Небето беше кишаво също като снега по улиците, а болницата беше претъпкана с изпочупени крайници. В такива дни хората обикновено изравят от паметта си някой спомен от лятото, който поне малко да им оправи настроението и да ги накара да не ругаят лошата зима и старите си обувки.

Докато киснех в някое задимено кафене с чаша нес-кафе пред мен и с два пръста в устата, за да предизвикам гаденето, което да освободи стомаха ми от лошия oбяд, обичах да си спомням летните дни, прекарани в Копенхаген. Малката русалка край пристанището (която неизвестни вандали обезглавиха по-късно), уличните музиканти на централния площад с фонтанчето, в което дебелите германски момичета разхлаждаха белите си крака, рок-кафето, където имаха обичая да бъдат подозрителни към клиенти без татуировки, и, естествено, скъпите магазини, в които влизах гола като Махата на Гойа и излизах облечена като манекен на Анна Молинари, без при това да съм платила и едно копче от дрехите по себе си. Такова беше лятото в Дания, а сега зимата у дома беше толкова потискаща и безнадеждно дълга, че и за минута не ме напускаше желанието да повръщам. Винаги избирах кафенета, за които знаех, че поддържат WC-тата си в изрядно състояние. Влизах там, след като съм яла нещо (каквото и да е), изпивах едно нес-кафе и после отовах да повърна ²нещото² и нес-кафето. Това поне беше някакво развлечение. В случая нямаше значение дали  повръщането е  резултат от поредната булимична криза или просто е  реакция на отегченото ми тяло и на още по-отегчения ми мозък.

Не се намираха около мен по онова време хора, които да бъдат толкова потиснати, че в сравнение с тях аз да изглеждам в цветущо състояние на духа. Затова излизах само с най-добрия си приятел – Ковалски, най-умопомрачително красивото творение на Сатаната, моята нежна синеока безполова муза, на фона на която цялата чукаща се хетеросексуална човешка маса, от която ми беше дошло до гуша през последните години, изглеждаше направо потресаващо отблъскваща.

Той учеше в частен колеж, но повечето време прекарваше с мен, отколкото в учлище или със семейството си вкъщи. Всъщност Ковалски си имаше собствена теория по тоя въпрос; казваше, че за един ден научава повече от ексцентричните прояви на моята апатия, клептомания и булимия, взети заедно, отколкото за цяла година в колежа. Въпрос на гледна точка.

Обличахме се само в черно; това беше нещо като задължително изискване  в нашия неписан ²Черен кодекс на поведението в ненавистното хетеросексуално общество². Нямам представа какво общо имаха черните ни дрехи с пренебрежението, което демонстрирахме спрямо всички ония обикновени порядъчни хора, които вечер се прибират след работа вкъщи, капнали от умора, вечерят нещо мазно, гледат телевизионния сериал и после чукат жените си, но така или иначе този параграф от Кодекса никога не беше подлаган на объждане.

Аз исках да стана писателка, а Ковалски не искаше да стане нищо – възможно най-идеалното положение за двама приятели, които прекарват свободното си време в пиене на капучино и търсене на герои и сюжети за хипотетичните романи на единия от тях. Понякога се забърквахме в разни безобразни, заплетени истории, при това водени не от чисто човешко невнимание, а от собствения ми порив към ненужно и опасно усложняване на ситуациите. Винаги бях на мнение, че ако излезем живи и здрави от поредната каша,   значи историята наистина се я бива и от нея би се получил любопитен литературен артефакт – нещо, което се е случило само на нас и няма да се повтори с нито един друг персонаж от нечий друг роман (също толкова ненаписан, колкото и моя собствен, между другото). Хората не могат да водят феноменален и интересен живот, ако сами не се захванат да го направят такъв. От друга страна обаче, тези, които бавно умират от еднообразие и скука, не бива да губят надежда и да забравят, че повечето от нещата, за които се  разказва във филмите, някога все пак са били истински житейски истории, естествено,  интерпретирани по странен начин и доста често преувеличени до неузнаваемост,  но все пак истории от живота¼ Истории, които един ден могат да бъдат написани и в техните собствени романи.

И така, зимата беше толкова болна и отегчително сива, че единственото оръжие, с което можех да се боря срещу собствената си погнуса, беше Ковалски с неговото стерилно, изпълнено с достойнство държание, чисти бели ръце и убийствено сини очи, които бяха в състояние да умъртвят от 20 метра котка или автобусен контрольор. Стига, разбира се, да ги използваше с тази цел¼

– Би ли спал с мен, ако обещая да ти подаря Dolce & Gabana? – попитах веднъж Ковалски, докато той  изрусяваше косата ми, нанасяйки с  увереността на професионален фризьор грудчестата синя течност на деколоранта върху  главата ми.

– Ще се прежаля някакси.

– Боже! Трябва наистина да си луд по тоя парфюм, за да се решиш да го направиш с жена, само и само да го притежаваш!

– Така си е.

Когато най-накрая приключи с четката и блондора, Ковалски си погледна часовника и  каза, че ще ми засече 25 минути, преди да вляза в банята. Запалих си цигара и внимателно се почесох с нокът над едното ухо. Ковалски пусна любимoто си CD и започна да танцува, движейки бавно ханша си напред-назад.

– Искаш ли? – аз му подадох цигарата, но той отклони ръката ми. Каза, че точно днес е решил да стане бог и затова от сутринта е само на една салата от зеле и две пържени яйца. И със слипове на  Уестууд.

– Върви на майната си! – изругах добронамерено и една малка, синя капка се стече по челото ми.  Избърсах я, преди да успее да попадне в окото ми. Когато минутите изтекоха, съблякох дрехите си и влязох в банята. Докато си взимах душ, кашлях много и ми беше студено, защото кранът за топлата вода заяждаше и струята не беше толкова силна, колкото на мен ми се искаше да бъде. Когато излязох, Ковалски ме чакаше пред вратата с хавлията.

– Ще ми направиш ли чай?  -попитах с тракащи от студ зъби.

Той  потърка  компетентено един кичур от косата ми между пръстите си и възкликна с неприкрита гордост:

– Боядисал съм те направо фантастично. Сега приличаш на Къртни Лав от клипа Doll Parts.

– Писна ми да съм руса, знаеш ли! А и вицовете за блондинки са на последната страница на всеки жълт вестник. Всички са напъват да станат руси. А само допреди 2 месеца бяхме само аз и травестита Графиня дьо Шарлероа от крайния квартал. Другата седмица ще  се острижа до корен и ще стана скинхед.

Ковалски знаеше прекрасно, че каквото съм намислила, ще го направя и затова се отказа да ме убеждава. Вместо това отиде да сложи чайника на котлона.

Странно е да живееш с мъж, с когото не се чукаш. Необичайно е някакси, но затова пък удобно, неаангажиращо и дори приятно. А ако мъжът е хомосексуалист и над 15 години, може да се каже, че направо си улучил джакпота, понеже нито будиш подозрение у съседите, нито пък има за какво да те подведат под съдебна отговорност. (Споменавам това за съдебната отговорност във връзка с онзи случай от съдебната практика на САЩ, при който осъдиха една 38-годишна учителка от Арканзас за това, че е имала сексуална връзка с 14-годишен свой ученик, от когото дори забременяла.) Всъщност тогава още не ми идваше наум да се консултирам с юрист относно законосъобразността на сексуалните ми намерения и действия, просто защото все още не беше станало нужда. Чак по-късно щях да си уговоря среща на четири очи с Кайл Ангелоу, държавен прокурор и мой добър приятел, в бара на ъгъла на 25-та улица, защото се нуждаех от юридическия му съвет повече от всичко на света. Дори повече от едно силно питие.

И докато си седяхме в бара, на всеки десетина минути някой от клиентите   падаше от нестабилните високи столове, наредени както си му е редът покрай бар-плота. Една жена дори си  счупи таза; това се разбра, когато дойдоха да я приберат с линейка. Само че тогава бях много изплашена за собствената си съдба, за да съм способна искрено да съчувствам на пострадалата дама. Кайл Ангелоу изпи три малки мартинита с три малки соди и три малки зелени маслинки, а аз изгълтах една голяма водка с една още по-голяма чаша доматен сок към нея, които почти веднага ме накараха да потърся тоалетната, за да се облекча. Този път не се насилвах, за да повърна. А не го направих, защото от притеснение  заради срещата си с Кайл не бях хапнала и залък преди това.  Единствената работа, която бях създала този ден на храносмилателната и отделителната си система, беше едно много ранно кафе, което изгълтах по пижама, седнала на ръба на ваната, и двете цигари, които изпуших до половината.

Когато се върнах от тоалетната след водката и доматения сок, Кайл Ангелоу ми помогна да се покача на предателски опасния си стол и ме попита:

– И така, за каква точно възраст говорим?

Прехапах устни и спрях, без да искам хаотичния си поглед  върху бармана.

– Още едно ли ще желаете? –  той веднага улови погледа ми  и се обърна към мен  с професионално изработена любезна усмивка.

– Мамка ти!

– Няма проблеми, госпожице.  С лимонче ли да бъде този път?

– Виж какво, глупако, тука водим частен разговор, така че се разкарай! – троснах му се.

– Съжалявам, но не мога да се разкарам, защото аз работя тук.

– Туиги, позволи ми да те почерпя, моля те! – побърза да се намеси Кайл и направи знак на бармана да ми сипе още една водка. И да добави лимонче.

– Кайл, нека те питам нещо – аз го сграбчих за ревера на скъпото сако Helmut Lang и приближих лицето си толкова близко до неговото, че той трябваше да се дръпне назад, за да не оставя петно от червилото си  върху гладко избръснатата му брадичка.

– Разбира се,  питай.

– Ти си гей, така че ще ме разбереш.

Кайл смутено се закашля и се огледа наоколо. Нямаше начин обаче барманът да ме е чул, защото точно в този момент приготвяше коктейл в отдалечения край на бара; изглежда вече му беше писнало да гледа остриганата ми глава и бледото ми лице със силно изскубаните вежди, дългия нос и начервените устни.

– Ти си гей, най-добрият ми приятел е гей,  Иван, компютърният специалист, също е гей, преподавателят ми по модерна философия е гей, моят колега от радиото Джовани е гей (макар че не съм много сигурна дали изобщо го е правил с мъж), Анди с бръснатата глава и  злобната черна овчарка е гей, двама от братовчедите ми са гейове, съседът ми от четвъртия етаж е гей (и дори майка му го изгони от къщи, когато разбра това, можеш ли да си предствиш!), а като се замисля, май всичките ми останали що-годе добри приятели и познати също са гейове. И въобще, за да бъда честна към себе си, трябва да си призная, це съм придобила нещо като параноя по отношение на гейовете. Даже започвам да си мисля, че и тоя барман тука е гей¼

– Шшшт! – Кайл сложи пръст на безсрамните ми устни.

– Наистина съм гей – ведро отвърна барманът, който междувременно отново се беше присламчил към нас и подслушваше разговора ни. При тези думи един от самотните клиенти на бара, мъж на около 45, с оредяваща на темето коса и очила Trussardi, се присегна и стисна съчувствено ръката му в своята, а после си поръча още фъстъци към питието.

– Ето, виждаш ли? – кимнах с глава към тях.

– Ти си малко разстроена в момента, Туиги – каза Кайл и се опита се опита ²да ме вкара в релси², поднасяйки чашата към устните ми. – Пийни си малко и после ще ми разкажеш спокойно всичко.

Отпих послушно и пуснах ревера на сакото му. Кайл изглади с длан измачкания плат и ме потупа по коляното.

– Сега по-добре ли се чувстваш?

– Не – отвърнах мрачно. – А не ми е добре, защото подозирам какво ще ми кажеш.

– Какво ще ти кажа?

– Че ме очакват осем години и половина в затвора за съблазняване на малолетен.

– Условно най-вероятно – вмъкна той.

– Кайл, кълна ти се, че разполагам със смекчаващо вината обстоятелство. Нарочно започнах да ти разказвам за гей-параноята си, защото исках да ми влезеш в положението.  Сред всичките тия обратни, с които съм заобиколена, нищо чудно, че толкова лесно се впуснах в любовна авантюра с първия хетеросексуален младеж,  с който се запознавах от сто години насам. Не съм виновна, че копеленцето се оказа на 14. А най-лошото от всичко е, че¼

Тук  направих драматична пауза. Барманът спря да лъска чашата и впери с очакване в мен любопитния  си хомосексуален поглед.

– Че какво? – Кайл ме подкани да довърша.

– Ох, не знам вече и аз какво да мисля. В главата ми е пълна каша.

– Виж какво, Туигъл Малкович, ако ще ти ставам адвокат, ще трябва да ми се довериш и да  ми разкажеш повече подробности.

– О, я недей да злоупотребяваш с положението си!

– Престани да крещиш, за бога! Караш ме да се чувствам неудобно! – той притеснено се завъртя на столчето си.

– Не съм аз, която те кара да се чувстваш така. Трябва да е от мартинито.

– Не е от мартинито, а е от теб. Е, ще ми кажеш ли най-сетне за момчето или не?

– Ами какво да ти казвам, дяволите да го вземат! Нали вече знаеш най-важното – той е само на 14! Четиринадесет шибани години! Отгоре на всичко подозирам, че е бисексуален. Полупедал или нещо такова.

Кайл Ангелоу подсвирна с уста и шумно допи четвъртото си мартини.

 

Работата беше там, че в средата на декември изпаднах в нещо като екзистенциална криза, характерна не само за големи умове като Сартр, но  също и за плебеи като мен, които се обличат в черно и нетърпеливо чакат деня, в който ще получат Нобеловата награда за литература и в добавка чек за един милион долара. В книгата, с която възнамерявах да стана известна, щеше да се разказва за гейове, разбира се, и щеше да предизвика истински фурор сред консревативното население на Европа (към което не спадаха единствено моите любими датчани, няколко стотина хиляди шведи и холандци, както и шепа  хора от шоу-бизнеса, забъркали се в убийствени за репутацията им секс-скандали с малолетни мароканци и немски овчарки). Исках да пиша за хомосексуалистите смело и открито, да разголя един вид гърдите  си на жертвената клада като същинска Орлеанска дева и да се оставя  ²правилно² ориентираните сексуално да ме набедят за извратена лесбийка или най-малкото да ме заклеймят като дяволско изчадие, изпълзяло изпод мърсотията на underground-обществата. Една безмозъчна издънка на набеденото за лишено от каквито и да е морални ценности Х-поколение, една цинична, гологлава и татуирана Лолита, попрехвърлила обаче възрастта, на която всякакви фриволности все още биха могли да й бъдат простени. Всъщност намерението ми не беше да изградя кариера и да постигна слава на всяка цена, прегазвайки с високите си ботуши достойнствата и телата (метафорично казано, разбира се) на всички хомосексуалисти по света и в частност на тези, които познавах. Не, не, намерението ми съвсем не беше такова. Исках просто да напиша книга, в която да обясня защо обичам Ковалски и какви са достойнствата на всичките ми обратни приятели, сравнени с тези на ²нормалните². Само това. Сензацията щеше да се роди като последствие от искрения ми разказ – в това нямаше да има никакво съмнение.

И така, един ден в средата на декември, аз, в качеството си на потенциална скандално-известна писателка, реших, че трябва да се направи нещо по въпроса за  освежаването на собствения си имидж. Летните спомени от Копенхаген бяха престанали да действат върху черното ми настроение с магическата си лечителска сила и в резултат на това  постепенно  отпаднах.  През тази сутрин се събудих с тъмни кръгове под очите и за баланс боядисах и клепачите си в тъмни тонове. После изпих едно блудкаво на вкус кафе и, докато вдигах ципа на ботушите си, набрах 211-11-11 и поръчах такси. Казах на шофьора да ме откара до най-близкия фризьорски салон за мъже.  Когато прекрачих прага на Lorenzzo & Friends веднага се насочих с широки крачки към първия свободен стол и поръчах на Лоренцо да ме остриже с машинката.

– А после ще искам и да ме обръснеш – опитах се да се пошегувам. Лоренцо обаче явно беше изкарал тежка нощ в The Green Club; погледна ме безмълвно и неразбиращо, а едно зелено подозрение (изглежда останало му от бясното надшмъркване в Зеления клуб снощи) проблясна в лявото му око.

– Краката – допълних аз, при което Лоренцо уморено ми обясни, че е коафьор, а не козметичка.

– Добре тогава, просто ми обръсни главата и забрави за краката!

Когато приключи и изключи машинката, Лоренцо скръсти талантливите си, грижливо епилирани ръце на гърдите и за няколко секунди двамата се гледахме като главните побойници на две враждуващи училищни банди.

– Ужасно! – каза накрая той. – Изобщо забелязала ли си, че на мода са косите в стил 1982?

– Искаш ли да се прекръстя на Си-Си Кеч?

– Прави каквото искаш! Не мога да бъде отговорен за всичките беди на тази нещастна планета!

– Лоренцо, честно, не ти ли продадоха качествена кока снощи? Защото имаш този специфичен вид на хората, които…

– Млъкни, Сатана! – Лоренцо направи кръст с показалците си и се отдръпна заднешком от огледалото.

– Не се сърди, хайде! Обещавам, че като ми порасне отново косата, ще си сложа скоби на зъбите и пластмасови обици и ще дойда да ме разкрасиш като дребна селянка от Джърси , чиято звезда е изгряла в мазето на Club 54 през 1980!

 

Платих с двйсетачка и излязох навън в мрачния ранен следобед. От студа кожата ми моментално настръхна и се сгуших в кожената яка на късото ми палто. Денят беше лош, нямаше къде другаде да отида по това време, освен в столовата на университета.  Седнах на една закътана маса при саксиите с филадендрона и запалих цигара. След минута се появиха двама от охраната; вероятно бяха  забелязали дима от цигарата ми на  някоя от камерите и дойдоха да ми напомнят, че пушенето в района на университета е абсолютно забранено.

– Знам това – отвърнах аз.

– Знаем, че знаеш – каза единият, – но решихме, че може би ти е зле и просто си забравила.

– Не съм забравила. Настройвам се за писането на скандален роман и затова може би изглеждам малко зле. Но иначе не е нищо заразно, може да сте спокойни, момчета. Нали нама да ме издадете?

– Сега не, ама гледай да не се повтаря.

– Не мога да ви обещая. Нали знаете как е с нас, писателите, когато ни озари музата¼ Ставаме абсолютно неконтролириуеми.

Те махнаха с ръка и ме оставиха да си допуша цигарата.

– Здрасти, сладур! Ще вечеряш ли с мен? дочух зад себе си гласа на Елен. Обърнах се и я хванах за задника.

Елен  играеше ролята на най-добрата ми приятелка в момента, палава и инфантилно-еротична, една Лолита и същевременно една потенциална самоубийца,  загубила преди хилядолетия девствеността си в обятията на някакъв италианец. Черните й къси коси бяха ситно къдрави, а циците й – хубави. Проблемът й беше в това, че трябваше редовно да си бръсне ръцете и шията, защото като малка страдала от някакаво хормонално заболяване, последиците от което обаче тя задълбочаваше, гълтайки безразборно цели шепи противозачатъчни.

– Не съм по яденето, кукличке! Особено пък днес!

– Хайде, не бъди такава! Ела да си вземем поне еклери. Изглеждат страхотно апетитни. Я, чакай, чакай¼ – тя постави предпазливо дланта си върху главата ми. –   Какво е станало с косата ти? Кога си се остригала?

(Къдрокосата Лолитка изглеждаше наистина шокирана.)

– Преди – отвърнах неопределено.

– Отива ти, да знаеш, но на мен ще ми трябва малко време, за да свикна с новата ти прическа. Ще ми дадеш ли една цигара, че изведнъж нещо страшно ми се припуши?

Тя свали палтото си с войнишка кройка и седна до мен, кръстосвайки дългите си крака, обути в панталони от лъскава кожа. Лакът на ноктите й беше яркозелен, а миглите й – сини.

– Нали щеше да ядеш еклери – припомних й аз, защото не ми се искаше да й давам от цигарите си; бяха ми останали само още две.

– Първо ми се иска да си дръпна два пъти.

В крайна сметка й дадох предпоследната си цигара и тя запали.

– Сега охраната ще си помисли, че и ти ще пишеш книга.

– Какво?

– Нищо – махнах с ръка.

– Имам изненада за теб, съкровище.

– Пак ли ще се самоубиваш или си решила тая вечер да си поиграеш заедно с твоите приятелки-наркоманки на чичо доктор.

– Нищо от този род. Изненадата е свързана с новото ми момче. Ти май не си го виждала¼ И ако искаш да знаеш, не съм шмъркала от¼ я да видим¼един, два, три – тя броеше на пръстите си, замислено втренчена в една точка на тавана – четири¼ Да, цели ЧЕТИРИ  месеца. Боже, толкова се гордея със себе си!

– А няма за какво – промърморих и загасих фаса в една от саксиите.

Наистина нямаше такава причина, поради която тя можеше да се гордее със себе си. Елен беше просто една малка повлекана, която се пишеше наркоманка само ²от време на време² (каквато и всъщност самоубийца беше); винаги записваше курсове от типа на Викторианска литература или Поезията на Стивън Уолъс и при това си въобразяваше, че е най-сексапилното и чувствително момиче в целия университет.  Няма начин! Само това, че се оставяше да я чука всичко, което може да ходи изправено на два крака, не я правеше най-сексапилното девойче в alma mater, а само едно от местните курвета, които имат по-особен статут, само защото са изкарали една година в девически колеж някъде в Щатите и после родителите им са решили да се отърват от отговорността за тя,х като ги пратят да си ²доучат² тук, в този  абсурден университет – една нелепа образователна институция от американски тертип, забодена като болезнен трън в тялото на Европа.

Въпреки всичките й недостатъци обаче, човек все пак можеше да открие в поведението и маниерите на това ограничено секси курве и нещо очарователно. Това, което я правеше очарователна в моите скептични, разводнени от зимната погнуса и предстартовата писателска треска очи, беше нейната непринуденост.  Елен беше идеалният модерен еквивалент на вечно вдъхновяващия образ на Хъкълбери Фин – тя вършеше това, което й се искаше да прави в момента, без изобщо да я смущава какво ще кажат другите и как ще го кажат. Беше естествена дори когато се държеше вулгарно, например, когато си разтягаше дъвката по време на официален коктейл или демонстрираше оскъдното си бельо посред някой бар, седнала с крака високо вдигнати върху  облегалката на отсрещния стол. В това отношение тя определено ме привличаше.

Когато денят беше приятно топъл и си заслужаваше човек да зареже ученето в библиотеката, за да се поразходи из града, Елен първа забравяше защо родителите й плащат 12 хиляди долара годишно, излизаше от университета и се запътваше към фонтаните, поклащайки високата си фигура небрежно и сексапилно върху тънките си високи токове. Купуваше си кафе в пластмасова чашка, сядаше широко разкрачена на някой бордюр и оглеждаше оценяващо  дупетата на минаващите покрай нея момчета. Аз почти веднага се присъединявах към нея, намръщена и късогледа, пиех със сламка своето горчиво кафе и ругаех на висок глас децата, които изтезаваха кучетата си и другите деца (обикновено тези, които носят очила, но също и тези, които отказват да лапат пишки, когато са наказани, задето носят очила!). Ако и двете се случехме в наистина добро настроение след някоя скучна лекция по латински или нова история на САЩ,  нахълтвахме в мъжките тоалетни на втория етаж, облекчавахме се по най-шумния начин и после мокрехме на умивалниците фланелките си така, че да изпъкнат зърната на гърдите ни. Много клакьорско!

Предполагам, че всичките неща, които вършехме заедно, независимо от това в какво настроението бяхме, ни правеше нещо като приятелки¼ Не знам. Хората често са склонни да оценяват погрешно отношенията, които ги свързват с другите,  и затова аз самата рядко си позволявах да бъда сто процента сигурна в чувствата си. Никога не бях наясно дали излизам с някого, защото ми е симпатичен и защото ²има нещо между нас², или просто защото така се е получило. Примирявах се с факта, че това  приятелство е само преходна фаза в моя роман и аз, искам или не,  ще трябва да премина през нея, така както  се изкарва заушка или дребна шарка. Приятелствата са прилепчиви като болестите, в смисъл, че всяко приятелство, всяка връзка е нещо като болест. Някои са краткотрайни и отминават бързо, оставайки след себе си по някой и друг нелицеприятен белег като след оперативна намеса. Други обаче са неизлечими – или се примиряваш с тях и си живееш живота, или се вманиячаваш в тях, постепенно напълно се откачаш от реалността и накрая умираш. Инфекция.

В случая с Елена мога да кажа, че с нея изкарахме приятелство от първия тип – кратко боледуване, придружено със заразителни струпеи по цялото тяло и моментни психически кризи. В нашия случай тези кризи се изразяваха в разголване на обществени места, шумно уриниране в мъжките тоалетни и още по-шумно ядене на чипс в киносалоните, както и нашия безспорен шедьовър: отмъкване на скъпи летни рокли от магазина на Missoni.

Съвсем в края на онзи ден, когато си остригах косата и когато с Елен изпушихме по цигара в столовата на университета, се случи нещо повече от странно. Наближаваше полунощ, когато Елен почука на вратата ми и влезе, облечена с прекалено голяма мъжка риза, чифт джинси, скъсани на под свивките на задника и стари Adidas.  Поколеба се за секунда, почеса се по главата и после приседна на ръба на леглото ми. Беше без грим, а когато нямаше пудра или фон-дьо-тен, лицето й имаше подозрително тъмен цвят, а черните косми по долната част на челюстта и шията й особено личаха.

– Какво? – попитах отегчено и оставих в скута си декемврийския брой на GQ, който четях. – Дошло е време за малко самоубийство?

– Нали ти казах още преди, че имам изненада за теб.

– Да, и изненадващо за мен това не се оказа поредният ти опит за самоубийство.

– Влюбена съм.

– Трагично, предполагам.

– Не знам как точно, но във всеки случай знам, че сега е по-различно от който и да е друг път.

– Как ли не!

– Не ми се подигравай! – тя се нацупи. Отметнах завивките и й направих място до себе си. Тя изу обувките си и се сгуши до мен. От тялото й ме лъхна на поизветрял сладникав парфюм (някоя от летните колекции на Dali, предполагам) и на кондензиран тестостерон.

– Искам да прочетеш нещо и да ми кажеш какво мислиш – каза тя и с неочаквано бърз жест измъкна  изпод ризата си една тетрадка, която пъхна в ръцете ми.

– Сега ли!?

– О, моля те! Искам да ми кажеш как ти се струва написаното.

– Защо толкова настояваш?

– Защото го е писал Той! – тя изпърха с мигли. – Това е домашното му по литература. Трябвало да напишат есе на свободна тема или нещо такова.

Хвърлих поглед на корицата. ²Даниел Умбрулия,  8 а клас². беше изписано в горния десен ъгъл.

– Боже! – завъртях очи и инстинктивно мушнах тетрадката под одеялото като тинейджър, който разглежда Penthouse и в един миг чува стъпките на майка си пред вратата отвън.

– Осми клас! Това е лудост! И да не би да е  сицилианец! С такава фамилия¼

– Как можа да ти хрумне такова нещо! Разбира се, че не е  сицилианец. Виж, Туиги, ти разбираш от писане – тя ме погали по главата, – така че моля те да ми кажеш честно какво мислиш за написаното.

– Да, добре¼ – бях малко объркана в тоя момент, трябва да призная. Не исках да чета ничии домашни работи, но от друга страна не можех да откажа на Елен. – Само че ми трябва малко време, за да го прочета.

– Да, разбира се. Аз ще си седя тихичко тук до тебе и въобще няма да ти преча, обещавам.

Повдигнах рамене и разгърнах колебливо първия лист. Почеркът беше четлив, стегнат и дори красив за момче на такава възраст. Беше направо обещаващ.

– ²Любовта е двулична, крастава и опетнена. Висше чувство – как ли не! Глупости! Любовта е мъглявина. Себична, мръсна, дрипава, лъжлива. Никога не е сама, но не е и с някого. Не е истина, но не е и лъжа. Самовъздига се и поради това е отблъскваща и цинична до мозъка на костите си¼²

            Погледнах Елен, а тя усмихнато ме насърчи с поглед да продължавам да чета. И аз продължих да чета:

– ²Смъртта е нещо друго. В нея няма халюцинации, защото тя е краят. Един мръсен край, но поне истински. Може би боли, може да е гавра, но е истинска. Не можеш да умреш два пъти. Не можеш да си я пожелаеш за Коледа, не можеш да се я купиш от магазина за алкохол¼ Не можеш да я срещнеш на улицата и просто да я попиташ: ²Как си?² Тя не иска да се сприятелява с никого. И никой не я познава.  В това се крие и магията й, това е тайната й. Самата тя е тайна.²

            С изненада установих, че написаното, колкото и хаотично и неразбираемо да звучеше на пръв поглед, всъщност беше бърза река, която ме увличаше и дори ме караше да изживея нещо като моментна писателска ревност. (Ревност към едно хлапе! Към едно непознато малко чудовище, което един ден може би щеше да се превърне в масов изнасилвач или в глупаво ченге, което ще преследва масови изнасилвачи.)

– Е? – Елен ме погледна очаквателно и тръсна късите си къдрави коси. – Съквартирантката ми смята, че го е писала по-голямата му сестра.

–  Не се знае – отговорих честно аз. – Но ако написаното е негово, то трябва да призная, на копелето не му липсва талант.

– Как позна?! – Елен подскочи в леглото.

– Какво да съм познала?

– Как позна, че няма баща?

– Без да искам, предполагам.

– Както и да е¼ Знаеш ли, много се вълнувам! – тя измъкна тетрадката от ръцете ми и я притисна към гърдите си. –  Той е такова чисто и крехко същество и все още е абсолютно непокварен. Но какъв капацитет на любовник има само¼

– Това означава ли, че връзката ви е духовна?

– Напълно – тя сложи ръка на сърцето си.

– И все още не си спала с него! Не мога да повярвам!

– Не, не съм.

– Но смяташ да го направиш.

– Засега – не. Засега само се целуваме.

– И той е¼чакай да сметна¼на 14. Или греша?

– Точно така.

– Елен, ти си превъртяла.

– Да, от любов.

– Дрън-дрън.

– Ще те запозная с него. Още утре.

– Ах, вече тръпна от нетърпение.

– Сега отивам да си легна.

– С тетрадката под възглавницата?

Елен взе лицето ми в шепите си и против съгласието ми ме целуна между очите.

– Туиги, ти си цяло съкровище!

След това си обу старите Adidas, без да им завръзва връзките, и се запъти към вратата.

Проклет да бъде часът, в който прочетох домашното на Даниел  Умбрулия!

 

Нека да ви кажа как горе-долу вървеше животът ми от момента, в който се запознах с Ковалски до момента, в който прочетох домашното на Даниел Умбрулия от 8 а.

 

 

Първото нещо, което казах на Ковалски, когато ми беше представен през онзи късен горещ летен следобед преди две години беше, че намирам изкуствената татуировка на дясната му ръка абсолютно грозна и кичозна. После  веднага пак му обърнах гръб, демонстрирайки по този начин голото си рамо с двете истински  татуировки на него, и продължих да си бъбря с другите, с които седях на една маса в модното тогава кафене Sydney. До момента, в който се разделихме, той не издаде и звук; през цялото време просто си седеше тихо до своята приятелка и не отделяше божествения си син поглед от празната чаша пред себе си.

Когато се запознаеш с нови хора, веднага започваш да гадаеш какви отношения съществуват между тях, били ли са тормозени от родителите си, когато са били деца, харесват ли филмите с Джони Деп и дали намират чувството ти за хумор изключително, а теб самия – очарователен, забавен и идеален във всяко едно отношение.

Така се получи и в случая с Ковалски и Соня. Опитах се да си представя как е възможно едно аристократично красиво и очевидно доста интелигентно момче като него да има каквито и да взаимоотношения с безлична, посредствена и съвсем обикновена тинейджърка като Соня. В началото предположих, че тя му е гадже, но и всеки друг на мое място би си помислил същото, като се има предвид, че през повечето време двамата вървяха хванати за ръце. Освен това Соня се държеше точно така, както би се държало всяко момиче, което е нечие гадже. Чак два месеца по-късно ме осведомиха, че Ковалски е гей, а Соня е само стара приятелка от детинство, просто едно от ония наивни, пълнички съседски момичета, които винаги са били безумно влюбени в Ковалски и отчаяно са се опитвали ²да направят от него мъж².

С Ковалски станахме приятели, може би защото аз бях единственото същество от женски пол, което не беше сторило и един-единствен опит да направи от него ²истински мъж².

Тогава той беше почти на 17 – с късо подстригани руси коси и  кльощава, крехка физика като на безполовите модели на Calvin Klein от фотосесия, заснета на Ocean Drive в Маями. Носеше  велурено яке Marc Jacobs (трета или четвърта употреба, не съм сигурна), кафяви, доста изтъркани кадифени панталони и черна фланелка с щампа на Dead Can Dance. Миналото му беше също толкова дрипаво, колкото и панталоните му – няколко бягства от къщи, половин дузина по-големи и отракани приятелчета в ретро кожени дрехи, които през повечето време се шляят по улиците дрогирани и отегчени до смърт. Дребни кражби, няколко разбити автомобила, малко от това, малко от онова¼ Знаете как е в днешно време – много е трудно да предпазите децата на тая възраст от някои дребни безчинства като, например, пушенето на долнопробна трева и спането в подлезите в компанията на отрепки, чието основно занимание е пикаенето срещу тухлени стени, покрити с избелели графити. Такива неща се случват постоянно. В крайна сметка не всички млади хора по света хранят амбиции да учат в Харвард. А Ковалски със сигурност беше един от тези неамбициозни млади хора. От друга страна обаче, когато се запознах с него, той вече навлизаше в нещо като период на себеосъзнаване. Явно беше разбрал, че никога няма да бъде част нито от семейството на големите мозъци, нито пък от това на големите боклуци. А за второто си имаше сериозни основания. Ковалски нямаше потенциала да се държи като асоциален боклук.  Той, например, се ужасяваше дори само при вида на спринцовката, а какво оставаше сам да си бие доза хероин! Освен това не му вървеше нито пушенето на трева, нито дори на обикновени цигари. Единственото нещо, в което беше наистина добър и проявяваше завидна сръчност, беше правенето на минети. Но дори това той отказваше да изпълнява често поради вманиачеността си към чистотата и стерилността. (Откакто се познавахме, се бяхме  целунали по устата само два или три пъти, понеже на Ковалски му прилошаваше само като си представеше, че на другия ден може да му излезе херпес.)

Бях с шест години по-голяма от него и вече се ползвах с доста завидна популярност в града; бях нещо като местното ²бижу². Поради това често се държах надуто и ненужно високомерно, сякаш бях голяма работа. А и как иначе трябваше да се държи едно момиче, което притежаваше  невероятно висок IQ (или поне аз си въобразявах, че е такъв), скъпи дрехи и парфюми (всичките от тях мъжки) и значителни познания по пет чужди езика!  За мен всички хора, които ядяха месо и не знаеха кой е Албинони бяха ²второ качество² хора, които не заслужават дори да дишат въздуха около мен. Но въпреки моята арогантност и високомерие, на Ковалски все пак му допадаше моя, както той го наричаше, ²celebrity life style². А иначе мисля, че му харесвах поради две основни причини: Първата беше заради завидните ми клептомански способности, които определено впечатляваха Ковалски.  А на второ място идваше фактът, че бях кучка.  А Ковалски определено  уважаваше момичета, които въпреки  русите си коси и сладките си, ангелски личица, бяха кучки ²по природа².

В началото на есента ние вече се бяхме превърнали във фамозната неразделна Черна Двойка,  която щедро подхранваше с  ексцентричните си прояви хорските разговори, провеждани между две кафета и два минета. Някои от прилежните и плиткоумни руси  кукли от колежа на Ковалски умираха от любопитство как, по дяволите, Ковалски е успял да се запознае с мен. ²Стана чрез обява във вестника,² беше обичайният му отговор в такива случаи. Други от съученичките си пък лъжеше, че сме се запознали на купон в Белия дом. Не знам дали му вярваха¼

Соня, бившата ²най-добра² приятелка, ми беше повече от бясна, разбира се.

– Как можа да ми сториш такава мърсотия, Тиугъл Малкович!   Да откраднеш най-добрия ми приятел и то по такъв мерзък начин – като му купуваш скъпи парфюми и плащаш сметките в ресторантите.

– Не, скъпа – оправдавах се аз с благ, но безцеремонно жлъчен глас, – не съм откраднала нищо, което не е искало да бъде откраднато.

Банално! Браво! Баналните реплики винаги са печеливши, забелязали ли сте?

Въпреки всичко трябва да съм била много смела в този момент, за да изрека подобни думи, пренебрегвайки по най-безразсъден начин опасността да бъда умъртвена чрез вуду-магия или някой друг акт на вещестерство, на който само една ревнива жена е способна в отчаянието си.

 

– Защо си с мен, Туигъл? – попита ме веднъж Ковалски, докато лежеше по корем,  с боси крака на леглото ми, ядеше солени бисквитки, ръсеше трохи на възглавницата ми и пиеше кока-кола, пренебрегвайки факта, че световните конспиратори вече не слагат кокаин в колата, а само фосфорна и лимонена киселина, които само оставят впечатление за утоляване на жаждата и създават изкуствено пристрастяване.

– Защото си гей, скъпи, а аз харесвам обратните, нали знаеш. Но от всичките синеоки, нежни, секси, уязвими и перверзни гейове на света най-много обичам теб! А мога ли да те попитам защо  ти си с мен?

– Защото не си гей – отвърна просто той и допря солените си устни до малкия ми пръст.

 

Първата зима, през която бяхме заедно, се случи кучешки студена. Ковалски беше изпаднал в нещо като криза, причинена от неочакваното и сърцераздирателно скъсване с тогавашния му  червенокос приятел – Иван,  който беше забележителен компютърен  програмист.  Пардон – терминът е software developer! Ковалски беше депресиран по двадесет часа на ден, дори сънищата му бяха депресиращи и тежки, затова и не се учудвах, когато се кълнеше, че ще се самоубие. Разбира се не го направи, но за да се стигне до такъв благоприятен изход от на пръв поглед безнадеждната ситуация, първо трябваше да се потрудим доста. През онази зима погълнахме  огромно количество студени пици с пармезан и гръцки маслини, изпихме няколко галона капучино и финландска водка (от която той всъщност и не близваше, защото беше абсолютен въздържател), седнали в един след полунощ на любимата ни маса в любимия ни задимен бар, и освен това прекарахме неизброимо много безсънни нощи в ругантни по адрес на изпадналия в немилост червенокос любовник, а също и в опити да си представим в що-годе оптимистична светлина как ще изкараме лятото. А и всички следващи лета, които ни предстоеше да бъдем заедно – ²в радост и мъка, докато смъртта ни раздели²¼

Най-сетне зимата свърши, а депресията беше преодоляна с общи усилия. И когато една сутрин отворихме очи, и двамата бяхме безкрайно учудени да установим, че с нас са се извършили някои много кардинални промени: Ковалски беше пораснал, а аз се бях превърнала в истински ангел-хранител: без бели крила наистина, но за сметка на това с черна тениска Versus и с две зловещи татуировки на лявото рамо.

 

Учебната година в университета приключи в началото на май и тогава съвсем неочаквано дойде лятото. С Ковалски посрещнахме лятото, седнали на една пейка в парка.

 

Извадих банана, който цял предиобед разнасях в чантата си, и го обелих. Точно преди да отхапя обаче, той се пречупи по средата и падна на асфалта. Започнах да се смея и Ковалски ме попита защо се смея.

– Бас държа, че някое прегладняло хлапе ще ни издебне, когато си тръгваме, за да вдигне банана от земята и да го изяде. Предлагам да се скрием в храстите и да гледаме какво ще се случи.

– Ти си превъртяла от жегата! – заключи Ковалски,  стана и изрита обеления банан в тревата.

– Това съвсем не е гаранция, че някой няма да се полакоми да го изяде – отбелязах аз.

– Престани, Туигъл! Никой няма да яде този банан!

Въпреки това и двамата останахме неподвижни на мястото си през следващите 40 минути в очакване да видим какво ще се случи с моя банан. Явно обаче всички недохранени градски хлапета бяха развили силно късогледство през дългата зима (която, както вече казах, неочаквано  премина направо в лято), защото нито едно от тях не забеляза банана в тревата. По-късно обаче пилците го изкълваха.

 

В началото на юни един млад арменец с 97% глухота на лявото ухо и с лек дефект в говора взе да проявява сериозен интерес към Ковалски. Аз се притеснявах и злобеех, защото арменецът никак не ми харесваше, макар да имаше вид на скромен и безопасен младеж, който не би посмял да докосне и с пръст приятеля на богопомазаната Туигъл Малкович без нейното изрично съгласие. Въпреки това обаче имаше нещо в поведението на Азарян, което ме смущаваше и тровеше съня ми.

Когато дойде време  да замина при сестра си в Скандинавия,  си казах, че  сега е моментът да изпитам доколко Ковалски е способен сам да се грижи за себе си и да преценява по най-добрия начин дадена ситуация.  Трябваше да му повярвам; просто нямах друг избор, защото нямаше да мога да контролирам положението от 4000 километра разстояние.

Заех мястото си в самолета на Lufthansa със свито сърце и любимото ми червено кожено сакче с надпис Archipelago 02 Cape South в ръка, в която носех дневника си, 250-грамово шишенце с водка, личните си документи, контейнера с течността за контактните ми лещи и два аспирина.  По време на полета от дясната ми страна седеше спретнат турчин на средна възраст с гипсова яка, който четеше роман на испански, а от лявата ми страна – млад мъж със скъп златен часовник Audemars Piguet и пребледняло от страх лице, който през цялото време  стискаше облегалките на седалката си, с абсурдната увереност, че това са последните минути от живота му.

 

Летните месеци в Осло бяха необичайно горещи тази година, направо непоносими. Сестра ми, която от 22 години и 2 месеца наричах Бора-Бора, ходеше на работа в магазина за дрехи на улица Storgata. През това време аз се мотаех безцелно по улиците, тъпчех се с ягодово кисело мляко и сурови бадеми (богати са на ненаситени мастни киселини!). Понякога се изкачвах  до Крепостта  на хълма над пристанището и, присядайки в сянката на крепостните стени, наблюдавах омразните туристи, които се суетяха около бойните кули, облечени в безвкусните си шарени дрехи, с цели тълпи безлични руси хлапета, увиснали по вратовете или коланите им в зависимост от възрастта им. Туристите по принцип са хора, които постоянно търсят тоалетна и тези тук не правеха изключение.  Веднъж изкачили се до върха на хълма с Крепостта, чужденците веднага хукваха да търсят място, където да се облекчат. След това задължително си правеха снимка за спомен на фона на някое от старите оръдия, а после изваждаха от раниците си сандвичи и термоси, ръсеха трохи върху главите на декоративните патици в езерцето и после  запечатваха на лентата глупавите им мокри физиономии.

Получавах кратки е-мейли с тревожно съдържание. Ковалски ми пишеше, че откакто съм заминала, Азарян станал още по-настъпателен и започнал редовно да го кани на кафе и кино. Мразех Азарян, защото ревнувах Ковалски. А ревнувах Ковалски, защото не ми се щеше да се замесва в друга хомо-история толкова скоро след  като беше скъсал с червенокосия компютърен специалист и след като беше пипнал трипер от един студент по богословие, който се беше завъртял в града ни в края на март. Иван беше любовта на живота му, а от опита си на по-голяма знаех, че веднъж приключил с ²любовта на живота си², човек се озлобява и става абсолютно невзискателен към следващите си любовни връзки. Всъщност това, което по онова време най-много ме дразнеше у Ковалски, беше, че му липсва концепция.

– Какво ми липсва?

– Концепция – натъртих аз.

– Концепция за какво?

– За подбора на сексуални партньори. Забелязала съм, че когато се запознаеш с някого, винаги първо го ругаеш, а после изведнъж започваш да проявяваш забележителна привързаност към него. Достатъчно е онзи да  ти е купил веднъж кафе или да те е завел на филм с Мадона.

– Не е така.

– Знаеш, че съм права.

– А ти много добре знаеш, че никога не се влюбвам в тях.

– Това, че не беше влюбен в студента по богословие, не му попречи да  те зарази с трипер.

– Бързо се оправих.

– Да, защото открадна всичките спестявания на брат си, за да си набавиш скъпите лекарства.

– Ще му ги върна.

– Искаш да кажеш, че аз ще му ги върна.

– Не се гневи!

– Не се гневя. Просто¼ Не, няма смисъл да говорим повече за това. Забрави! Дай да те прегърна!

 

Един ден се получи такъв деморализиращ е-мейл от Ковалски, че настроението ми се вкисна да края на седмицата. В писмото той описваше как един следобед отишли с Азарян на кино, после пили кафе на терасата на едно от крайречните кафенета, после внезапно плиснал пороен дъжд и двамата се втурнали през площада с найлонови пликове на главите. Писмото завършваше така: ²Тогава с Азарян се скрихме от дъжда в неговата квартира.²

Точка. Нищо повече. Като край на епизод от безкраен телевизионен сериал. To be continued. Но до следващия епизод зрителят направо ще се поболее от терзания какво точно се случва по-нататък, след точката.

Е, какво като се скрили от дъжда в квартирата на Азарян! Нали все някъде е трябвало да се скрият¼ Да, обаче какво ли може да са правили, след като са свалили найлоновите пликове от главите си? Може би:

а) Пили са студен чай.

б) Яли са бонбони М&М’s.

в) Слушали са музика. (Какви ги говоря, за бога! Азарян с неговото слухово апаратче и музика! Та той не държеше даже обикновено радио в стаята си!)

г)  Друго.

Докато мотрисата се движеше бързо през един от тунелите на метрото, изведнъж осъзнах, че когато Ковалски и Азарян са свалили найлоните от главите си, най-вероятно са правили¼ г) друго.

В този момент ми се искаше през 40-те Хитлер да се беше погрижил по някакъв начин и за арменците.

 

Времето в Скандинавия тече по много по-различен начин, отколкото в което и да е друго кътче по света. Летните нощи са почти слънчеви, а дните – сини като очни ириси.

Едно от основните ми задължения беше да не се пречкам на сестра ми, докато беше на работа в кафенето на площад Jangstorget. През онова лято тя работеше на две места и с част от парите, които изкарваше, можехме да си позволим да живеем в умерено разточителство. Често вечеряхме в източните ресторантчета или пицариите покрай пристанището, а през уикендите се качвахме на ферибота до Стрьомстад в Швеция. Когато безмитните магазини на борда отвореха врати, наставаше страхотна блъсканица:  старици с рокли на цветя и  с кожа като на престояли дълго време във фризер пилета, сериозни алкохолици и обикновени туристи напираха да си напазаруват обезмитени шоколадови бонбони и френски коняк. Аз пък се възползвах от суматохата, за да се сдобия с някой и друг скъп парфюм, без да плащам и една крона.

 

Ковалски продължаваше да ми пише редовно.

 

²Tuk napravo izpukahme ot zhega. Vkashti hodja samo po slipove. Vadja tajno ot majka mi celi kilogrami led ot frizera i si pravja ledenostudeni kompresi na glavata

            Nali ne si zabravila da mi izpratish 1-2 rusi momchenca ot Norvegia? I da ne sa mnogo visoki I muskulesti.

            Otkakto zamina, si govorja samo brata na Sonja I s Miss Penny – znaesh ja, onova momiche, deto zamestva ot vreme na vreme bratovchedka si – servitjorkatra v “Levija mi krak”. Ot vreme na vreme gledam MTV.

Skukata e palna.

                                                Kowalski²

 

            Беше успял някакси да подуши дори от такова голямо разстояние, че неприязънта ми към  Азарян се беше увеличила и затова дипломатично избягваше да споменава името му. И добре правеше¼

 

За кратко време се запознах с доста хора в Осло и то най-вече покрай Бора-Бора, която отдавна вече живееше там, а също и  благодарение на собствената ми глупава и лицемерна любезност.

С полуиндийката Сесилия се запознах една сутрин, докато си правех кафе в общата кухня на 12-ия етаж в кооперацията в Крингшо, където  се намираше  малкия апартамент на сестра ми. Сесилия ме заразпитва каква съм, що съм и от дума на дума стигнахме до въпроса за религиозността.

– Аз не съм религиозна – тя ме погледна високомерно с черните си, полуазиатски очи, с което искаше да подчертае, че твърдо е решила да скъса с традициите на страната, към която принадлежеше с 1/2 от генетичния си материал.

– А ти? – сега погледът й беше изпитателно-сериозен.

– Аз всъщност съм травестит и се казвам Марк.

Отговорът ми сконфузи Сесилия, с нервни стъпки тя се приближи към прозореца и погледна навън.

– Ще вали цял следобед – каза тя. – При това с гръмотевици.

Цял следобед беше слънчево и горещо, което накара белите норвежци веднага да се натъркалят по зелените площи и тротоарите, да заядат наденички и да заближат сладолед с  такова ожесточение, все едно че ги снимат в порно-филм.

След няколко дни пък се запознах със сина на посланичката на Италия  и скоро с него заформихме нещо като камерен скаутски отряд за бързо унищожаване на кутии с бири и сандвичи. Джани беше запален автотурист и  дори веднъж взе мен и Бора-Бора на еднодневна екскурзия из Южна Норвегия с пежото си. (Той много се гордееше с колата си; твърдеше, че я купил преди година от посланичката на Великобритания, която отчаяно търсела купувач за пежото си 24 часа преди да се прибере на мъгливия си остров; затова и не се пазарила много за цената. ) През онзи слънчев ден в края на юни минахме през Драмен, Ларвик и Рисьор, за да стигнем до Арендал – скандинавската Ривиера. На отиването пътуването беше кофти – умирах от студ, а и Джани сякаш нарочно избираше възможно най-затънтените и второстепенни пътища с безброй много завои, които според него бяха ²невероятно маниашки², но според мен бяха просто убийствено изпитание за храносмилателната ми система. Често го карах да спира колата, за да повръщам край мантинелата, а докато повръщах, той и сестра ми се наливаха с гореща кока-кола (нали помните фашисткия номер с лимонената и фосфорната киселина?) и се подиграваха на позата, която бях заела.

И цялата екскурзия по принцип ми се стори ужасна. Имах смътни спомени от някакъв аквариум с морски риби и дракони –  основната атракция в скромния Рисьор, също и от посещението при някаква стара приятелка на сестра ми в Салтрьой, и като последно, в мозъка ми изникваше картината на Джани, който се хвърля без гащи срещу вълните на Скагерак – морето, разделящо Дания и Норвегия.

Така беше с тоя полудял авто-екскурзиант, сина на италианската посланичка¼

 

В средата на юли Ковалски започна да ми пише неща от рода на:

 

² Veche njamam tarpenie da se varnеsh. Imam chuvstvoto, che vseki moment telefonat shte izzvani I ot drugia kraj shte chuja glasa ti:

            – Alo, tuk e Sluzhbata po morala. Vie sluchajno njamate li sreshta v 7 pred poshtata?

            Skapa Twiggle, tuk vali i az si zapalvam vremeto kato cheta mailovete ti.

 

                                               Kowalski²

           

            По това време Соня, бившата ²най-добра², караше нещо като пробен меден месец с един 34-годишен Мануел в къщата му някъде по крайбрежието на Северна Испания. Двамата се бяха запознали по интернет и сега вече повече от месец се опитваха да живеят заедно в реалност, различна от виртуалната, в която за първи път бяха разменили любовни слова. Случи се така, че и със Соня поддържахме връзка чрез електронната поща. Тя ми пишеше дълги, дълги писма, в които ми разказваше за малко еднообразния живот на втория етаж в къщата на Мануел и за сандалите, които той й купил по време на едно пътуване до близкото градче, където провеждали панаир в чест на един от местните светци.

И при тях, в Северна Испания, валяло тия дни¼

В Осло обаче температурите продължаваха да бъдат тропически. През почивните дни със сестра ми ходехме да се къпем  в Сонгсван – трикилометровото езеро с кално дъно и самотни лебеди, които често се разхождаха покрай дървените маси, за  да кълвят трохите, останали след пикниците.

Веднъж, на връщане от езерото, по алеята за велосипедисти ни присрещнаха двама евангелисти, които изглеждаха печално нелепи в строгите си тъмни костюми на фона на всичките разсъблечени и зачервени от слънцето хора. Единият беше с монголоидни черти, а другият беше европейски тип, кльощав и с руси мустаци. И двамата носеха очила, а в ръцете си държаха брошури, отпечатени на луксозна лъскава хартия. Още преди да се представят, мъжете пламенно започнаха да ни убеждават на лош английски, че скоро ще настъпи царството Иисусово и че Иисус ще премахне всички правителства по света.

– Хич не ни пука на оная работа, мой човек! – отвърнах аз и ги подминахме, оставяйки ги да стоят в недоумение посред алеята за велосипедисти с лъскавите брошури в ръце и с мисълта за Иисус, унищожителя на правителства, дълбаеща в болните им мозъци.

 

До края на престоя ми в Норвегия се запознах и с един наш емигрант. Някога бил добър музикант и нещастен човек, но след като емигрирал преди 10 години животът му тотално се променил и сега вече бил лош шофьор на боклуджийска кола и щастлив човек. Поне той твърдеше така.

Новата ни съседка по стая беше една глупава холандка – едра, червендалеста, с дълги къдрави кестеняви коси и въобще приличаше на момче, съвсем наскоро претърпяло операция за смяна на пола. Казваше се Лизбет и работеше в най-големия универсален магазин, на щанда за пердета на четвъртия етаж. Мразех холандката и ако имах слабост към пердетата, непременно щях да си открадна едни от щанда, където работеше тя. Най-много ме тормозеше веселото й свирукане; още щом се върнеше от работа и започваше да си свирука в синхрон с радиото. Вече бях започнала да си мисля, че знае наизуст всички песни, композирани някога, защото нямаше момент, в който радиото да е включено на музикалната станция ²Р 4² и тя да не му приглася. Понякога ми идваше да я убия. Честно! При това с голи ръце.

 

Една вечер дойде Джани.

– Заминавам си за няколко седмици за Милано и имам една молба към вас.

– Казвай!

Беше топла вечер; седяхме на балкона на нашия дванадесети етаж и пиехме Ringnes – евтина и блудкава, нискоалкохолна, бира с вкус на лимонада, изпикана от вашето куче – идеалната бира, която да те кара да оцениш по достойнство качествата на Carlsberg, например. Джани ми се стори притеснен.

– Ехо, какво има? – сестра ми  го почука с пръст по главата.

– Малко ми е неудобно да ви моля за такова нещо, но понеже няма към кого да се обърна¼ Вие сте ми най-близките приятелки в Осло.

В този момент се бях изключила от бърборенето на Джани и се опитвах да  изровя от паметта си спомен за някоя нощ, прекарана заедно с него в леглото. Някоя нощ, в която и двамата сме били порядъчно пийнали и аз лицемерно съм  се заклела, че най-много ме възбуждат италианците. Някоя такава нощ¼ Само че не се сетих за такава. Изглежда престоят ми тук беше развил едно ново и много положително качество в мен, което веднага кръстих с термина ²целомъдрена трезвеност².

– Искам да ви помоля да се грижите за женския ми гущер, докато съм си в Италия.

Аз и Бора-Бора се спогледахме.

– Той е много кротък, – побърза да допълни Джани като усети, че не сме много ентусиазирани от идеята да имаме едновременно гущер в стаята си и вечно весела холандка за съседка.

И тъй като ние не говорехме, Джани продължи да запълва тишината с умолителния си глас:

– Живее в една дървена кутия, храни се рядко и още по-рядко сере. Приучил съм го на специален режим, който се регулира от светването и изгасването на една червена лампа, инсталирана в кутията.

– Това е все пак някакво утешение – въздъхна Бора-Бора и си отвори още една пикняна бира.

– Не, вижте, заклевам се, че Сара няма да ви създава никакви проблеми. Що се отнася до крокодила, за него ще се погрижи един мой приятел-биолог, който работи в Природонаучния музей.

– Нима си имаш и крокодил? – поинтересувах се аз. Джани кимна с глава, но побърза да добави, преди окончателно да сме се разубедили:

– Но е малък. За разлика от Сара обаче той хапе и освен това се храни с разни живи твари и затова реших, че едва ли ще е уместно да ви моля да се грижите и за него.

Бора-Бора определено се готвеше да откаже, но тъй като Джани изглеждаше наистина много отчаян, в крайна сметка тя  каза “да” и Сара можеше да бъде спокойна за бъдещето си без Джани.

 

Въпреки безкрайното ми отвращение към вечно ухилената Лизбет, на другата сутрин се насилих да разменя няколко думи с нея в кухнята. Тя каза нещо от рода, че често си е мислила, дето за такава космополитна личност като мен Осло сигурно е доста скучен град.  А щом възнамерявам да стана писател, за мен  би било най-добре, ако отида да живея в Амстердам, например. Учуди ме не това, че тя има мнение по въпроса кой град  може да предложи най-благоприятната творческа среда за една ²космополитна личност² като мен, а това, че в речника й изобщо  присъства думата ²космополитен². Почти бях на път да я похваля за това, но не го направих. Тя си спретна малък сандвич с топено сирене и потегли към своите пердета.

Същия ден отидох до Дайхманската библиотека, за да си избера нещо за четене. Взех си ²Кентавърът² на Ъпдайк, ²Изневяра² на Филип Рот и един роман на Съмърсет Моъм. Времето се поразхлади и това ми подейства ободрително. За кратко плисна дъжд; замириса на мокър асфалт и мокра трева. Седнах на терасата на ²Бакхус² и си поръчах капучино. Докато го пиех и се наслаждавах на мириса на канелата в него, се забавлявах от мисълта, че съм известен писател, който черпи вдъхновение от собственото си отражение, пробягващо по затъмнените стъкла на  автобусите.

До вечерта над фиорда надвиснаха дъждовни облаци и въздухът се изпълни с буря. Но буря така и не последва. Не последва и Джани. В смисъл, че поне тази вечер беше решил да ни лиши от досадното си (в повечето случаи) присъствие. Но не и от гласа си, защото не пропусна да се обади по телефона. Каза ми, че е намерил друг човек, на който да повери гущера си. Това като че ли означаваше, че тази нощ можехме спокойно да заспим, без съня ни да стряскат зловещи сцени от ²Джурасик Парк².

 

Мейловете от Ковалски взеха да пристигат по-нарядко. Той  пазеше ревностно бялата си кожа и се чувстваше най-зле, когато времето е топло. Може би лятото вече съвсем го беше изтощило и Ковалски нямаше  нито желание, нито пък сили да ми пише…

 

Над Осло най-после се изсипа истински, пороен летен дъжд. Хвана ме, докато си пиех кафето с една позната на дървените масички в двора на университета. Ани тъкмо ми разправяше за катастрофалните си готварски опити да стопли в микровълновата печка едно най-обикновено замразено пиле и да свари ориз ²по рецептата на опаковката². Слушах я разсеяно; съзнанието ми беше изцяло заето от това да вдишвам миризмата й. Ани беше от тоя тип момичета, чиито тела са бавни, отпуснати и налети със сън и похот. Те целите миришат на секс, а косите им се къдрят естествено над белите им чела и малките им уши.

Ани беше сгодена за един Ларс – пълен неудачник и развейпрах, който до пет години със сигурност щеше да умре от рак на белите дробове, ако не вземеше сериозно да откаже цигарите.  Ани му беше безпаметно предана, а той се отнасяше с нея като с домашен любимец. Караше я всеки ден, точно в 12 и половина да му носи хот-дог за обяд в галерията, където работеше. (Ларс продаваше картини на  незабележителни местни художници, които хората купуваха единствено с  цел да пасват добре на тапетите във всекидневната им.)

Един ден Ларс беше вдигнал страхотен скандал, защото любимата му беше имала неблагоразумието да  замени обичайния хот-дог с хамбургер с шунка.

– И да знаеш само на каква глупачка ме направи Ларс! – тя плачеше и бършеше чипия си нос с опакото на ръката си. – Взе хамбургера, тикна ми го под носа и ми се разкрещя: ²Знаеш ли, казва, че за да изям един хот-дог са ми необходими седем минути, а за тоя сандвич – цели 12! Това прави цели пет минути повече! А аз нямам цели пет минути повече на разположение! Набий си  този факт  веднъж завинаги в тъпата глава, защото ако това още веднъж се повтори, действително много ще се разсърдя!²

Един ден Ларс наистина й се разсърди много (този път не беше заради обяда, а за нещо друго си, макар  също така незначително като хамбургера с шунка) и  остави Ани да прекара нощта на пейката пред студентския блок, в който живееха.

Както и да е¼ Важното в случая е, че докато разговарях с милата Ани на дървените масички в университетския двор, изведнъж заваля пороен летен дъжд.

 

Вечерта, докато задушавах лук в един тиган с малко зехтин, гъби и ориз, пристигна Джани. Каза, че идва да се сбогуваме, защото на другия ден си заминава за Италия и когато се върне след месец, аз вече няма да съм тук (за да  цапам с повръщано калниците на пежото му). Изядохме ориза с гъбите и лука, после пихме кафе на терасата и аз си мислех на глас за това, че когато следващия път се срещнем с Джани, вече и двамата ще сме може би на по 35 години и ще се държим като почтени възрастни хора.

Винаги ме е било страх да се разделям с някой приятел. После  обикновено бързо забравям за него, но не е там въпросът. Въпросът е в самото разделяне. Предполагам, че приятелството ни с Джани също спадаше към категорията на кратките боледувания, точно като това с Елен.

Нататък животът ми продължи да тече в малко странен безпорядък: нощем сънувах лицето на италианския дизайнер Джон Галиано, през деня хвърлях убийствено презрителни погледи към веселата Лизбет, разхождах се из магазините и си свивах всичко, което ми харесаше и към което не беше прикачено сигнално устройство, което наричах “пищялка”. За час само в един съботен  предиобед откраднах чифт къси панталони от Benetton, десетина писалки, няколко червила от магазин на Adelsten, сребърен пръстен с черен камък  (който свих от един бижутерски магазин изпод носа на охраняващото ченге), две-три ампули за коса с подхранващ екстракт и цял един черен пуловер с V-образно деколте от Hennes & Mauritz.

 

Започна да вали по-често. Придобих навика да сядам на дървените стъпала на кея, похлупена под огромен черен чадър (естествено откраднат) и да пия кафе, купено от близкия McDonald’s. Над морето се  скупчваха гъсти дъждовни облаци, а аз наблюдавах как чайките се спускат ниско над кея, за да  кълват трохите от хамбургерите и сладоледени фунийки. Когато престанеше да вали, аз продължавах да си седя под чадъра още известно време, докато туристите не плъзнеха отново по пустата допреди минути крайбрежна улица. Сякаш всички бяха чакали дъждът да отмине, скупчени в близкия търговски център. От опит знаех, че когато навън вали и магазините са пълни с хора без чадъри, настъпва най-благоприятното време за ²палпация². В такива дни да се краде от търговските центрове е лесно и приятно като песен и душата на човек се изпълва с чувството, че може би тъкмо това е призванието на живота му.

Една неделя в края на юли сестра ми ме заведе в прочутия Folkemuuseet, Народния музей, разположен на малък полуостров, до който се стигаше с корабче. Докато обикаляхме дървените къщички с пустите влажни обори и  хамбарите ²с историческо значение за нацията², не спирахме да се подиграваме на малоумните туристи (моята вечна атракция!) с увиснали челюсти, глуповати погледи и с типичното туристическо снаряжение, състоящо се от фотоапарат, раница, бермуди в цвят каки с много джобове, и портмоне, препасано като колан през кръста. Усещах се, че мисля само за повръщане, докато ги наблюдавах как вървят с празни погледи, пипат, душат, навират главите си къде ли не, снимат каквото им попадне и от време на време забиват нос в картите си, за да се уверят, че се намират точно там, където трябва да бъдат. В знак на протест срещу безобразното туристическо нашествие, се вмъкнах във вътрешността на една от дървените постройки, както сочеше табелката, музеен експонат от Югоизточна Норвегия от края на 18 век, смъкнах пликчетата си и се облекчих върху сламеника, върху който някогашният собственик вероятно си е почивал след като цял ден е газил в кравешки лайна и е цепил дърва на двора.

На връщане минахме през киоска на централната гара и докато Бора-Бора плащаше един Ritter Sport с лешници, аз свих в ръчната си чанта няколко канелени сладки, две кутии сода и няколко списания (изненадващо и за мен самата, но селяните разполагаха с почти последния брой на Dazed and Confused! Не се шегувам!) . Докато се приберем, захладня.

На 12-ия етаж беше необичайно тихо. Никакъв звук и от стаята на холандката-травестит. Не разговаряхме много тази вечер. Направих спагети със сос Болонезе за вечеря, а после по невнимание си порязах пръста от нащърбения тенекиен капак на  консервата с царевица. Оставих няколко петна от кръв по кухненските шкафове и върху възглавницата си. Не беше нещо, от което щях да умра – просто малко мърсотия¼

Заради подранилия ми мензис на следния ден малко ми се гадеше. Още нямаше десет сутринта, когато взех метрото до Националния театър, а оттам се качих на автобус 31. Отдавна бях хвърлила око на една малка книжарница на Libris, в която при предварителния оглед професионалното ми око не беше открило и следа от каквато и да е сигнализационна техника, инсталирана на входа. По това време на деня все още нямаше много клиенти. Двама млади французи се мотаеха около лавиците и разговаряха тихо помежду си. Поколебах се няколко минути как да действам – имаше толкова много  книги, които ме съблазняваха, които направо умираха да бъдат мои, а аз имах физическата възможност да открадна само две – едната, затъкната отпред в колана на панталоните, а другата – отзад. Такъв и сандвич си направих: отпред един роман на Гор Видал, отзад – Trainspotting на Ървин Уелш и по средата – свежата ми плът. Оправих черния си пуловер така, че да прикрия следите от литературно-криминалното си деяние и за да отстраня всякакви съмнения от себе си, извиках една от продавачките и я заразпитвах за Уилям Уортън. Естествено, предварително се бях уверила, че в книжарницата нямат и една от книгите на любимия ми автор,  за да не ми се налага да я купувам, ако случайно се окаже, че все пак се намират някои от романите му. Продавачката беше любезна с мен и си личеше, че наистина иска да ми услужи. Но, за бога, тя дори не беше чувала  името на Уилям Уортън!

Като напуснах книжарницата, подплатена с двете книги под пуловера и съпроводена от добронамерените усмивки на продавачките, побързах да се кача на трамвай 12, за който бях сигурна, че спира точно пред магазина на сестра ми.

Понеже времето напоследък беше захладняло, отегчените от лятната скука, безделничащи младежи, които  съставляваха основната  клиантелата на магазина, сега се нахвърляха да пробват кожени якета и пуловери втора употреба.

Веднъж в магазина влезе един обратен с бръсната глава, облечен с тениска, която откриваше пъпа му и тесни кожени панталони. Той се помота няколко минути между закачалките и после наведнъж купи три кожени якета – двете бяха за него, а третото, изглежда, за някоя жена, защото преди да го плати, помоли едно момиче, което си избираше панталони, да го премери. Стоеше й добре и той го  плати.

През магазина на сестра ми с урбанистичното име Street Life, всекдневно минаваха всякакви чешити – безобидни наркомани, ученички с тричетвърти чорапи, розови перчеми и прозрачни блузки и английски футболни фенове, дошли в Осло за ден-два заради някой приятелски мач на техния любим отбор. Магазинът правеше добър оборот, защото беше на централна улица, а дрехите  се продаваха на половин цена и обикновено  хващаха окото на  младежи с по-нестандартен вкус на обличане и на такива,  на които им харесваше да вдъхват нов живот на ризи, панталони и сака, които са били на мода по времето, когато самите те са били още в топките на бащите си. Магазинът беше хубав, имаше си собствена атмосфера и собствена тоалетна,  ключа за която държеше Бора-Бора. БОРА-БОРА – ПАЗИТЕЛКАТА НА КЛЮЧА ЗА КЕНЕФА! Харесваше ми да наблюдавам как клиентите пробват светлокафяви кожени якета  в стил Дони Браско пред голямото огледало, закачено  вдясно от касата. Винаги е интересно да наблюдаваш отстрани човек, който се оглежда в огледало като си мисли, че никой друг не го гледа¼

 

В последния ден на юли Лизбет си замина за Холандия заради рождения ден на майка си и ние със сестрата решихме да отпразнуваме щастливото събитие с по чаша бяло вино, равиоли и шоколадов сладолед за десерт. Много се надявах Лизбет да остане под топлото майчино крило поне седмица, защото до гуша ми беше дошло от дългите кестеняви косми,  които редовно запушваха канала в банята.

Настана смъртоносно скандинавско спокойствие  – едновременно желано и непоносимо.

 

Първи август.

Облаците се движеха бързо като сиви магарета над гористия хълм отсреща. Точно в този момент имах чувството, че съм попаднала на края на света. Чувствах се също като ламята, която живеела през девет земи в десета, през девет планини и морета и която всяка сутрин, събуждайки се в особено потиснато настроение, си казвала: ² Ама как е възможно да живея чак толкова далече!²  Знаех, че съм в състояние да убия себе си или някой друг –  нямаше значение кой ще е мъртвецът, стига да имаше достатъчно кръв. При други обстоятелства едва ли щях и да си помисля такова нещо, но въздухът бе така неустоимо пропит със самота и презрение, че  дори не ставаше за  дишане.

Това определено не беше месец август, с който бях свикнала у дома.

 

Ани и нейният Ларс заминаха за Арендал при родителите на Ларс, които бяха проявили желание да се запознаят с бъдещата си снаха и по възможност да я отровят още на първата вечеря с уханните канелени сладки на маминка. Преди да потеглят, Ани беше напрегната. Стори ми се напълняла, а погледът й беше помътнял и изпълнен с тревога поради предстоящата среща  с   непознатите провинциалисти. Но каквото и да се случеше по-нататък, знаех, че Ани със сигурност щеше да се омъжи за Ларс  и да прекара следващите 20 години от живота си в опити да се предпази от забременяване.

 

На пристанището беше тъпкано с народ; бяха докарали състезателни лодки от над 20 страни. Гласовете на коментаторите от Euro Sport  бодро се разнасяха от вискоговорителите над караваните, туристите и болните от Даун в инвалидни колички. Тия дни щеше да се състои кръг от Световната купа за скутери. Това е нещо като Формула 1, само че за лодки.

 

Постепенно времето се оправи и последните две седмици от скандинавската ми ваканция преминаха без произшествия. Това бяха дните на пътуването с ферибота до Дания и на срещата ми с една изрусена бивша ресторантска певица, омъжила се по любов за някой си Арне, който в последствие се оказал най-големия ненормалник на света. По това време пристигна и последния мейл от Ковалски, в което той ме осведомяваше, че напоследък изпробвал някои от рецептите на Кърт Вонегът, описани в ²Точния мерник². В тия последни 14 дни гледах ²Хамлет² на Кенет Брана, откраднах един скъп колан от магазин на GUCCI в Копенхаген и се влюбих безпаметно и краткотрайно в пианиста на ²Кралицата на Скандинавия². Той свиреше парчета на Ерик Клептън и Simply Red в един от нощните барове на борда на ферибота, постоянно се потеше и с охота приемаше питиетата, с които го черпеха някои от подпийналите пътници. Най-вече жените. И най-вече кичозно облечените жени.  Ако нещастният пианист само можеше да разбере отнякъде какви мисли по негов адрес се въртяха в главата ми, докато си пиех джина, направо  щеше да си глътне топките!

Отседнахме в хотел ²Абсалом². От прозореца на хотелската ни стая номер 372  на отсрещната страна на улицата се виждаха  няколко кабинки за пийп-шоу, един секс-магазин и  малко ателие за татуировки.

Въздухът миришеше по-силно на море, отколкото в Осло, а чайките летяха по-ниско над главите на туристите. Нямаше толкова пакистанци, колкото в новрежката столица, но затова пък италианците бяха плъзнали навсякъде.

Позабавлявахме се в увеселителния парк Тиволи, ядохме пуканки и зяпахме дебелите деца, които ревяха за бонбони и за електронните игри. През следващите няколко дни кръстосвахме града пеша и с автобус. Денем обикновено хапвахме фалафел и сладкиши, после пиехме кафе в някое от откритите кафенета на ²Стрьоге², а вечер ходехме в Хард-Рок Кафето и си поръчвахме задължително по една студена Carlsberg (какво облекчение след наливането с пикливата Ringnes!).

 

 

Беше странно лято¼ Пуших малко. Не говорих много.  Вместо това внимателно се вслушвах във времето, загубено по тоалетни, градски паркове, кейове и кафенета. Понякога обаче се оказва, че това е повече от необходимо.

 

От Осло отпътувах на 17-ти август по обяд с редовен полет 279 на Lufthansa през Франкфурт. В самолета плаках над порцията си чудесен ванилов крем с черешка.

Още на другия ден се видях с Ковалски и се подстригах.

 

Учебната година в университета започна в самия край на август. Аз отново бях мрачна и надменна. Прословутото ми лицемерие ме правеше да изглеждам съвсем нормална и дори жизнерадостна в очите на старите ми приятели, които постепенно напълниха студентските общежития. С малко закъснение за началото на  семестъра пристигна бившата ми приятелка Мишел, която престана да разговаря с мен в нощта на Вси Светии миналия октомври,  когато й признах, че съм прочела едно нейно писмо, адресирано до приятеля й в Австралия.

Появи се и Силвия, която беше популярна с това, че  майка й сменяше съпрузите си толкова често (последният, струва ми се, беше кипърец), колкото самата Силвия сменяше цвета на косите си и дори бикините си.

Ето го и Вуйчото, който учеше политика вече десети семестър и обичаше да се изразява изключително с евфемизми. Негови съседи по стая бяха Мичел и Емил –  футболисти-аматьори и мои добри приятели, които спадаха към групата на т.нар ²отписани студенти². Всяка съботна вечер си пиехме заедно бирата в ²Левия ми крак² и обсъждахме мачовете от Висшата английска лига.

И накрая – Азарян. Не му го казах веднага в лицето, но му показах с поведението си, че е достатъчно да направи само една погрешна стъпка спрямо Ковалски, за да го разчекна между четири коня. Азарян се взря проницателно в решително присвитите ми очи и разбра.

 

Ходех на лекции, облечена в семпли черни дрехи – риза с къс ръкав и права пола до коленете. Държах се възпитано в часовете на Гибсън, Бонд и Милър; преструвах се, че ги слушам задълбочено, но всъщност вниманието ми беше изцяло погълнато от това да наблюдавам през очилата си за късогледство останалите студенти в аудиторията. Всички те, за разлика от мен, наистина внимаваха в час. Не ги вълнуваше черният цвят, не ги вълнуваше писането на романи, а за гейовте дори не им пукаше.

Аз ли бях болна или целият свят около мен беше нездрав?

 

В началото на септември и майка ми замина за Осло; щеше да гостува на Бора-Бора поне два месеца, което означаваше, че щеше да се наложи да се прибирам по-често вкъщи, за да проверявам как я кара баща ми.  Почти по същото време установих, че зениците ми са сменили цвета си и от светлокафяви са станали  зелени. Не се уплаших и не си помислих, че се превръщам в малко зелено човече от Марс с провиснали зелени сополи. Истински ужас! Нямаше начин това да стане – аз  и така си бях извънземно¼

Есента напредваше.

Налагаше се да приспособя новите си зелени очи за гледане през мъглата.

 

Мъглата.

Не беше студено.

Повечето умни момичета се обличаха в черно. Повечето красиви обратни момчета – също.

Както и Батман.

Започвах да страдам от болестта на урбанистичните маймуни – недоспиване и недохранване със сладки банани.  Дори да исках, вече не  бях способна да облека дреха в друг цвят освен черен.

Най-голяма досада изпитвах, когато трябваше да прекарвам час и четвърт на първата маса в стая 303А, точно под зловонния дъх на брадатия професор по художествен превод – древен истукан с очила и щръкнали напред горни зъби. Често не издържах и отмествах погледа си вдясно, съсредоточавайки вниманието си върху олющената фасада на отсрещния хотел.

Когато отивах в библиотеката, натрупвах върху масата си дебели прашни антологии по британска литература; в очите ми се кондензираше умора, в гърлото ми – глад и грешни черни мисли. За съжаление нямаше нищо, което да ме вдъхновява. Успявах  да предавам навреме есетата си и това ми  гарантираше добрите оценки. Повечето от есетата обаче бяха изплагиатствани от различни книги и интернет-сайтове. Бях толкова добра, че ако можех, щях да си направя свирка – наистина много се уважавах задето бях толкова изобретателна и умеех да пестя творческите си сили за неща по-велики и значими от тъпите семестриални есета по Викторианска литература. А и нямаше начин професор Гибсън да заподозре, че написаното не е плод на собствените ми познания по предмета, който преподаваше. Желязна тактика.

Гибсън беше неприятно британско копеле. Винаги ходеше с лекьосани ризи и несресани коси, а от време на време имаше навика да се почесва по чатала – жест, който, погледнат отстрани, винаги будеше погнуса. Беше млад, не повече от 30-годишен, и в общи линии доста ненормален. Движенията му бяха учудващо непохватни – постоянно събаряше разни предмети или разпиляваше монетите си по пода. Винаги сядаше сам в някое кафене, поръчваше  да му напълнят един малък термус с капучино и докато отпиваше от него, притиснал към гърдите си кожена чанта, претъпкана с книгите му, не преставаше да клати тялото си напред-назад като часовниково махало. Също като покойния руски треньор Лобановски.

Гибсън беше смахнато копеле. Но и аз не бях по-добра. Напротив.

 

Веднъж организираха в така наречената Червена зала на университета нещо като пресконференция с единствения гей в университета, осмелил се официално да се обяви за такъв. Другите му задаваха много въпроси. Аз седях до Ковалски, двамата мълчахме и от време на време си допирахме колената. В почивката раздадоха кола и карамелизирани пуканки, след това пуснаха един доста забавен филм. Хавана в края на 79-та година. Изтънчен, суперинтелигентен гей на средна възраст се влюбва в хетеросексуално момче, чийто мозък обаче вече е добре промит от идеите на Революцията и Кастро.

Когато в мислите си се обърнах с гняв назад, изведнъж видях себе  си като 11-годишно момиченце, което не познава дори един-единствен жив хомосексуалист. Тогава се изчервявах, само като видех К У Р издраскано на някоя стена.

 

В петък вечер се прибирах вкъщи и с баща ми си приготвяхме обичайната петъчна вечеря – спагети за мен, скумрия от консерва с много чесън за него. После баща ми измиваше чиниите.

 

През октомври валеше всеки ден. Или поне аз съм останала с такова впечатление. Предвижвах се от едно място на друго с таксита, повръщах често и почти бях на път да откажа цигарите. Бях престанала да обръщам внимание на Азарян, но вече нямаше и нужда да  го плаша с лошите си очи и  войнственото си поведение, защото  той самият беше  осъзнал безполезността на опитите си да спечели Ковалски на своя страна.  Всъщност Азарян беше свил платната още в края на август,  когато Ковалски му беше казал:

– Слушай, приятелю, Туигъл вече се прибра, ние пак сме заедно  и затова не искам повече да ми досаждаш. Можем да си останем приятели, но само толкова. Нали правилно ме разбираш?

Азарян мълчаливо се беше съгласил и беше платил сметката в кафенето с най-тъжната физиономия на света. След този разговор аз поомекнах към Азарян и дори започнах от време на време да го каня в стаята си на чай. Той беше щастлив, че може да разговаря с някого за Ковалски. Аз лично нямах нищо против бръщолевенията му за голямата му несподелена любов към Ковалски и за плама в гърдите му, който нямало да угасне дори и след смъртта му. Патетични лайна!

Вече бях разбрала, ако човек се чувства абсолютен господар в своята градина на чудесата, няма защо да се страхува от случайно попадналите в нея плевели. Ковалски беше твърдо мой (а и аз  като че ли бях започнала да ставам негова в известен смисъл) и нищо не беше в състояние да промени нещата. Соня, Азарян или който и да е друг вече не представляваше проблем за мен. Често дори вечерях в компанията на двамата ²бивши². Те бяха безкрайно мили с мен и не рядко си прекарвахме наистина забавно, но знаех, че въпреки привидното спокойната и безобидна атмосфера, всяка молекула от тялото ми ги кара да потръпват от негодуванието, което е причина робите да се бунтуват срещу пария.

 

Когато започнах работа в най-популярното местно радио, Ковалски често  ме посещаваше, сядаше на едно от зелените канапета в нюз-рума и търпеливо ме чакаше да приключа, за да отидем на кафе. Понякога влизаше при мен в студиото и ми помагаше за подбора на музиката, но в повечето случаи просто си седеше на зелените канапета с длани, стиснати между колената, и чакаше да стане точно шест – часът, в който се разделях със слушателите. (Тогава още не знаех, че един от невръстните ми колеги, който беше едва на 17, е безумно влюбен в Ковалски.  Дори не се досещах, а причината за това беше във факта, че момчето много добре успяваше да прикрива чувствата си. Разбрах го чак няколко месеца по-късно, когато лежах у дома си със счупен крак и ругаех проклетия си късмет.)

 

Ноември започна обещаващо. Точно първият ден от месеца беше невероятно слънчев и приятен – един от ония дни, в които животът ти се струва сладък като сметанова торта и безобиден като въшка. Беше един от ония ослепителни есенни дни,  през които лицето ти е съвсем бяло и гладко след ужасното горещо лято,  когато си се обливал в пот и всичко е било надолу с главата.

Често срещах приятеля на симпатичната ми преподавателка по поезия; той беше огромен мъж с внушаваща респект мускулатура и недотам симпатично лице, което той се опитваше да направи по-интелигентно и приемливо за академичния вкус с чифт очила. Обикновено се разхождаше с хъскито си Джава и всеки път, щом ме срещнеше, започваше да ме уверява, че Джава е кротка като заек и бих могла спокойно да я погаля, ако искам.

Това беше и времето, когато се сближих с Елен. Тя живееше заедно с едно нежно, синеоко същество, същинска  малка елфа на име Тамара, която проявяваше невероятно незлоблив и кротък нрав. Тя беше идеалната партньорка за Елен, защото Тамара нито веднъж не възнегодува срещу факта, че дели една стая с момичето, добило славата на най-разпиляното човешко същество в университета. (За две години Елен вече беше сменила четири съквартирантки, или по-точно те я бяха сменили¼) На Тамара обаче май не й правеше впечатление вечната наразбория в стаята: бикините на Елен, разхвърляни навсякъде, покапаните с червен восък шкафове и книги, развалената храна в хладилника и  празните кофички от плодово кисело мляко на перваза на прозореца, пълните с трохи завивки и къдравите косми по възглавниците. За да можеше да седне човек, влязъл в тяхната стая, първо трябваше да намери къде.

– Можеш да се разположиш на пода или върху пералнята, само гледай да не й пукнеш капака! – казваше Елен, небрежно захапала цигара, щом застанех на прага и се заоглеждах за свободно кътче, достатъчно за да побере малкия ми задник. Обикновено сядах на края на двойното им легло, което всъщност представляваше два съединени изтърбушени матрака, проснати направо на пода и покрити с кувертюра, имитираща кожа на зебра. В такова положение колената ми се опираха в брадичката, а лявото ми рамо – в хладилника.

Елен поставяше капещи свещи в празни бутилки от ²Jim Beam² из цялата стая, гасеше осветлението, палеше няколко бучки тамян в пепелника и се хвърляше полугола по корем на леглото. Слушахме касети със стари записи от 70-те и четяхме стихове на Буковски. Аз не ги харесвах, но Елен ги намираше ²направо гениални². После бях принуждавана да слушам  и мрачните балади на демоничния Ник Кейв – до побъркване. Докато в стаята съвсем не замиришеше на параклис, в който от седмици  държат труповете на пет стари жени.

Тамара си имаше приятел от друг град и когато той идваше, тя се изнасяше на хотел за няколко дни, за да остане насаме с него. Тогава Елен устройваше истинско сборище на вещици в 310-та стая. Събираше свои стари приятелки от гимназията, които задължително носеха хапчета и трева. Беше добра трева; купуваха я от свой сигурен човек, за когото бяха убедени, че никога не ги би ги подвел, защото в противен случай  малките веднага биха го накиснали на ченгетата.

Държах се настрана от тези малки купончета на безтегловното летене, които Елен спретваше в отсъствието на Тамара, защото бяха прекалено тинейджърски за моя вкус и абсолютно невдъхновяващи за вършенето на каквито и да е велики дела. Или велики лайна – все едно.

След подобни вечери Елен се появяваше на лекции, дегизирана с тъмни очила и с побеляло от пудра лице; стъпваше несигурно на високите си токове и често се оплакваше, докато се редяхме на опашката в столовата, че само при вида на храната й се драйфа. След като хапнехме, обикновено отивахме да повръщаме заедно в тоалетните; тя, защото се чувстваше като парцал, а аз – заради спорта.

 

Бях закъсала а парите, затова и бях необичайно нервна. Ковалски имаше навика да забрави да ми върне рестото, когато му давах някоя едра банкнота, за да я развали и да купи кафе за двама ни. Но ако преди известно време това не ми правеше никакво впечатление, сега направо ме вбесяваше.

 

Една вечер се почувствах така сякаш съм на края на силите си; бях ядосана заради някакви незначителни проблемчета, пушех непрекъснато, кашлях, и отгоре на всичко не бях в състояние да прочета и ред за утрешния изпит. Повъртях нагризания молив между пръстите си, станах от леглото, поразходих се боса от масата до банята и обратно, отново седнах на леглото и  с един гневен замах разпилях листата на пода.

– Мамка му! Мамка му!

Скочих от леглото и с треперещи пръсти набрах номера на Ковалски на мобилния си телефон. След секунди отсреща се включи телефонният секретар:

-¼моля оставете съобщение след като чуете сигнала.

– Здравей, Ковалски, аз съм, както сигурно се досещаш.  Обаждам ти се, защото просто исках да ти кажа, че ужасният ти 18-годишен живот, любими мой, не е нищо друго освен едно лайно. И аз, понеже съм си ²умница², бях така неблагоразумна да го настъпя с ботушите си и после да се разходя по хубавия персийски килим на майка ти, оставяйки  навсякъде лайняни отпечатъци от подметките си.  Но въпреки че лайната, които изсираш, задължително са смрадливи и отвратителни, винаги аз съм тази, която ги изяжда без остатък. Няма мърдане обаче – нали и аз съм част от тях. (Пауза) За твое сведение, това, което току що чу, беше казано в метафоричен смисъл. Надявам се обаче, че все нещо си схванал. (Пак пауза) Звънни ме вкъщи … или на мобилния …утре¼ ако искаш.

Затворих.

– Копеле такова! – промърморих и се върнах в стаята си, където прекарах остатъка от вечерта в мрачни предчувствия за дните, които ми оставаха до края на живота.

На другия ден Ковалски ме чакаше пред студиото, облечен с черни джинси, черен пуловер и кожено сако без копчета.

– Къде са ти копчетата? – попитах с  гласа като на ²лошия² от някой уестърн, без дори да го поздравя преди това.

– Все забравям да му зашия.

– Вземи и заший поне две! И защо изобщо си си сложил сако! Навън е толкова топло, че човек може да се разхожда само по риза и ташаци.

– Защо тогава ти не се разхождаш по риза и ташаци?

– Много остроумно, няма що! Да вървим!

Сложих  си тъмните очила, впих пръстите си в свивката на ръката му и така, хванати под ръка като стара учителска двойка, напуснахме университета. Тръгнахме надолу по главната улица, без обаче да оглеждаме като друг път витрините и дупетата на по-хубавите момчета.

– Имам една идея – каза по едно време Ковалски.

– Гледай да е добра, защото настроението ми никак не е подходящо, за да слушам лоши идеи.

– Добра е. Ще ти хареса.

– Да, колкото ми хареса последната ти ²добра² идея – ти да вземеш пари на заем от Роко, а аз да му ги върна после и то под натиска на дебелоглавите му мутри.

– Съжалявам за това. Сега обаче друго нещо имам предвид.

– Да чуем.

Седнахме на една маса в ²Таралежа², той поръча две капучино с еспресо и една кола с две сламки и ме загледа с погледа на човек, който очаква всеки момент да бъде обявен за новия президент на страната.

– Ще си направим сребърни пръстени.

Спрях да смуча кола през сламката си и го погледнах почти с уплаха.

– Какво, предложение за брак ли ми правиш!?

Той махна с ръка.

– Не точно. Халките са нещо като символен израз на нашата връзка, нещо, което да доказва, че сме свързани по-силно, отколкото чрез кръв или сперма.

– Боже, как звучи само! Кой филм си гледал напоследък?

– Мислех, че идеята ще ти хареса.

Той млъкна, загърби ме и се загледа през прозореца.

Аз съм една стара, нетактична  путка.

Взех ръката му, наведох се през масата и го целунах по ухото.

– Разбира се, че ми харесва.

Ковалски изведнъж пак се оживи и забърбори:

– Само че все още не съм измислил какво да поръчаме на златаря да изпише от вътрешната страна на пръстените.  Много банално би било да са инициалите на имената ни, нали? На теб идва ли ти нещо по-добро наум?

– Чакай да помисля¼ Ммм, да. Какво ще кажеш да пише  Syconium на твоя и  Musaceae – на моя?

– Това сега ли си го измисли!?

–  Това е на латински! Боже, ама и вашите защо ли дават толкова пари, за да те пращат в това скъпо училище!

– И какво означават тия неща?

– Syconium означава смокиня, женски символ и затова се полага да бъде инкрустирано на мъжкия пръстен. А musaceae е банан – плодът, който най-много наподобява фалос. Оригинално, нали?

– Не е лошо, – усмихна се Ковалски.

– И на мен ми харесва – усмихнах му се и го прегърнах.

Просълзени от умилиение, сервитьорките и двете барманки в ²Таралежа²  ни изръкопляскаха. Всички в този бар отдавна ни познаваха и тъй като често бяха ставали свидетели на малките ни, но зловещи разправии, всеки път, щом демонстрирахме добро разположение един към друг, те веднага влизаха в ролята на  публиката в студиото, в което се снима някой комедиен сериал, и бурно започваха да изразяват радостта си.  Знаете как е в тия телевизионни сериали, в които действието се развива в една импровизирана всекидневна, на голямо жълто канапе пред телевизора. Липсва само косматият извънземен, който непрекъснато се тъпче с пуканки, докато гледа ²Мис Свят² или ²Телешопинг² .

 

След седмица сребърните ни пръстени бяха готови. От този момент двамата ги носехме постоянно.  До времето, когато Елен ми направи черна магия, аз си счупих крака и, заседявайки се вкъщи, изгубих апетит и отслабнах толкова, че халката започна сама да се изплъзва от пръста ми. Затова трябваше да я сваля – просто не исках да я загубя за нищо на света.

 

В средата на ноември работех като луда в радиото; това ми докара модерното състояние на отпадналост, породено от хроничното недоспиване. В главата ми постоянно се въртеше една-единствена мисъл: как една нощ ще си легна в леглото и ще заспя непробудно като обект на некрофилска страст, и нито един будилник на света няма да е в състояние да ме събуди по-рано от 12 на обяд на другия ден. Но и аз, като всеки възрастен човек с определено добри познания по литература, съзнавах, че Стайнбек е бил напълно прав, когато е казал, че и най-добре скроените мечти на мишките и хората остават често неосъществени¼

 

 

Винаги съм смятала, че автобиографичната проза се превръща в баналност, когато повествованието съдържа прекалено много рептроспективни моменти от по-далечното минало на  писателя. Зная, че хората затова и го наричат автобиография, защото искат да знаят повече подробности за това откъде точно е тръгнал авторът, от чия сперма и от чий родов канал¼ Искат да знаят какво е било детството му, колко пъти си е чупил ръката при скачане от покрива на гаража,  на каква възраст е сложил очила, с колко килограма е наддал през пубертета и как е трябвало да избягва плуването в обществените басейни, за да не се възпалява от хлорираната вода акнето по гърба му.

Някои писатели считат тези моменти за особено важни и с охота разкриват хиляди подробности, както за собственото си битие, така и за това на своите родители, за нрава на домашното куче и брата-потисник, за семейните Коледи и първото сексуално преживяване в училищните тоалетни – сред миризмата на момчешка урина и евтини цигари. Тези писатели имат ясното усещане за хронологичност на събитията и при това умело боравят с него. Те винаги знаят кога и защо едно нещо произтича от друго нещо и как точно трябва да се опишат събитията, за да може читателят да добие усещането за целокупност на разказа. Те знаят всичко това. И затова разказват добре. Героите им не са като подплашени зайци, изскочили сякаш отникъде, пробягали няколко метра пред дулото на ловджийската пушка и после, съвсем ненадейно и съвсем нелогично, отново изчезнали в своето никъде. Те се нормални герои, чието появяване на страниците на книгата си има своята предистория, развитие и логичен финал.

Така се пише автобиографична проза. Така изобщо се пише.

Едно нещо знам със сигурност за себе си – това, което се случва тук, в моята глава и на моите страници, няма каквато и да е предистория. А и да е имало, тя би била обект на друга книга и друго мое настроение. Пиша така, защото виждам живота си сегментиран на много части. Той е опитна жаба, дребно влечуго, разпердушено на парчета след кървава вивисекция. Но всяко едно откъснато парченце е живо, защото аз имам способността да поддържам живота в него както в случая с главата на професор Доуел. И само ако си поискам, мога да направя така, че да проговори левият ми крак, например. Или отдавна изтръгнатото ми око. Или черният ми дроб. Без значение¼

Сега обаче говори сексът ми. Моята черна страна. Защото всъщност аз съм една мрачна натура, която само външно понякога изглежда по ангелски жизнерадостна и очарователно пленителна. Мозъкът ми обаче е една катранено черна адска машина и всичко, което е плод на неговата дейност, е лошо, лошо, лошо¼

 

 

Декември.

Вървях пеша до общежитието под проливния, студен дъжд. От една долнопробна пекарна си бях купила кифла с шоколад, която изядох, още докато развързвах връзките на обувките си.

Някъде след полунощ дойде Елен – изглеждаше болна и доколкото разбрах, нямаше и най-малката представа кой ден сме днес, нито пък какво е ставало през времето, което беше прекарала в леглото си. Донесе ми да чета още домашни на Даниел Умбрулия. Нямах настроение за домашните на момчето, а и въобще нямах настроение за каквото и да било. Сутринта се скарахме с Ковалски (отново се случи  пред погледа на телевизионните ²статистки²  в ²Таралежа²!) и по-късно той не дойде да ме потърси нито веднъж в университета, макар че тайно се надявах да го стори.

И както бях тръгнала да заравям нос в поредната си депресия, причинена от дъжда, поредното скарване с Ковалски, скуката, рутината и омразата изобщо, изведнъж върху ми се стовари като гръм от ясно небе (за да използвам изтърканата метафора) 14-годишната харизма на прословутия Даниел Умбрулия. Запознах се с него по обяд на следващия ден. С Елен тъкмо се бяхме запътили към общежитието; беше се пуснала бримка на единия й чорап и затова тя искаше незабавно да смени късата си пола с панталон. Аз зъзнех от ноемврийския студ, знаех, че устните ми са посинели и напукани и че единственото нещо, от което имах безумна нужда в този момент, беше един силен чай или най-малкото глътка коняк. А също и от Labello Hydro Care.

– Здрасти! – той се изпречи на пътя ни, ухилен и дългокос като рекламно лице на марка презервативи, целунаха се с Елен по устните и после Елен ни запозна.

– Значи ти си хлапето, с чиито домашни се налага да запълвам безсънните си нощи? –  подхилих се аз.

– Да. И как ги намираш? – той пристъпваше от крак на крак, а по начина, по който ме гледаше, си личеше, че иска да ми се хареса на всяка цена и че очаква да чуе  несъмнено добри неща от устата ми. Опитах се да не го разочаровам още при първата ни среща.

– Стават.

– Радвам се, че ги харесваш. Много съм слушал за теб и ¼и наистина се радвам, че¼ радвам се, че най-после се запознахме.

Млъкваме за момент. Най-накрая аз казвам:

– Вижте, умирам от студ. Вие двамата ходете, където искате, обаче аз се прибирам на топло.

– Не, Туигъл, идвам и аз! Дай ми само минутка! – примолва  се Елен и без да дочака отговора ми, дръпва настрана Даниел за якето и с вампирска страст впива устните си в неговите. Останават в такова положение двайсетина секунди, а когато най-сетне  се откопчват един от друг,  Елен изглежда като лекоатлетка, натъпкана със стимуланти до синусите.

– Ще се видим довечера, нали, Дани? –  тя задава въпроса си по такъв начин, че не би могъл да съществува друг отговор освен ²да². И Даниел Умбрулия казва ²да².

– Хайде, курво, да тръгваме, че съвсем замръзнах! – подканвам я аз, дръпвайки я за ръката.

Когато се отдалечихме, тя ме попита с очи, светнали като фенери:

– Е, как го намираш?

– Прекалено хубаво лице има, за да не буди подозрение. Нали знаеш, много добре не е на добре.

– Какво имаш предвид?

– Ами така като го гледам, веднага мога да ти разкажа как живее.

– Няма начин да знаеш!

– Напротив. Ако се съмняваш в думите ми, после можеш да го питаш и сама да се увериш, че съм права. Първо, много е красив – това е очевидно. Второ, изглежда по-голям за възрастта си – и това е вярно. Лошото обаче е, че го съзнава и затова се старае да се държи като по-голям; това му дава допълнително самочувствие. Попушва малко трева, която на драго сърце му дават без пари някои от местните педали, естествено, за да му завъртят главата. Рядко се прибира вкъщи направо след училище, смята съученичките си за абсолютни повлекани и досадни  повърхностни девойчета, така че не е никак чудно, дето се прехласва само по доста по-големи момичета. Това обаче не му пречи  да проявява завидно свободомислие в сферата на сексуалните занимания. Затова няма нищо против някое комшийско хлапе да му прави свирки, докато гледат порно на домашното видео. По всяка вероятност все още не е спал с момиче, но ако вече го е направил, то е станало набързо и то най-вероятно на площадката между 13-ия и 14-ия етаж на някоя жилищна кооперация.

Исках да кажа още нещо, но реших, че засега е по-добре да спра дотук и  да не пришпорвам събитията. Така или иначе те сами щяха да последват.

 

Явно беше, че Елен здраво се е вкопчила в малкия Даниел Умбрулия, макар че беше със седем години по-голяма от него и със завидно по-голям опит в секса с представители на всякакви възрастови групи. Тя обаче твърдеше, че разликата във възрастта им е извън всякакъв контекст в случая, защото си въобразяваше, че Даниел й е изпратен ²отгоре², за да спаси безпътната й душа от тотално морално разложение. Непрекъснато говореше за него – през сълзите и сополите на тежкия си грип. Аз я слушах търпеливо и с хладно равнодушие следях развоя на събитията. Това, което ясновидската ми мисъл междувременно рисуваше, беше апокалиптичната картина на тяхната най-скорошна раздяла, при която влюбеният момък щеше, подобно на христовия апостол, три пъти подред да се отрече от своята Елен – побъркан от уплаха и разочарование. Бях сигурна, че рано или късно той щеше да се отдръпне от нея, по детски  уплашен от зачестяващите й декемврийски депресии и постепенното й превъплъщение от невинна какавида в чудовищно черноглаво имаго, което е вечно друсано и в лошо настроение. А видът на петната от менструална кръв по бикините й, омазаните й с кетчъп джинси и мавърското й лице, симпатично, но отпуснато от алкохола и  хроничното безсъние, щеше със сигурност да довърши Даниел Умбрулия. И тогава той, заекващ, потънал в пот и сълзи, щеше да потърси закрила в нечии други ръце – ръце, които щяха да бъдат с идеално оформени и боядисани в черно нокти, ръце, които щяха да приличат на ангелски крила, с кожа, бяла и гладка като сметанова глазура върху следобеден сладкиш, кожа,  през която да прозират хладните реки на  синя кръв.  Моите ръце¼

 

Ковалски упорито мълчеше. Скърцах със зъби всеки път, щом напипвах мобилния телефон в джоба на джинсите си. Единствената ми надежда беше в сребърния му syconium, който без съмнение, всяка минута му напомняше за мен.

 

Две или три вечери излизахме заедно – аз, Елен и Даниел. Към нас обикновено се присъединяваше и рижият Иван, бившето ²най-най-най-любимо² момче на моя Ковалски, с когото изненадващо останахме в добри отношения, дори и след скъсването им с Ковалски. Пиехме виенско кафе в ²Богинята Диана² – кафенето със стъклените си стени и кръглите масички от сив мрамор.  Играехме на асоциации и аз винаги бях в един отбор с Дани. Той беше направо луд по начина, по който карах цялата ни компания да се превива от смях; твърдеше, че досега не е срещал момиче като мен. Печелихме  всяка игра. Сега като се замисля, ми идва наум, че Елен беше направо престъпно разсеяна по отношение на своя Дани през време на тези първи вечери, които прекарвахме заедно (при това  обхванати от най-прекрасно настроение) в ²Богинята Диана².

Но както и аз самата бях предвидила още в самото начало, много добро нямаше да доведе до нищо добро. И имах предвид, разбира се, измамно красивите очи на Даниел Умбрулия от една страна и от друга – ленивата небрежност, която Елен проявяваше спрямо любовния им роман.

Една вечер,  както си седях  в стаята и се опитвах да зазубря няколко латински корена, вратата неочаквано се разтвори с трясък и вътре нахълта Дани – разтреперан като лист, пребледнял, уплашен.

– Какво, за бога¼

Инстинктивно дръпнах огледалото към гърдите си, а очилата едва не паднаха от носа ми.

– Моля те, Туиги, о, моля те¼

– Егати, Даниел, успокой се , мамка му, и ми кажи какво става!

– О, боже, моля те, моля те… наметни се с нещо и ела веднага горе! Не знам какво й стана на Елен, но както си седяхме в стаята й и си пушехме, изведнъж тя просто превъртя. – Той се задавяше и хълцаше, и говореше, почти удавен в собствените си сълзи. – Тя¼тя плаче и¼ наистина плаче ужасно, къса чаршафите и твърди, че ще се самоубие, защото се чувства празна или нещо такова – не знам¼ Направо не мога да я позная. И ме е страх до смърт¼ Страх ме е.

Станах от леглото, навлякох джинсите си и, без дори да ме изчака да си обуя някакви обувки, Дани ме помъкна за ръката към стаята на Елен на горния етаж.

Когато влязох, заварих Елен наистина в ужасно състояние, свита в единия ъгъл на безобразно разхвърляната стая. В първия момент не можах да реша дали е така, защото е взимала някакви хапчета или просто защото много се беше вживяла в автобиографията на Ник Кейв, която четеше в момента. Говореше несвързани неща, слюнката се стичаше по брадичката й, но тя не си правеше труда да я избърше. Погледът й беше луд, ненормален, поглед на умопобъркано животно, което всеки момент очаква ще бъде заклано. Що се отнася до Дани Умбрулия, той действително беше много уплашен от истеричната картинка, която представляваше в тоя момент неговата богоподобна приятелка. Всъщност нямаше защо да бъде чак толкова изплашен. Ако тогава  беше по-добре запознат поне с малка част от триковете на големите момичета, то веднага щеше да се досети, че това е само едно малко представление, вдъхновен опит на сладката Елен да се постави поне за момент в ролята на героиня от филм с Итън Хоук.

Опитах се да привлека вниманието й върху себе си с щракане на пръсти, но тя не реагира кой знае колко адекватно; само промърмори с равен, дрезгав глас:

– Махай се, Туигъл, аз умирам.

– Е, чудесно! Щом е така, аз приключвам дотук участието си в тазвечершното телевизионно шоу. Съжалявам, хлапе! – обърнах поглед към Дани, свих рамене и станах от пода.

– Туиги, моля те, остани да спиш при нея тая нощ! Съквартирантка й я няма, а мен ме е страх, че ако я оставя сама, ще направи някоя глупост. Може да се нарани¼

– Нищо й няма. И най-сетне, Дани, вземи, че се успокой и си върви вкъщи. Тя ще се оправи.

– Не! – неочаквано изкрещя Елен, долази откъм ъгъла, в който се бе свила, и сграбчи Дани за глезена.

– Искам той да остане.

– За бога, Елен, погледни се само! – гласът ми нарочно преливаше от негодувание и погнуса. – Ти си една болна, егоистична мърла. И ако ти е останал поне един шибан разумен червей в главата, ще пуснеш това момче да си върви у дома, където му е мястото по това време на нощта, вместо да седи тук, в тая воняща кочина и да гледа ефектните ти драматизации по Ствън Кинг.

– Махай се! – Елен направи опит да ме наплюе, но не уцели и плюнката й се залепи върху лампиона на нощната лампа. Дани я погледна стреснато и с укор.

– Е това беше всичко, Дани, нямам повече работа тук. Лека нощ, Елен.

След минута отново бях в леглото си, голите ми бедра бяха хладни и настръхнали, а потта лепнеше под мишниците ми. Беше тъмно; вслушвах се в собственото си дишане, обсебена от натрапчивото чувство, че Даниел Умбрулия ще се върне. И когато на вратата се почука тихо и настоятелно, вече знаех, че това е той.

Дани влезе и без да пали лампата, се приближи към мен и седна на   края на леглото ми. Целият трепереше и усещах, че беше готов всеки момент да избухне в сълзи. Да, той беше едно наистина чувствително хлапе, което трябваше да се обладава бавно и меко, със сигурните, хипнотизиращи движения на неотровна пустинна змия.

– Ела тук! – протегнах ръце и го прегърнах. Той се отпусна и най-после се разплака.

– Шшшт, успокой се – прокарах пръсти през дългите му коси и после надолу по гърба му и хълцането му постепенно заглъхна. – Успокой се и ме чуй! Ти си умно момче и затова съм сигурна, че ще ме разбереш правилно. Нали съзнаваш, че се забъркваш в нещо, което в никакъв случай не е по силите ти! Затова по-добре се върни в гимназията, излизай с твоите връстници и повече никога, ама никога не идвай тук! Не позволявай изкушението да те подлъже втори път, защото тогава вече няма да има връщане назад. Знам, че по този начин ще разваля и твоите и моите отношения с Елен, но не ми пука, щом ако само по този начин ще мога да ти спестя цялата тая гадост. Ние сме мръсници, лоши момичета. Детството ни отдавна вече се е разбило като лайно в стоманена стена. А ти, миличък, само си въобразяваш, че разликата в годините между теб и нас е без значение. Всъщност съвсем не е така. Не е така¼

По дишането на Дани, който беше съвсем притихнал в ръцете ми, разбрах че съм на прав път. Само още няколко трагични думи на покварен песимизъм, казани на място и с подходящата интонация, и Даниел Умбрулия щеше да е дяволски загазил¼ Защото  щеше вече да се е оплел в моята рибарска мрежа.

– Дани, повярвай ми, нашите светове са толкова различни, че само една твоя стъпка зад разграничителната черта е достатъчна, за да те съсипе.

Той, естествено, продължаваше да мокри рамото ми със сълзите си. И тъй като не виждах лицето му, имах чувството, че говоря на тоалетната масичка зад гърба му.

– Какво¼какво означава това? – Дани вдигна глава от рамото ми и ме погледна отчаяно.

– Означава, че ако си умно момче, в което не се съмнявам, сега ще си вземеш торбата, ще си облечеш якето и ще си тръгнеш оттук, без изобщо и да си помисляш за връщане обратно по какъвто и да е повод – утре, след един месец или когато и да е. Тук и без това живеят само  вещици¼

Ефектът на думите ми върху Дани беше моментален. Той отново се разплака и отново ме запрегръща така, сякаш това бяха последните ни мигове като  новобрачна двойка на борда на потъващия ²Титаник².

– Но нали пак ще можем да се виждаме понякога? – удавникът  явно  нямаше да се откаже лесно¼

– Не – отсякох с твърд, но спокоен глас, макар че на ум си повтарях: ²О, да, да, разбира се, че ще се видим, защото още с първите лъчи на изгряващото слънце ти, дете, ще се събудиш с моето идиотско име на уста и в същия момент ще закопнееш да ме видиш.²

В онази нощ бях лоша, лоша, лоша¼ Някой ден със сигурност щях се пържа в пъкала заради злонамеренити си хитрини и интригантската си подмолност. Само че това щеше да стане някой ден, не и сега!

– Не, Даниел Умбрулия, няма да се видим повече, защото тук пътищата ни се разделят.

Де да можеше тогава да ме чуеше от небето някоя мила писателка с хрисимо викторианско лице и пръсти, изцапани със синьо мастило, със сигурност щеше да се възхити от  сърцераздирателното ми красноречие.

– Така ще е по-добре.

Той спря да плаче. Но като че ли думите му го накараха да спре и да диша. Когато се окопити, ми каза, че независимо от това, че се познаваме само от няколко дни, вече ме чувства най-близкия човек на света, че е уплашен до смърт и че не не знае какво да прави.

– Върви си!

Той ме пусна, вдигна прашната си торба от пода и тръгна към вратата с наведена глава. Преди да излезе, се обърна, за да ме погледне ²за последно² и после тъмнината в стаята ми отново беше пълна. Напипах върху перваза на прозореца кутията с цигарите, кръстосах крака и щракнах запалката. Пламъкът освети голите ми колена и дрехите, разхвърляни по столовете.

Тази нощ духът ми тържествуваше: едно невинно детско сърце беше разбито сякаш по сценарий на модерна новела и тази курва Елен трябваше да си плати за това. В края на краищата вината, за да се получи така, беше изцяло нейна. Нима аз сгреших някъде? Не, тя беше тази, която сгафи. И сега трябваше да понесе последствията. Какво щеше да е проклетият свят, ако  състрадателните майки Терези не бяха повече от една¼

Дръпнах за последно от цигарата и загасих фаса в саксията над леглото ми.

 

 

Беше едва пети декември и просто не можех да повярвам на бързината, с която се развиваха събитията. След снощи си мислех, че Даниел Умбрулия няма да си покаже носа в ²Левия ми крак²  (което  всъщност беше кафенето на университета), или в общежитието поне няколко дни. Оказа се обаче, че този път интуицията ми ме е подлъгала. Защото Даниел цъфна в ²Левия ми крак² още в три следобед на следващия ден и ни завари двете с Елен, както си пиехме питието и обсъждахме фалшивата тревога за бомба, която беше опразнила сградата на университета за около час. Елен носеше черна блузка със сини дракони и изглежда беше в състояние ²окей-съм-Туиги-сладурано-снощи-просто-бях-малко-разстроена-това-е-всичко.²

– Здравейте, момичета! – поздрави ни с широката си усмивка Дани.

Точно в този момент пък моята усмивка се изпари и си помислих: Ето едно момче, което наистина трябва да е било ударено от гръм, когато майка му го е раждала.

Елен моментално скочи и се хвърли на шията му; двамата се разцелуваха и на един дъх си простиха всичките грехове, дори и  първородните на Адам и Ева. Изглежда всичко вече беше наред. Дани Умбрулия сияеше целият. Предложи на Елен цигара, седна до нея и заедно с ябълковия сок поръча да донесат и още един пепелник на нашата маса. Докато Елен не спираше да бърбори, зелените му очи не се откъсваха от навъсеното ми лице, с надеждата, че все ще успее да зарази и мен с доброто си настроение. Нищо такова обаче не стана. Бях наистина прекалено шокирана от необяснимото му поведение, за да му позволя да се бъзика с мен. Затова държах да му покажа колко съм му бясна като мълчах упорито през цялото време, докато седяхме в кафенето и се наливахме с отвратителното какао, приготвено със сухо мляко.

– Туигъл, не се ли радваш поне мъничко, че ме виждаш? – каза Дани, при което се присегна през препълнения с фасове пепелник и лекичко докосна  малкия ми пръст.

– Не съм очарована – отвърнах и рязко дръпнах ръката си. Усмивката на Дани залезе и през следващите няколко минути той също не проговори; изглеждаше така потиснат, както всеки  типичен малък неудачник на негово място би изглеждал в подобна ситуация. Елен видимо скучаеше, напълно лишена от представа какво-за-бога-става-тук! Това обаче не й пречеше да говори и за трима ни. Не мисля обаче, че някой от нас двамата я слушаше. В този момент мълчах и кроях планове как да сговня още повече ситуацията.  Решението как да го направя не закъсня.

– Мамка ви и на двамата! – избухнах ненадейно, хвърлих една банкнота на масата и с гръм и трясък си излязох, помитайки след себе си чужди чаши и пепелници.  С очите на гърба си  видях как Елен задържа ръката на Даниел Умбрулия в своята и не му позволява да ме догони.

 

Тогава още не си давах ясна представа, че действам така, просо защото ме е яд на Ковалски. Но така си беше. Телефонът мълчеше и аз беснеех. От ден на ден черният грим на клепачите ми ставаше все по-наситен, а устните ми  – все по-бледи и нервно потрепващи.

Исках Ковалски. И го исках толкова много, че когато един ден той най-после се появи в компютърната лаборатория и застана зад гърба ми, аз не можах да реагирам адекватно. Не си направих труда дори да се обърна и да го поздравя. Виждах отражението му в екрана на компютъра си, пръстите ми продължаваха да се движат механичо по клавиатурата, а аз самата злобно мълчах. Той постоя така около минута, след което се обърна и си тръгна. Трябваше да си захапя юмрука, за да не се разпищя от яд.

Това наричам аз тържество на човешката суета и коравосърдечие. Поздравления за доброто представление, уважаема Туигъл Малкович!

 

В събота след закуска се уговорихме с Елен и Тамара да отидем вечерта на кино. Елен, естествено, веднага се обади на Даниел – филмът нямаше да й е интересен, ако нямаше наблизо нечии топки, които да мачка с едната си ръка под прикритието на тъмнината в киносалона, а с другата ръка да тъпче желирани мечета в устата си.

 

Бях вперила поглед в екрана, без обаче да виждам какво става на него, и се опитвах да си намеря някакво извинение за начина, по който се бях отнесла с Ковалски предишния ден.  Нямаше такова.  Въпреки че не си говорихме, се досещах, че Ковалски знае много добре, че в момента се мъкна навсякъде в компанията на Елен, съквартирантката й и дългокосото гимназистче.  Бях способна да дам всичко, за да разбера какво мисли Ковалски по въпроса. Отдавна бях наясно с неприязънта му към Елен – тя беше прекалено тъмна и мърлява за неговия вкус, но затова пък оценяваше по достойнство фриволния й характер и курвенските й маниери, които според него пасваха идеално на външността й.

– Харесва ли ти филмът? – прошепна Тамара в ухото ми.

– Да, да – отвърнах разсеяно и хвърлих един поглед към Елен и Дани, които седяха две места по-нататък и се натискаха.  Дани обаче срещна погледа ми, усмихна ми се притеснено и ми махна с показалец. Не отвърнах на поздрава му, ами стиснах силно китката на Тамара и й казах:

– Ти си страхотна пичка!

 

 

Киша след мокър сняг.  Грайфените подметки на черните ми ботуши бяха набити с кал, а ръкавиците ми –  прокъсани на няколко места. На бръсната ми глава й беше адски студено и мокро от натежалия с влага въздух.

Елен ми развиваше някакви теории за това, че Даниел е склонен да възприема нея като свое ²гадже², а мен – като нещо по така, нещо по-сериозно, а именно като ²духовна приятелка². И когато един ден той и тя се скарат и се разделят (което според нея било неизбежно), той със сигурност щял да дойде при мен. Такива ми ти работи¼

– Той ли ти каза това? – попитах аз.

– Кое?

– За духовната приятелка.

– Не беше нужно да го казва. Сама го почувствах. Не си ли забелязала, че момчетата обикновено искат да чукат мен, а да разговарят с теб? Това е много показателно за начина, по който възприемат мен и по който възприемат теб – заключи горчиво тя и прокара длан по едва наболата ми коса.

– Знаеш ли, приятно е човек да пипа главата ти.

 

На другия ден Елен си замина за къщи, за да види родителите си и да оправи поизтънелите си финанси. Всъщност по-сериозната причина за заминаването й беше поканата да участва в някакъв грандиозен купон на травестити и хора от средите на шоу-бизнеса в столичен клуб. Щеше да отсъства три дни – един ден за пътуването дотам и срещата с татко и мама, един ден за напиване и друсане и един – за отрезняване.

През времето, когато Елен я нямаше, аз съвсем не си губих времето. Написах две стихотворения за курса по поезия при мацето с мускулестия приятел и кучето-хъски. Освен това имах щастието за няколко секунди да зърна пред входа на търговския център лицето на момчето, в което бях влюбена в четвърти клас. И като финал на два пъти излизах с Даниел Умбрулия. Той беше на върха на щастието си, че отново му говоря и че въобще му обръщам някакво внимание. Аз наистина му говорех, макар че мислите ми постоянно витаеха в пространството около моя непрежалим syconium.

Всяко момиче има своя syconium ¼някъде. Какъв късмет, че на мен не ми се беше наложило да обиколя света или, което е по-лошо, да се забъркам в сто неподходящи брака с нещастен край, за да открия в крайна сметка своя syconium. И сега, когато съществуваше реална опасност да го загубя завинаги, аз не си мръдвах дори малкия пръст, за да не позволя това да се случи. Проклета да бъда!

 

– Ехо, Туиги, слушаш ли ме изобщо?

Дани размаха ръка пред очите ми и аз се сепнах.

– Какво?

– Имах чувството, че не си тук с  мислите си.

– Извинявай.

– Няма нищо – той ми се усмихна.

Седяхме в любимия ми бар срещу магазин ²Черните неща² и той ми разказваше вече от един час с накъсаната, нестройна реч на малко момче история за себе си и своето семейство. Баща му умрял преди три години в автомобилна катастрофа, а майка му почти веднага след нещастието заминала с любовника си за Португалия. Тръгнала си съвсем неочаквано един летен ден, без  да се сбогува с децата си, които още спели, без дори да остави една шибана бележка върху кухненската маса. Кучката просто се напъхала в чифт изтъркани джинси и фланелка, обула си кецовете, хвърлила още няколко парцала в един стар сак и на пръсти се изнесла от апартамента. Оттогава Даниел живеел с по-голямата си сестра и баба си – майката на майка му. И двете обаче били първокласни повлекани, чиято основна грижа била да не повторят с мъжа от предишната седмица и да не пукнат някой ден от никотиново отравяне.

Момчето преливало от разностранни таланти до деня, в който не попаднало в компанията на лоши екселерати-гимназисти, които го научили как се пуши трева, как се правят свирки и на други такива ²важни² за възмъжаването на всеки младеж неща. С един от тия лоши екселерати обаче били наистина добри приятели; даже си рязали китките, за да станат кръвни братя. Веднъж обаче, по време на някакъв купон, на който всички били друсани, Дани си позволил да целуне момичето на ²кръвния² си брат, оня му разбил носа и му изкрещял в лицето, че повече никога няма да му проговори. И не му проговорил. От което Дани изпаднал в страшна истерия; отново си  нарязал китките, но този път не с намерението да става нечий кръвен брат, а по-скоро с намерението да стане по-близък с Господ. Само че не го направил както трябва и лекарите успели бързо да спрат кръвотечението. Проблемите в училище, естествено, също зачестили и така постепенно от талантите на Дани не останала и следа. (Може би единствено на Музата на писането не й стискало да се разкара и да изостави нещастното, объркано хлапе.)

Майката се обаждала вкъщи само от дъжд на вятър, но все пак никога не забравяла рождения му ден и на всеки 25-ти януари Дани задължително получавал колет с пощенско клеймо от Ещорил.

От рязането на вени Даниел съвсем естествено преминал към друсането с хапчета.

– Ние така се и запознахме с Елен – покрай хапчетата. В деня, в който се срещнахме за първи път, тя ме заговори в ²Левия ми крак², където седяхме с мои съученици. Каза ми, че съм много красив или нещо от сорта, а после ме помоли да я придружа до тоалетната. Аз отидох с нея и веднага щом влязохме, започнахме да се целуваме. Тя беше почти седнала в умивалника и ме беше притиснала между разтворените си бедра. И докато въртеше езика си в устата ми, едната й ръка  се плъзна в задния джоб на джинсите ми. Явно търсеше презерватив, но вместо презерватив, напипа шепа Паркезан, увити в лист хартия от тетрадка. Спря да ме целува и попита дали ще й дам едно хапче. Казах й, че може да ги вземе всичките, защото аз така или иначе вече бях изпил няколко през голямото междучасие в училище. И тогава Елен, още там,  на място изгълта две или три. Продължихме да се виждаме всеки ден в ²Левия ми крак², аз редовно й носех хапчета, тя ги изпиваше в тоалетната, а после отивахме у тях и тя лягаше да спи, както си беше с дрехите и обувките. Спеше, докато отминеше въздействието на Паркезана.  Често й носех и по-силни хапчета, от които зениците й се разширяваха като на котка и тя започваше да гледа като смахната. Понякога буйстваше и говореше несвързани неща, но аз си мислех, че е от хапчетата, а не защото получава кризи.

– Кризи – дръжки! Елен често преиграва, за да се прави на интересна в очите на такива хлапета като тебе. О, извинявай, за момент забравих за чувствата, които изпитваш към нея.

– Няма нищо – отвърна кротко той. – Опитвам се да свикна, че Елен си е такава. А знаеш ли, че миришеш много хубаво.

– Да, знам.

– Отдавна ми е направило впечатление, че няма и миг, в който от теб да не се разнася направо страхотен аромат. Честно, Туиги, това жестоко ме възбужда.

Средният му пръст се хлъзна навътре в мен. От носа ми бликна кръв. Отстрани изглеждаше така, сякаш се е навел, за да дигне вилицата си, която е паднала под масата…

Когато Елен се върна в града, изглеждаше доста весела – като човек, презизпълнен с впечатления след като е участвал рамо до рамо с Индиана Джоунс в някое азиатско приключение. Когато се засякохме в централното фоайе на университета, тя ядеше поничка, поръсена с пудра захар. Щом ме видя, веднага ме хвана под ръка и започна да ми разказва за това колко ²жестоко² си е прекарала на партито в клубa – носела перука в яркосин цвят и някакви много специални момчета с претенциите, че са двойници на Готие я поканили на тяхната маса и цяла нощ я черпили питиета с чадърчета и парчета киви, набодени на клечки за зъби. А щом спря да си поеме въздух, изведнъж се сети, че утре е изпитът ни по Викторианска литература и предложи да се съберем и да учим заедно. Казах й да дойде в моята стая след около час.

Докато я чаках, направих черен чай и заподреждах записките си за утрешния изпит. Елен донесе понички (явно това беше нейната Седмица на поничките) и няколко портокала. Както се и очакваше, не прочетохме и ред, но затова пък разговаряхме за еротично бельо и зелените очи на Даниел Умбрулия.  Във ръзка с това получих директен въпрос в лицето, който ми беше зададен между две хапки от поничката и глътка черен чай:

– Разбрах, че сте излизали с Дани. Вярно ли е?

– Да.

Тя замислено заоблизва омазнените си пръсти и накрая каза:

– Това е добре. Да, това е добре¼ Поне ще съм  спокойна, че Дани е в сигурни ръце, а не се шляе безцелно по улиците с лошите си приятелчета, когато мен ме няма.

– Разбира се, че е така – съгласих се лицемерно аз и тайничко се подсмихнах на безбожната й наивност.

– Наздраве! – тя бавно отпи от чая си с поглед, блуждаещ някъде отвъд горящите от следобедното слънце прозорци на отсрещните сгради.

В този  момент дори и не подозирах, че освен с ²жестоки² впечатления  от лудия купон моята сладка приятелка се беше върнала и с няколко ²жестоки² пакетчета бял прах.

 

Имаше в университета три сестри от смесен произход – бащата беше арабин, а майката  – курва. И трите си приличаха – бяха дребни, кльощави, с тъмна кожа, остри носове и гъсти черни вежди. Най-голямата от сестрите Езази беше почти на моите години, казваше се Феруза и й оставаше само още един семестър до дипломирането. Беше необщителна и често имаше отегчено зъл вид; освен това се пишеше нещо като приятелка на Елен, която обаче не я харесваше особено много, но я търпеше, защото Феруза си имаше  сигурен доставчик от столицата, който редовно я снабдяваше с добра трева и чист прах.

Най-малката се казваше Жасмин и притежаваше физиката и чертите на 12-годишно момче, макар че беше почти на 20. Обикновено Жасмин беше фиркана до козирката, рядко се вестяваше в университета, но затова пък си имаше запазена маса във всеки един бар в града. В редките часове, когато не пиеше, препрочиташе Wasteland на Т.С. Елиът или си говореше с уличните кучета.

Бабс, средната сестра, изглежда беше най-свестната от цялото семейство и отгоре на всичко косата й имаше естествено рус оттенък, което вече беше повече от подозрително. Бабс не пушеше хашиш, не висеше по баровете, но и тя като сестрите си имаше навика да гледа лошо без каквато и да е причина.  Тя обаче не говореше с кучетата¼

 

И така, вечерта, когато изпадна в поредната си ²криза на дискомфорт² (както обичаше да назовава театралните си истерии), Елен  даде пари на Тамара да си купи билети за две поредни прожекции в киното, запали 48 червени свещи и се заключи в стаята си заедно с най-голямата и най-малката от сестрите Езази. Когато след вечеря почуках на вратата на 310-та, за да проверя как се чувства, а и за да й се похваля с новата си черна риза, Елен не пожела да ми отвори.

– Върви си, Туиги, не ми е добре и възнамерявам да си легна рано.

– Сигурна ли си, че искаш да си тръгна?

– Напълно! – гласът й звучеше болезено дрезгав откъм другата страна на здраво залостената врата.

– Сама ли си?

– Всичко е наред. Просто си върви. Ще се видим направо на изпита утре. Лека нощ.

Отстъпих две крачки назад, поколебах се още няколко секунди посред пустия коридор и после си тръгнах.

 

– Ти пък какво правиш тук?

Даниел беше седнал на пода пред вратата на моята стая и пушеше цигара. Щом ме видя, той бързо се изправи, пусна недопушената цигара на земята, стъпка я с тока на обувката си и сладко ми се усмихна.

– Ами Елен не ме пусна да вляза при нея. Каза, че си има гости и че иска да й се махам от главата.

– Е, ще те успокоя ли, ако ти кажа, че и с мен постъпи по същия начин?

– Наистина ли?

– Да – кимнах с глава. – Всъщност какво ще кажеш, ако те почерпя една водка в клуба на ъгъла? Хайде ела! – и без да дочакам отговор, го хванах през кръста и го поведох навън.

Клубът на ъгъла се казваше  ²Клуба на ъгъла² и  беше едно от най-приятните местенца в целия град, особено през зимните месеци. Барът беше добре зареден с всякакво пиене, а през деня сервираха най-страхотното капучино, направено от италианско кафе и пяна, поръсена щедро с канела.  Тази вечер останахме в клуба около два часа, пийнахме по две малки водки с портокалов сок, а аз не пропуснах случая да се скарам с група нахакани наркоманчета, които изразиха желание да изцедят малко от спермата си в родовия ми канал. Аз обаче не им останах длъжна и скоро хапливият ми език ги изгони от бара. Дани предложи да ме изпрати до общежитието и аз приех.

– Ще се качиш ли за малко до стаята ми? Скътала съм на едно тайно местенце  половин бутилка Absolut Citron. Имам страшна нужда да си допия. Тези момченца в бара доста ме разгорещиха¼

– Не, смятам да се прибирам, стана късно. Благодаря ти за водката! Прекарах си наистина чудесно тази вечер.

– Хайде, Дани, влез поне във фоайето да се постоплиш.

– Добре. Но за малко.

Тъкмо минавахме през двойната стъклена врата, когато Вуйчото се впусна към мен и ме хвана за ръката.

– Туигъл, не видя ли линейката пред входа?

– Мамка му, Вуйчо, каква линейка! – намръщих се аз. – И пусни ми ръката, за бога, ще я счупиш!

– Мисля, че дойдоха за твоята приятелка, оная къдрокосата от третия етаж.

Дани онемя, а аз почувствах как колената ми омекват като кашкавалени питки.  Стигнахме до третия етаж за секунди, взимайки по две стъпала наведнъж. Няколко санитари бяха запречили входа на стаята на Елен и не ни пуснаха да влезем. По стълбището и коридорите беше настанала предвоенна суматоха. Адреналинът заблъска лудо в слепоочията ми и оцвети всички предмети в крещящо червени цветове. Дани беше пребледнял, ръцете му трепереха и дишаше трудно; мисля, че беше получил асматична криза. Седнахме на стълбите, аз повдигнах  брадичката му и се опитах да го успокоя:

– Всичко ще бъде наред.

– Прегърни ме, Туигъл!

В този момент изнесоха отпуснатото, полумъртво тяло на Феруза, увито в одеяло на огромни, зелено-червени квадрати. От ъгълчетата на побелелите й устни се стичаше гъста жълта слюнка.

– Прегърни ме, Туиги, моля те!

– Не сега, Дани.

Отблъснах треперещото тяло на Даниел и изтичах след носилката. Исках да разбера  какво е станало с Елен, но лекарят и санитарите бяха прекалено заети да си играят на ²Спешно отделение², за да ми обърнат някакво внимание.  Тогава откъм стаята си се появиха Мичел и Емил – и двамата по къси спортни гащета и зелени  фланелки с големи петна от пот на гърдите и под мишниците.

– Мамка му,  копелета, някой ще ми каже ли какво, по дяволите, става тук!

Емил ме дръпна настрана и тримата се набутахме в тясната пушалня. Мичел запали една цигара от своите и я  тикна в устата ми.

– Пуши и се успокой! Разтреперила си се като някоя дърта алкохоличка!

– Не ми казвай да се успокоя, Мич, защото там отвън е гаджето на тая откачалка Елен, което всеки момент може да хвърли топа, защото се е посрал от страх.

– Туигъл, чуй ме! – Емил впери в мен очите си с цвят на езерен лед; от толкова близко разстояние сипаничавото му лице изглеждаше  прекалено сериозно за човек като него и този факт ме накара да бъда нащрек за лоши новини. – Туигъл, вътре са били три мадами, друсали са се с чист хероин, а изглежда, че преди това са взимали и някакви хапчета, които са подсилили ефекта от хероина.

– Тия курви! – Мичел се изплю през зъби.

– После Феруза изведнъж колабирала, изхлузила се от леглото и започнала кунвулсивно да се гърчи на пода. Ония си изкарали акъла и се опитали да я свестят с шамари. Не смеели да извикат никого, за да не ги спипат с дрогата. – Емил пушеше и бършеш потта от челото си.    – И каквито си били паникьосани, взели, че направили една страхотна глупост – изхвърлили употребяваните спринцовки през прозореца, за да не ги открият ченгетата в стаята им, в случай, че се появят. Елен дойде преди около половин час в стаята ни и ни събуди. Беше супер друсана, но все пак успя да ни обясни как са загазили. Ние с Мич веднага се обадихме на бърза помощ, а после слязохме да потърсим спринцовките на улицата. Само че познай какво!

– Какво? – ръката ми трепереше; имах чувството, че черната ми тениска се е просмукала с потта и мърсотията на всички наркомани по света.

– Точно под прозореца на Елен се намира складът на китайския ресторант. Спринцовките са паднали на ламаринения покрив. Никой освен Батман няма да може да ги вземе оттам.

– Никой освен Батман и ченгетата – поправи го Мич.

– Fuck! – извикахме и тримата в един глас.

– Добре, мъже – Мичел постави огромните си ръце върху раменете ни и си докара  много делови вид, – това, което се иска от нас сега, е да успокоим топката и да си траем. Най-важното е да си траем. Нещата не бива да излизат оттук, защото в противен случай ще стане страхотен скандал. Мацките ще ги изключат от университета, а може и да ги съдят за притежаване на наркотици. А нали сме си все наши хора, трябва да се поддържаме. Не е ли така?

– Така е – съгласи се Емил, – в края на краищата всички сме в лайната.

– Щото всички сме парцали – уточних аз.

• Абсолютно вярно – кимна Мич.

– Как е Елен? –  реших най-сетне  да се поинтересувам аз.

– Жива е, ако това искаш да знаеш – каза Емил.

– Ще ида да я потърся.

– Туигъл?

– Да, Мич.

– Каквото и да видиш, дръж се мъжки! – той окуражително ми се усмихна.

– Разбира се, Мич. И благодаря ти за цигарата! Ще се видим утре, момчета.

– Пази се, Туиги!

Вдигнах ръка със свит юмрук  и извиках с борческия фанатизъм на Че Гевара:

– Venceremos!

 

Открих Дани, свит на пода между саксиите във фоайето на долния етаж. Продължаваше да се задъхва. Беше покрил глава с ръце и плачеше. Застанах на колене пред него и се опитах да открия поне част от лицето му сред дългите кичури коса, мокри от сълзи и пот.

– Дани, чуй ме! Искам веднага да отидеш в стаята ми, да се заключиш отвътре и да не мърдаш оттам, докато не се върна. Ето ти ключа.

– Къде отиваш?

– Да потърся Елен.

– Ще дойда с теб – залитайки, той се изправи и се облегна на рамото ми. – Вече съм по-добре.

Той се опита да се усмихне, за да ми докаже правотата на думите си. Трябваше да съм или глупачка или сляпа, за да му повярвам. Въпреки това не се противих повече и го оставих да ме последва.

Не се наложи дълго да търсим нашата Елен, защото беше в потъналото в мрак фоайе на първия етаж.  Минаваше два след полунощ. Заварихме я да стои права до стената с пощенските кутии и да се чеше по главата. По пуловера Miu Miu й имаше петна от повръщано, а краката й бяха боси.

– О, боже – промърморих и пристъпих към нея с предпазливостта на фотограф от National Geografic, който дебне да заснеме малко кондорче.  Отблизо обаче Елен съвсем не приличаше на малко, беззащитно пиле, а по-скоро на рошав престарял орел. Беше толкова друсана и въобще изглеждаше толкова отблъскващо отвратителна, че трябваше за момент да затворя очи, за да не повърна в краката си.

– Туиги?

– Аз съм, Елен.

– Туиги¼ ти, скапана мръсница такава!

– Елен, ти си друсана!

– Видях те да го целуваш¼там горе. При саксиите.

– Не се чуваш какво говориш. Иди си легни, наспи се, а утре може и да поговорим.

Елен залитна напред и замахна да ме удари през лицето. Отдръпнах се уплашено и ръката й се стовари върху една от пощенските кутии. Кутията издрънча зловещо в мрака и вратата й моментално се откачи от пантите.

– Мамка му! – изруга Елен и притисна наранената си ръка към гърдите си, в очите й се появиха сълзи от болката. – Мамка му, не съм друсана! Добре съм. Даже се чувствам екстра. Кой ти каза, че съм друсана? Онова копеленце Даниел ли ти каза, че съм друсана?

– Хайде, Елен, върви да спиш.

– Майната ти, Туигъл Малкович. Ти целуваше моето момче. Нали те видях!

– А ти какво очакваш – че ще му удрям шамари, когато е полумъртъв от страх и се задушава от астма!

– Майната ти!

– Майната ти и на теб! Писна ми, да знаеш!

Точно в този момент пред входа  спряха полицейските коли. Елен се разтрепери,  бавно се свлече до стената и зарови лице между коленете си. Хванах Дани за лакътя и побързах да го натикам в асансьора преди ченгетата да са влезли в общежитието.

– Ще я арестуват ли? – попита тихо той.

– Не знам.

– Туиги, може ли да спя при теб тази нощ, ако¼ако е удобно.

– Разбира се.

– Туиги, аз¼ – той ме хвана през кръста. Затаих дъх. Асансьорът спря на третия етаж и аз побързах да изляза, преди Дани да е казал нещо, което щеше да бъде продиктувано повече от емоционалния характер на екстремната ситуация, която изживявахме в момента, отколкото от собствените му чувства.

 

Тази нощ прочутият разбивач на курвенски сърца Даниел Умбрулия от 8 ²а² клас спа, сгушен в краката ми; в неспокойния му сън пищяха полицейски сирени, а готвачите-китайци от ресторанта под общежитието се друсаха с хероин, използвайки спринцовките, изхвърлени през прозореца на 310-та стая.  След тази нощ Даниел Умбрулия никога повече не се осмели да се приближи на по-малко десет метра до полудялата Елен.

 

Самата аз не спах много през тази нощ. Лежах будна в леглото и си гризях ноктите. Струваше ми се, че чувам много гласове, непознати гласове откъм долния етаж; гласове, които звучаха строго и сърдито. Затворих очи и си представих, че оглушавам.  Сънят беше дошъл някъде към 5 сутринта – не  знам точно. Знам само, че когато отново отворих очи, минаваше седем и половина. Дани се размърда сънено в долния край на леглото.

– Ще закъснееш за училище! – припомних му аз и издърпах завивките.

– Само секунда! – той стана, залитайки, и влезе в банята.

– Ще искаш ли чаша кафе? – попитах го аз, застанала пред вратата на банята.

– Да – чу се отвътре. – И да е много силно.

Когато Дани излезе от банята, гол до кръста и треперещ от студената вода, аз му подадох чашата с кафето и той нетърпеливо отпи първата глътка. После се разтърси из джобовете на захвърленото на земята яке за някоя останала цигара.

– Днес явно не ми е най-щастливият ден! – възкликна мрачно той и ми показа един смачкан, празен пакет Marlborro. Запалих една цигара от моите и му я подадох.  Той я прие с благодарност.

– Няма да ходя за първия час – каза Дани, когато цветът на лицето му най-после се възвърна и той изглеждаше вече напълно разбуден. – И без това съм закъснял, така че ще отида направо за часа по история.

Когато пет минути по-късно вратата хлопна зад гърба му, аз се проснах отново върху леглото и спах тежко и непробудно през следващите четири часа. Когато се събудих, навън беше паднала леденостудена бяла мъгла. Чувствах се зле – гадеше ми се и ръцете ми трепереха.  Взех душ, облякох се и  седнах на един стол с ръце, отпуснати на скута и празен поглед, вперен в собственото ми мъртвешко отражение в огледалото отсреща.

В този момент  влезе Даниел.

– Беше ми невъзможно  да остана повече в училище.

Той пусна торбата си на пода, коленичи пред мен и обви коленете ми с ръце. Този път не се възпротивих, не се помръднах дори когато Дани ме целуна.

• Какво става с нас, Дани, момчето ми!

– Туиги, може ли да те попитам нещо?

Не отговорих.

– Ако престана да се виждам с Елен, ще може ли да излизам с теб и твоя приятел, онзи русия¼

– Ковалски ли?

– Да.

– Предполагам.

– Аз действително не искам да виждам никога повече Елен. Вярваш ли ми?

– Не ми пука особено много, честно казано.

– Жалко.

– А знаеш ли изобщо какво искаш?

– Искам да бъда с теб. С вас – с теб и Ковалски.

– Но ти не познаваш Ковалски.

– Виждал съм ви заедно. Много пъти. И още тогава си мислех, че сте най-страхотната двойка в града.

– Колко забележително.

– Туиги, не разбираш ли, че не искам Елен, а искам теб.

Това, предполагам, трябваше да прозвучи достатъчно  убедително и същевременно по старомодно романтично.

– Внимавай, Дани бой! Рискуваш да се забъркаш в още по-голяма каша от сегашната.

– Не ме интересува.

– Добре, само че да не кажеш после, че не съм те предупредила.

– Няма.

Той затвори очи и тогава двамата се гмурнахме е бялата, леденостудена мъгла.

 

Този ден събрах  необходимата смелост, за да се обадя най-после на Ковалски; да вдигна най-после шибаната слушалка, да набра номера му и да направя това малко, наистина незначително усилие, което единствено ме делеше от пълното щастие. Щастието да бъда отново с Ковалски. Казах му, че съжалявам за всичко и че имам нужда от него. Казах му още, че  съм нагазила в най-ужасните лайна, които може да си представи и че съм на път да се самоубия, ако той не ми се притече на помощ. Хубавото на Ковалски му беше това, че никога не коментираше поведението ми, независимо от това дали го одобряваше или не. И този път не каза нищо, не възрази, не се заяде с мен и дори не ме упрекна, че съм се забъркала в лайната на Елен и малолетното й протеже.

– Добре – гласът му  прозвуча направо божествено успокоително в телефонната слушалка.

– Ковалски?

– Да.

– Ще ти запазя десерта си от вечерята.

– Чудесно.

Той обичаше сладките неща.  Другата му голяма слабост беше музиката и затова никога не се замисляше и за миг преди да остави всичките си пари за седмицата в някой музикален магазин. Купуваше си  компакт-дискове с най-новите музикални продукции на любимите си изпълнители и беше в състояние да прекара часове в  слушане на The Cure и Swans.

Обещах, че ще му взема парче плодова торта, ако има и после той затвори. Чувствах се добре. О да, чувствах се на върха на щастието.

Когато вечерта се видяхме, той ме погали по главата и ме дръпна настрана, където щяхме да сме извън обсега на камерите и където Дани нямаше да може да ни чуе за какво си говорим.

– Видя ли следобедните издания на вестниците?

– Какво да съм видяла в тях?

Ковалски измъкна от вътрешния джоб на сакото си сгънат на четири вестник с днешна дата и го тикна под носа ми.

– Чети!

На страницата с криминалната хроника имаше материал с голямо заглавие: ²Дрогирана студентка от Американския университет спасена, животът й засега е вън от опасност².

МАМКА МУ!

– Мамка му!

– Знаеше ли за това? – попита Ковалски. По телефона само бях му споменала, че снощи се е случило нещо ужасно и че Елен може да загази, но нищо повече.

– И още как! Бях там.

– Сериозно?

– На шегаджийка ли ти приличам?

– Не бих казал. А момчето с теб – той кимна с глава към Дани, който стоеше отстрани и нервно пристъпваше от крак на крак, – да не би да е онова момче, за което напоследък говори цялото гей-общество в града?

– Какво имаш предвид? – присвих подозрително очи.

Оказа се, че Дани Умбрулия съвсем отскоро бил почти единодушно  провъзгласен за абсолютен секс-символ и за ²момчето-фетиш² от повечето утвърдени местни хомосексуалисти. Ковалски ми обясни, че много тях отдавна били хвърлили око на малкия, но не смеели да предприемат някакви по-сериозни действия спрямо него, защото все още не били сигурни в ориентацията на ²обекта². Но рано или късно щели да го атакуват –  с щедри подаръци, пари в брой или малки количества качествена трева, и тогава Дани нямало как да се измъкне. Когато гейовете в един малък град вземат на прицела някое съвсем младо момче, не мирясват, докато не го спечелят за своята кауза. Преди това обаче те задължително сондират почвата и чак след като се уверят, че момчето може и да поддаде при подходящи обстоятелства, тогава се втурват в безумна надпревара кой ще го завоюва пръв. И сега с Даниел случаят беше подобен. Вече можех да бъда сигурен, че ТЕ го наблюдават и търпеливо чакат да настъпи подходящият момент. Още повече, че Дани Умбрулия вече беше имал взимане-даване с едно момче от гей-средите, за който разправяше, че веднъж му предложил да се качат на тавана на една изоставена жилищна кооперация, за да изпушат по цигара марихуана. Само че Дани се уплашил от начина, по който оня го гледал и отклонил предложението за пушенето ²за някой друг път². Беше ми ясно обаче, че само едно несъзнателно подхлъзване от страна на Дани и той моментално щеше да се озове в ²DRAMEN² – барът в подземията на една стара сграда в центъра, която всъщност представляваше неофициалната щаб-квартира на местното гей-общество. Мястото беше уютно, по стените имаше плакати с лика на Жан-Пол Готие, облечен с култовата моряшка фланела, а хладилникът винаги беше тъпкан с добре изстудено пиене и замразени пици.   Едно време често ходех там с приятели, но от известно време посещенията ми бяха понамаляли заради един друг редовен посетител, който не можех да понасям. Казваше се Фай, твърдеше, че е художник (но уменията му едва ли се простираха по-далеч от това да очертае с химикалка собствената си длан), а в лицето поразително приличаше на южноамерикански индианец. Дългите му коси вечно изглеждаха мазни, а самият той беше натрапчиво мълчалив.

На харесвах Фай, най-вече заради факта, че Ковалски беше преспал два или три пъти с него въпреки явното ми неодобрение.

 

– Виж, Ковалски, това момче  е¼ всъщност беше гадже на Елен – уточних аз.

– Знам. Но това не пречи да е потенциален педал, нали?

– По принцип си прав, но¼

– Хубав е, но от 100 километра си личи, че е скапано парче. С такова хлапе не бих легнал и за хилядарка. Защо се мъкне с теб?

Исках да му кажа: ²Защото е хлътнал по мен по някакви необясними причини и вместо да си учи уроците, ние го правим, а аз не мога да откъсна пръстите си от него, защото съм алчна и ще горя в ада, задето ми е толкова хубаво, че пенисът на едно дете е в мен², но вместо това отвърнях рязко:

– Това някаква училищна анкета ли е?

– Не се гневи. Къде ми е десертът?

– Изядох го – троснах му се аз.

Бях ядосана.  Беше ме яд на материала във вестника,  на Елен, на мъглата и най-вече не мен самата, защото с положителност се бях провалила на изпита по Викотрианска литература.  Разстроих се и заради новината, която бях научила от Бора-Бора преди по-малко от час. Сестра ми пишеше, че старата й приятелка, оная, дето посетихме в Салтрьой по време на авто-екскурзията из Южна Норвегия, се е самоубила преди два дни. Тя  беше емигрирала в Норвегия преди три години заедно с двете си малки деца от първия брак и беше преминала през ръцете на няколко застаряващи вдовци с психични отклонения преди да се реши да сложи край на отчаяния си живот.

Ето какво пишеше сестра ми един от последните си мейли:

 

²Скъпа Туигъл,

 

            Историята с Денис е направо мистична.  Следствието установи, че напоследък тя живеела заедно с някакъв психиатър, който нееднократно изявил желание да осинови децата й. Всъщност Денис му била пациентка, но когато нещата между тях тръгнали в по-сериозна посока, той се преместил да живее у тях. (Поредният ²влюбен² вдовец, както вече се досещаш.) Разбрах обаче от една нейна приятелка, че оня често я тъпчел с хапчета и я лишавал от елементарна самостоятелност. Нищо чудно, че Денис не издържала на този психо-тормоз и се обесила. Завучи като сценарий на трилър, нали? За съжаление обаче цялата история не е на филм, а се е случила с наша близка позната¼

            Разговарях с консула преди около час и той ми каза, че засега децата няма да бъдат предадени на преките им роднини и ще останат в Норвегия. Все още не е ясно какво ще стане с тях. По всяка вероятност ще трябва да се полекуват в психиатрична клиника известно време. Сърцето ми се къса само като си помисля какво ги очаква оттук нататък. И без това съдбата и на двама им досега е била толкова измъчена¼

            Това е всичко, което знам засега.

           

            Сестра ти

 

P.S. Джани се върна от Италия и ти праща mille baci. Според него вероятността да подведат  любовника на Денис под съдебна отговорност е много голяма, защото законът забранява един лекар, и особено ако е психиатър, да влиза в лични контакти със свои пациенти. Да не говорим да спи с тях или да споделят едно жилище!²

 

 

На последвалите изпити се представих далеч по-добре. Междувременно Дани съвсем беше спрял да ходи на училище или пък се вестяваше само от време на време на някои от часовете в гимназията. Не се отделяше от мен и за минута, следваше ме навсякъде като залепнала за подметките ми дъвка.

Веднъж, докато пиехме следобедното си кафе в ²Левия ми крак² и аз се мръщех заради измъчващото ме цял ден главоболите, към нас се приближи едно непознато момиче, което Дани ми представи като най-добрата си приятелка от училище. Казваше се Ангелика, беше дребна и незабележителна, усмихваше се притеснително и глупаво, защото явно не знаеше какво е подходящо да се каже в присъствието на  ²прочутата² Туигъл Малкович.  Изпуснах струйка цигарен дим през тъмночервените си устни и мълчаливо я измерих от глава до пети с високомерния си неодобрителен поглед: огромен безформен пуловер в неопределен цвят, мъжки панталони, кални обувки, непохватно подстригани на черта кестеняви коси.

– Ангелика с ударение на е-то, така ли?  – подадох й ръка.

Тя се усмихна и попита може ли да седне на нашата маса. Дани веднага се отмести, за да й направи място, но аз побързах да си взема чантата и да стана.

– Разбира се, скъпа, разполагай се, само че аз ще трябва да ви напусна, защото след 20 минути съм в ефир.

Това беше една бърза лъжа, лъжа, която трябваше да ме предпази от по-циничното намекване, че не съм особено възхитена от идеята на Даниел да мъкне неугледните си  съученички в кафенето на университета, за да ги запознава с мен. Дани обаче веднага усети, че е сгафил и побърза да изтича подир мен.  Разбрах, че ме е настигнал, когато почувствах горещия му дъх във врата си. Извърнах се рязко посред централното стълбище на университета и  лошо го наругах.

– Нека те попитам нещо, Дани, само че ми обещай да ми отговориш честно.

– Добре.

– Това ли беше момичето, за което ми спомена, че ти доставя хапчетата?

Той мълчаливо кимна с глава.

– Чудесно! – плеснах с ръце и въздухът около мен натежа от мириса на Hugo Boss. – Е в такъв случай чуй това: Който иска да се движи с Туигъл Малкович, трябва да му е ясно, че две неща са абсолютно забранени в нейно присъствие: наркотиците и сексът с Ковалски.

Това второто сметнах за необходимо да го спомена, защото от известно време насам с тревога бях забелязала, че Даниел Умбрулия е почти толкова зашеметен от очарователната студенина на Ковалски, колкото и от моята студена очарователност. Тримата бяхме започнали да излизаме заедно от около седмица и в наше присъствие Дани определено се чувстваше като бъдеща холивудска звезда. Както не отказваше целувка от мен, така и не роптаеше срещу някое безкористно пощипване по задника от страна на Ковалски. Това го караше да се чувства по-специален от останалите ни общи приятели  и познати.

Ангелика продължаваше тайно му дава да се друса с диазепан и паркизан. Отначало не ми правеше впечатлени кога е взимал хапчета, но с течение на времето се научих да разпознавам характерните признаци. Когато беше взимал нещо, речта му беше забавена, зениците – неестествено уголемени, а самият той трудно успяваше да се съсредоточи върху това, което му говорех. В такива моменти Дани беше постоянно жаден и беше в състояние да изпие литър и половина минерална вода само за по-малко от час. Естествено пикаеше често и никога не биваше да се отдалечаваме на повече от сто метра от най-близката тоалетна, защото Дани задължително чувстваше нужда да се облекчи на всеки четвърт час. Спеше неспокойно и се хранеше малко.

Веднъж му казах, че ако не спре да взима хапчета от Ангелика, ще се обадя на ченгетата да я закопчаят в ареста за неопределено време или поне докато не й дойде акъла в рошавата, безразсъдна, тинейджърска глава.

– Разбери, Туиги, тя е имала много нещастно детство. Баща й до ден днешен продължава да се отнася много лошо с нея. Заради него вече е бягала няколко пъти от къщи и е заплашвала, че ще се самоубие.

Така Дани се опитваше да защитава Ангелика, когато поредният скандал помежду ни заплашваше да се превърне в истинска батална картина.

– О, нима! Колко трагично! И колко модерно! А ти, глупако, не й ли обясни какво е да живееш съвсем без баща?

– Не.

 

Установила съм, че за да бъде циничен човек, не е необходимо непременно да ръси ругантни наляво и надясно. Просто трябва да притежава поне малка част от прочутата арогантност на Туигъл Малкович. Тогава само като отвори уста и ще избълва цяла дузина пепелянки.

 

Когато действието на опиятите преминаваше и Дани бавно излизаше от унеса, не го пусках да си ходи вкъщи и обикновено той оставаше да спи при мен. Той ме целуваше по неговия си начин – припряно, но чувствено, сто процента ангелска похот, таванът се срутваше над главата ми и ръцете ми отново ставаха лоши животни, които искаха да изпотъпкат, ракъсат, изсмучат недораслото, безкосмесно, идеалнобяло, жертвено тяло, което след мен можеха да имат само червеите, Господ да ми е на помощ,  САМО ЧЕРВЕИТЕ! После изпивах чаша кафе, в което Дани се беше изпразнил; засрамен и очарован той ме гледаше – застанал прав в ъгъла, все още гол, отпуснат и любвеобвилен като коала, с цигара, догаряща между лебедовите му пръсти; поискваше да му дам кроасан с шоколадов крем (момчето-царят-Слънце) и, докато дъвчеше, долепяше ухо до стената и затаил дъх, подслушваше разговора на съседките ми.

Друг път не можеше и дума да става да правим секс , защото имаше дни, в които Дани го обсебваха безсърдечни демони, които го караха да плаче. Аз се разхождах нервно из стаята с ръце, кръстосани на гърдите и се опитвах да се въздържа да не го ударя. Към три след полунощ цигарите ни обикновено свършваха и Дани направо полудяваше за една. Когато мрънкането му ставаше непоносимо, излизах в коридора, защото знаех, че все ще има някой, който да седи на канапетата в пушалнята и да учи за изпити. Най-често там беше едно дългокосо мълчаливо момиче, което никога не отказваше да ми услужи с някоя цигара. Дани  поглъщаше с наслада тютюневия дим и това като че ли го караше да живне. За разлика от него обаче аз се чувствах тотално скапана – като майка на делфин, изхвърлен на сушата за повече от 24 часа.  Имах нужда да спя, и често се унасях още преди да съм се разсъблякла и Дани да е изгасил лампата. Друг път обаче Дани лягаше до мен в леглото, обгръщаше ме с дългите си ръце, а допира до мекотата на златните му бедра стопяваше от клепачите ми съня като бучка морска сол.

Дрехите ми бяха просмукани с ленивия екзотичен аромат на Kenzo, а кожата ми – с детския секс на Даниел.

 

Скоро настъпи междусрочната ваканция.

Наблюдавах Елен от безопасно разстояние. Вече не разговаряхме, но усещах, че определено не съм й най-любимото човешко същество. За съжаление, никой не се беше погрижил да бъде арестувана след оня  наркоманска оргия в 310-та, както си му беше реда,  а пък ръководството на университета своевременно се постара да потули случая, за да не се разрасне скандал, който да хвърли лайняно петно върху привидно безупречната му репутация.

Виждах Елен да се мъкне бавно върху високите си, нестабилни токове – унила, с позахабената сексапилност на проститутка, която някога е била истинска сензация в своя район. Скоро и тя като всички други щеше да се прибере вкъщи при родителите и по-малкия си брат, за когото с горчивина твърдеше, че бил малък гений и поради това любимецът в семейството.

Изведнъж се сетих, че червеният ми будилник, който й бях заела преди около месец, все още се намираше от вътрешната страна на перваза в стаята й.  При така стеклите се обстоятелства обаче едва ли вече имах някакъв шанс да си го получа обратно.

 

Ковалски нямаше нищо против Дани да излиза с нас, макар че неведнъж ми беше дал да разбера, че ²нямаме нужда от трети човек, за да ни бъде весело².

– Да не би да ревнуваш от Дани, дявол го взел!

– Глупости! Не съм казал това.

– Но си го мислиш.

– По-добре ни беше преди, когато хлапето не се беше залепило за нас.

– О, това ли било! Значи когато ти излизаш с други момчета и се чукаш с тях, това е окей. А когато аз проявя нужда от секс, това се счита за нещо некоректно спрямо теб.

• Държиш се така, сякаш всеки момент ще ми зашлевиш шамар.

– Невъзможно. Не ми се влиза в затвора за убийство.

– Знаеш ли, Туигъл, чудя се как изобщо можеш да излизаш с някого, който те нарича ²скъпа моя душичке²!

Наистина, как можех!¼

 

Една вечер Дани се напарфюмира обилно с Escape и нагласен с чиста риза, тесни джинси и любимото си яке, цъфна в радиото, целуна ме по устата и много официално ме покани на вечеря в ²Каракас². Цялата сцена се разигра пред погледите на шестима мои колеги, които до този момент си мислеха, че Дани ми е братовчед, защото аз им бях казала така. В първия момент леко се смутих и единственото, което бях в състояние да направя, беше да се ухиля глупаво насреща им. Лили Перъдайз, нашата пълничка и руса програмна директорка, спря да дъвчи шоколадовата си вафла и ми хвърли един от типичните си това-е-едно-страхотно-младо-гадже-с-още-по-страхотно-дупе поглед. Хванах Дани за ръката и го вкарах в звукоизолираното студио, където нямаше да чуят как ще го наругая.

Дани обичаше да се държи свойски с моите познати и колеги, бързо се сприятеляваше с тях, а и те изглежда го харесваха от пръв поглед. Когато не беше друсан и погледът му беше яснозелен, от копелето се излъчваше опустошителна радиация, която невъзвратимо увреждаше съпротивителните сили на хората. Всъщност той често обичаше да се вживява в ролята на дяволска русалка, малка рогата мръсница с божествено личице, която често примамваше със сладостта на привидната си беззащитност и невинност чувствителните души на жените. На мъжете също. И им разбиваше сърцата. На Азарян, например, му трябваха само няколко секунди, за да хлътне безпаметно по Даниел и да започне да си въобразява, че точно той е  любовта на живота му, която ще му даде сили да сложи кръст на чувствата му към Ковалски.

Що се отнася до самия Дани, знаех, че тайно той си фантазираше как някоя нощ, след като си е пийнал порядъчно в ²Unterwelt², ще помоли Ковалски да го изпрати до тях и когато останат сами в тъмната му стая, Дани ще застане на колене пред слабата фигура на Ковалски, бавно ще разкопча черните му джинси и ще го поеме в устата си.

– Това хлапе е болно! – възкликваше Ковалски всеки път, щом станеше въпрос за предложението на Дани да  бъдем тройка не само за по чаша кафе или за ходене на кино, но също и в леглото.

– Туигъл! – той ме разтърсваше за раменете така, сякаш искаше да ме събуди от хипнотичен сън. – Туигъл, само не ме карай да лягам заедно с вас, защото знаеш, че нищо не мога да ти откажа, а от друга страна, за да го направя, ще трябва да съм най-малкото мъртвопиян.

Тук е мястото задължително да припомня факта, че Ковалски не пиеше, дори капка алкохол не близваше. Затова през онази вечер, когато Дани нахлу в радиото, нагласен като млад пуерторикански любовник, Ковалски не беше поканен да сподели вечерята с нас. А не беше поканен, защото консумирането поне на половин бутилка алкохол в заведение като ²Каракас² беше задължително. Ако Ковалски дойдеше с нас, щеше непрекъснато да се възмущава от факта, че се наливаме безобразно, а това определено щеше да ме нервира. Затова и поканената бях само аз.

Дани  ми помогна да си облека палтото и ме отведе в ²Каракас². Поръчахме си по една голяма водка Smirnoff със салата от равиоли и сирене Ементал. Бях уморена и от алкохола главата ми бързо се замая. Това беше и причината, за да ми се развърже така фатално езика. Дрънках безразборно, без да си давам сметка, че говоря неща, които при нормални обстоятелства никога не бих изрекла. Разказах на Даниел за това как миналата година Ковалски скъса с червенокосия си приятел и че истинската причина за тяхната раздяла бях аз. Защото истината беше тази. Дълго време се бях опитвала да избягвам точно тази истина, но в крайна сметка се оказа, че не съм в състояние вечно да държа главата си, заровена в пясъка, и да се правя на самата невинност. Не можех вечно да бягам от фактите като параноичка от въображаемия Джак Изкормвача. През миналия януари рижият Иван напусна Ковалски, защото намираше намесата ми в интимната им връзка за напълно неуместна. До някое време Ковалски се опитваше да води играта и на двата фронта, приел ролята на своеобразен Доктор Джекил и Мистър Хайд; а го правеше, защото не искаше да разочарова нито мен, нито него. И когато един ден на Иван окончателно му писна и постави своя ултиматум (²Или аз, или Туигъл Малкович!²), Ковалски не се поколеба да избере Туигъл Малкович. Проклета да е! Направи го, остана с мен. Насили се да забрави телефонния номер на Иван,  любимите му сладкиши, мириса на любимия му парфюм Gucci Rush, пътя до апартамента му, цвета на очите му, вкуса на целувките му – всичко, заради което безумно много го обичаше и което си мислеше, че никога няма да загуби, ако е достатъчно предпазлив да не развали магията с някое неподходящо абракадабра. Защото рижият беше единственият любовник на Ковалски, в когото той някога е бил истински влюбен. След него никой друг не успя да го развълнува по същия начин, по който го правеше Иван със своите червени коси, бели мигли и неизчерпаем запас от вицове за арменци, блондинки и полицаи.

Дани се наливаше с водка и ме слушаше, подпрял брадичка на ръба на масата. И аз, глупачката, взех, че си признах и другия малък грях, а именно, че аз бях причината не само за скъсването между Ковалски и Иван, но и за разваленото му приятелство със Соня.

– Знаеш ли, Дани – заключих мъдро аз, – мисля, че винаги съм била една гадна подмолна кучка и затова че ще бъде най-добре (за теб най-вече), ако престанем да се виждаме след края на ваканцията. Тогава ще се върне Елен и нещата между вас двамата пак могат да си станат такива, каквито бяха преди. Колкото и голяма мръсница да е, Елен все пак не заслужаваше да й направя чак такъв евтин номер – да й свия гаджето под носа. Ха, получи се също като в някое от розовите романчета на обсипаната с перли колежка Картланд.

Тук се разсмях, при което изплюх храната си върху облегалката на отсрещния стол.  Келнерът, който обслужваше нашата маса, ме погледна с подозрение и отиде да се консултира с другия келнер за това дали е по-уместно да извикат полиция или бърза помощ.

– Чудя се какво толкова харесваш в мен, Даниел Умбрулия!

– Всичко –  отвърна Дани.

– Глупости! – махнах с ръка и неволно съборих стъкления пепелник на пода. Той се счупи и парченцата ефектно се разпръснаха по пода.

– Съжалявам! – извиках на келнера, който стоеше настръхнал в къта с аквариумите и се питаше дали не е вече време да се намеси. – Наистина много съжалявам. Впишете го в сметката и ми донесете една от червените рибки, които криете зад гърба си. И не й слагайте лимон!

– Туиги, престани!

– Не, ти престани, дявол те взел! Престани да се влюбваш в мен! Аз съм с десет години по-голяма и затова ще ме слушаш каквото ти казвам. Десет шибани години са това! Когато майка ти е била на моята възраст сега и ти вече си прохождал, аз съм учила алгебра в гимназията.

Дани ме зяпна с отворена уста. Бях наистина ядосана.

– А когато аз съм гледала световното първенство по футбол в Испания, ти си бил още в спермата на баща си. И сега, четиринадесет години по-късно, си седим тука в това тежкарско заведение и ти  се правиш на голям мъж: поръчваш скъпо пиене и разни деликатеси и междувременно си пъхаш ръцете между бедрата ми, защото си виждал да го правят ²истинските мъже² по филмите. Не е ли просто великолепно нелепо!

Смеех се пиянски и удрях по масата с разперена длан, от което чашите  и приборите дрънчаха. Келнерите следяха напрегнато  всяко мое движение, решително свъсили вежди, а Даниел Умбрулия изглеждаше като човек онемял завинаги. Когато най-сетне успя да преодолее уплахата и изненадата си от меко казано странното ми поведение, Дани отвори уста и това, което каза, успя да ме отрезви на секундата:

– Мисля, че ми се е спукал апендиксът.

 

Тъй като мизерните остатъци от семейството на Дани слабо се интересуваха от това как момчето прекарва времето си, той на практика беше свободен да прави каквото си ще. Най-после беше получил достъп до живота, за който преди можеше само да мечтае, беше станал част от един, както се казва ²свят като на филм²; свят, в който родителите присъстват само като имена в акта за раждане и не съществуват такива понятия като час за лягане и ограничение на джобните пари; свят на отракани 13-годишни с ексцентрично облекло и предизвикателно червени устни, на контакти с важни американски копелета и техните по-бедни, придружаващи ги навсякъде gruppies, жадни за евтин секс и евтина храна, американци с небрежно затъкнати в коланите им ризи и  добре  избръснати порядъчни лица; свят на курви-интелектуалки, на свирепа музика в ефира, на купони в подземните барове, на вечери с мексиканска яхния, сирене и талятели  в два след полунощ, на секса, стреса и дрогирането на крак в тоалетните на подземния етаж; един свят на абсурдни виртуални любови и компютърна мастурбация. Това беше един привидно фригиден, но всъщност толкова циничен и извратен свят, че заслужаваше да бъде ограден с жълта полицейска лента, на която да е изписано с болезнено фосфорециращи букви: ²Don’t cross!²

Не преминавай!

А малкият глупак направи точно това – хвърли се слепешката напред и разкъса полицейската лента с гърдите си – като някой романтичен бунтар, безпаметно опиянен от илюзията за абсолютна свобода.

Това, което Даниел все още не съзнаваше беше, че действително е загазил.

 

 

Естествено, нямаше никакъв възпален апендикс. Имаше просто едно превъртяло момче, което започваше бавно, но сигурно да схваща правилата на нашия нецензуриран, сбъркан свят и да се опитва да играе според тях, доколкото му беше по силите.

 

 

 

²Unterwelt² беше място, в което баровете и масите бяха разхвърляни из голямото хладно подземие на един бивш склад точно на пъпа на града. Стените бяха неизмазани и често се случваше ронещият се хоросан да се посипе в чашите или върху главите на  клиентите. Стълбите, водещи към подземието, бяха смъртоносно стръмни, а фейс-контрольорите на входа умопомрачително напомняха с външността си иконома на семейство Адамс. В една от стените беше вградена огромна вентилационна перка, която се въртеше нонстоп и човек получаваше гадене, ако задържеше погледа си върху нея за повече от двайсетина секунди.

Заведението се посещаваше предимно от утвърдени местни ъндърграунд-величия със съмнителна репутация и виолетови контактни лещи, студенти от Американския университет, костюмирани юпита с по-разкрепостени разбирания за добро прекарване на свободното време, и като десерт се явяваха безспорните градски знаменитости – бейзболистите от отбора на ²Горгоните².

Една вечер,  към края на изтощителното ми шестчасово дежурство зад пулта в радиото, Дани и Ковалски почукаха с пръст на стъклото на студиото. Направих им знак да ме изчакат минутка в нюз-рума, нагласих по-добре слушалките на главата си и включих микрофона.

– На 98.5 през изминалите шест часа с вас беше Туигъл Малкович. Три минути остават до осем и тъй като дойде време да се разделяме, реших да го направя с една песен, която много обичам. Това са Tuxedomoon и I left My Heart in San Francisco. От мен – дочуване до сряда по същото време.

 

Когато излязохме навън, въздухът ми се стори режещо мразовит. Вървяхме плътно един до друг около десетина минути, без да разговаряме.

– Мога ли все пак да знам къде ме водите? – реших все пак да се осведомя аз, преди да сме стигнали края на света.

– Дани е заклал баба си, отмъкнал й всичките скътани под матрака пари и сега ще плаща пиенето в ²Unterwelt².

– Звучи обещаващо – съгласих се аз.

Дани действително винаги разполагаше с дяволски много пари, а това бе повече от съмнително за момче на неговата възраст, което още не беше направило кариера като Макколи Кълкин. Вече започвах да си мисля, че ги печели или като продава дрога на по-малките ученици в гимназията, или като се пуска на някой от американските преподаватели. Имаше, например, един господин Кевин Макклайн, който се ползваше с реномето на много важна личност в университета. Винаги се носеше безупречно облечен, ходеше редовно на фитнес и посещаваше всички светски купони. Както и градската баня. Там винаги можеше да се намери нещо младо, мургаво и с красиво тяло, което да няма нищо против да вдига сапунчето на мистър Кевин от пода всеки път, щом развее под носа му десетдоларова банкнота.

Реших, че е по-умно от моя страна да не проявявам излишно любопитство по въпроса за произхода на джобните пари на Дани. Знаех от собствен опит, че човек не се ядосва за неща, за които не знае. А аз определено не исках да зная.

Дани плати входната такса и за трима ни и един от запречващите входа икономи на семейство Адамс любезно се отстрани от пътя ни, щом прибра парите, без дори да се поинтересува за възрастта на Дани и дали изобщо мястото му е в нощно заведение като това.

Тази вечер в бара беше тъпкано с непознати. Това се дължеше може би на факта, че по това време в града се провеждаше фестивал на млади джаз-музиканти, или причината беше, че аз просто отдавна не бях слизала тук, долу и през това време клиентелата се беше разнообразила с някои нови лица.

Имаше една-единствена свободна маса, при това в дъното на заведението.

– Да седнем на бара – предложи Дани.

– Предпочитам масата – казах аз и никой не ми възрази.

Когато си успял да си намериш маса в претъпкан бар, неминуемо рано или късно някой непознат да не се приближи и да не попита дали има поне две свободни места. Така всъщност се запознахме с Жан-Пол Лирой. Бяха двама – той и някакво дебело момиче. Естествено, дойдоха право при нас, за да попитат  дали няма да се намерят две свободни места. Ковалски направи физиономия на досада и тъкмо му беше на устата да излъже, че чакаме още приятели да се присъединят към нас, когато внезапно реших да го подразня (защото знаех, че ненавижда да споделя една маса с непознати) и с великодушен жест ги поканих да седнат. Момичето почти веднага стана да танцува, но Жан-Пол не мръдна от мястото си през следващия час. Седеше си невъзмутимо и тихо, сякаш е в опера, а не в нощен бар, смучеше бавно питието си и не откъсваше очи от нас. Беше някакси досадно.

Междувременно Дани вече беше успял да се напие и сега грубо напираше да ме целува по шията и едното рамо с влажните си устни. Ръката му бързо изчезна под полата ми и когато се опитах да я отстраня оттам, той впи още по-силно пръсти в бедрото ми и сребърният му пръстен разкъса чорапа ми.

– Копеле такова! – изсъсках в ухото ми. – Виж какво направи – скъса ми шибания чорапогащник!

– Туиги, душичке, толкова много те обичам, че не мога да живея без теб.

– Пиян си като свиня!

– Трябва да пикая! А може би и да повърна малко¼ – той се засмя и главата му падна на рамото ми.

– Аз ще го заведа – побърза да каже Ковалски, вдигна го под мишниците от мястото му и го повлече към тоалетната.

Когато на масата останахме само двамата с нашия мълчалив, нетанцуващ натрапник, той ми се усмихна и каза със спокоен, премерен глас:

– Много ми харесва приятеля ти с черния пуловер. (Естествено, той имаше предвид Ковалски.) Мислиш ли, че между мен и него може да се получи нещо?

– Моля?! – погледнах непознатия възмутено и недоверчиво над ръба на чашата си.

– Направо ще умра от любов по него. Той има най-красивите очи на света.

– Май че на това му викат любов от пръв поглед – отбелязах подигравателно аз.

– То си е точно така – съгласи се той, като се направи, че не забелязва иронията в гласа ми. После стана и се премести на дървената пейка до мен.

– Казвам се Жан-Пол Лирой. В града съм само за няколко дни – по работа. Иначе съм в бизнеса с авточасти за италиански автомобили. Шефът ми е италианец. Ти говориш италиански, нали?

– Как позна? – изненадах се аз.

– О, аз се досещам за много неща¼ – той се усмихна многозначително и аз като че ли изведнъж го харесах.

Той беше много висок и много слаб, ноктите му бяха фино изрязани и боядисани с безцветен лак, косата му – старателно оформена с мокър гел, а веждите му – изскубани там, където при мъжете растат най-гъсто. Носеше хубави дрехи, а часовникът му струваше най-малко 1500 евро.

– Слушай, Жан-Пол, а как разбра, че приятелят ми¼че той ми е просто приятел, а не ми е гадже, например?

– Интуиция – той сви рамене. – Която впрочем притежаваш и ти. Веднага щом седнахме с приятелката ми на масата ви, ти ме подуши, че съм обратен, нали?

По дяволите, копелето сигурно знаеше и това, че в момента съм с червени бикини.

– Добре, признавам, че си го помислих.

– Е, значи сме квит, защото и аз от пръв поглед разпознах в теб кралицата на местните “кралици”. Всяко малко хомо-общество задължително си има по една такава малка, некоронувана, нахакана, татуирана кралица като теб. Затова и се почувствах напълно свободен да разговарям с теб за прекрасния ти приятел.  Нали не се сърдиш?

– Не, аз¼

Тук разговорът ни беше прекъснат, защото Ковалски и Дани се върнаха от тоалетната. Жан-Пол тактично се оттегли на старото си място и кротко зае предишната си поза.

– Можеш ли да си представиш, Туигъл – заоплаква се Ковалски, докато настаняваше Дани да седне от дясната му страна, – идиотчето не можа да уцели чинията и се изпика върху капака!

После се наведе и прошепна в ухото ми:

– Какво искаше тоя? Да не се заяжда нещо с теб?

– Спокойно. Просто иска да спи с теб. Твърди, че се е влюбил безпаметно в теб в мига, в който те зърнал. Не е ли романтично?

– Пфу, не ме интересува! – отвърна Ковалски с безразличие и демонстративно ме прегърна през раменете. – И се надявам никога повече да не  видя тоя откачалник.

 

Още на другия ден обаче Ковалски и Жан-Пол се срещнаха отново.  Разбира се, ²случайната² им среща в последствие се оказа нарочно предизвикана, защото рано още на другата сутрин, след като се бяхме запознали в “Unterwelt”, Жан-Пол беше успял да събере солидна  информация за Ковалски и неговото житие-битие – как се казва, на колко години е, къде най-често може да го види човек между 4 и 5 следобед, и т.н. И само 24 часа след първата им среща, на която на практика не бяха разменили и две думи помежду си, двамата се усамотиха в хотелската стая на Жан-Пол и го направиха.

Ковалски определено беше от хората, които винаги подлагаха първите си впечатления от даден човек на повторна преоценка¼

 

Любовната връзка между Ковалски и Жан-Пол започна да придобива наистина сериозни очертания в деня, когато Жан-Пол покани и двама ни в  един италиански ресторант на равиоли и минерална вода и по време на вечерята оповести, че възнамерява в най-близко бъдеще да зареже работата си и да се премести да живее в нашия град, за да бъде по-близо до Ковалски.  При тая новина Ковалски и аз се спогледахме изненадано и някак смутено;  и двамата знаехме, че не можем да му позволим да загърби кариерата си само заради връзката си с младеж като Ковалски, която със сигурност щеше да трае по-кратко и от бременността на котка. Тъкмо когато и двамата смятахме бурно да възразим на намерението на Жан-Пол,  щастливата усмивка и решителният му поглед ни обезкуражиха тотално и на не ни оставаше нищо друго освен да довършим равиолите си, потънали в мълчание.

Взех такси до къщи и накарах Ковалски да се качи до мен на задната седалка, макар прекрасно да знаех, че съвсем не беше в моята посока.

– Е? – попитах кратко.

– Какво?

– Затънал си до гуша, нали?

– Не е вярно. Знаеш, че след раздялата с Иван преди година избягвам да се обвързвам  сериозно с когото и да било.

– Значи въпросът опира само до секс?

–  Донякъде¼

– Но и сексът обвързва.

– Не аз, а Жан-Пол иска да се премести тук заради мен, нали не си забравила? Освен това не съм го карал аз; решението си беше негово.

– Все едно.

– И така да е, Туигъл, какъв ти е проблемът?

Стиснах зъби.

– Мислех, че харесваш Жан-Пол – каза той.

– Харесвам Жан-Пол – отвърнах хладно.

– Тогава?

– Не знам.

– Туигъл, чуй ме! И двамата прекрасно знаем, че с когото и да излизаме, то е просто между другото. Не може и да бъде иначе, защото по принцип ние с теб сме студени хора и лоши любовници, в смисъл, че не сме така всеотдайни, каквито се очаква да бъдем. Поне не към другите¼

– Не искам да говорим повече за това.

– И аз също.

Шофьорът нагласи огледалцето за обратно виждане така, че да вижда по-добре какво става на задната седалка, при което аз се надигнах и го пернах по тила с кожените си ръкавици.

– Гледай си пътя, идиот такъв!

– Хей, какво толкова съм  направил! – запротестира той, но навъсеният ми поглед, който срещна в огледалото, го накара да се вразуми и да спре да дрънка, докато е време.

 

Тая нощ сънувах, че Ковалски е умрял, а на пресния му гроб са дошли да проронят няколко сълзи Соня, Азарян, Жан-Пол, както и всичките ни други общи приятели и познати. Всички плачеха с  наведени глави и изглеждаха наистина съкрушени от скръб. Само аз стоях отстрани, облечена в червена рокля, и нито един мускул не трепваше по напудреното ми,  безкръвно лице.

Когато се събудих, се почувствах празна като стара бутилка, захвърлена в океана преди половин век от някой корабокруширал нещастник. Не ме интересуваше къде по света е имало разрушително земетресение, нито колко хора са загинали при поредния бомбен атентат в Ирландия, нито пък за кого се е омъжила Шарън Стоун¼ В този момент ме интересуваше единствено собствената ми уравновесена лицемерност.

 

Соня беше може би единственият човек под слънцето, който се осмеляваше ²да ми казва истината в лицето² и да ми натяква съвсем открито и с видима враждебност, че съм една ужасна интригантка, която  ²краде² чуждите приятели и при това с такава лекота, че не ми се налага да мръдвам дори и малкия си пръст, за да постигна поредното си завоевание. Достатъчно било само да погледна някого с отровния си неустоим поглед и само веднъж да вдъхне смъртоносния ми аромат, за да се превърне в мой роб, мое вярно куче, което би дало живота си, само за да получи привилегията да поноси книгите ми някакви си стотина метра.

Любовта с нейния Мануел изглежда вървеше нормално, но въпреки това болезнено чувствителната й натура не можеше да се примири с факта, че толкова много мъже, момчета и дори деца (!) се тълпят около мен с предаността на хипнотизирани глупаци. Самата аз никога до този момент не се бях замисляла за лошите последици, до които можеше да доведе впримчването на нещастните жертви от моята неустоима харизма. В един миг обаче, когато вманиачеността на Дани спрямо мен беше започнала да придобива нездрав характер и постепенно да се превръща в своеобразен вид фетишизъм, за първи път си дадох сметка, че бедната малка Соня може би е права¼

 

– Дани, как ще реагираш, ако сега си тръгна? – започнах внимателно да опипвам почвата под краката на моя малък, зеленоок маниак. Това стана една вечер, докато двамата седяхме на терасата на ²Каракас² и си дръпвахме от цигара с първокачествен хашиш.

Когато му зададох встъпителния си въпрос, Дани се ухили злобничко и поклати показалец.

– Не-е-е, Туиги, душичке, при никое положение няма да те пусна да си тръгнеш, нали знаеш това?

Млъкнах и ужасено се свих на стола си, стиснала фаса между палеца и показалеца си.

– Дани – гласът ми беше дрезгав, а гърлото – сухо, – аз¼виж, аз наистина много те харесвам и знаеш, че винаги, когато имаш нужда от мен, ще бъда до теб, но това положение в момента¼ – прокарах трепереща длан по горещото си чело и усетих приближаването на треската, – това положение е просто абсурдно. Аз не мога да заместя майка ти. А ти точно търсиш това в мен – търсиш майка си, някоя жена, която никога няма да те изостави¼ като нея.

– Говориш глупости, Туиги, скъпа!

– Не, не – заклатих бясно глава и в един миг си помислих, че ако ми е писано да полудея, това ще е сега и никой друг път. Истеричният ми смях стресна Дани, той ме  дръпна към себе си и започна да ме прегръща.

– Не, остави ме, чакай, това е идиотско! Пълна лудост!

– Не е лудост! Моля ти се, душице, дай ми една целувка. Само една, иначе ще полудея. Сънувам те всяка нощ, толкова си ми скъпа, че направо не знам какво ще правя, ако ме изоставиш. Сигурно няма да доживея до 18. Аз и без това често съм си мислел да сложа край на живота си (който и без това е толкова шибан и объркан, че и пет пари не струва), преди да се стигне до деня, в който няма да искаш повече да ме виждаш.

В този момент Дани отново получи астматична криза и взе да се задъхва. Изхвърлих фаса на улицата и той зарови лице в скута ми. Прекарах пръсти през дългата му коса и моментално почувствах как  дишането му се успокоява.

Същата вечер успях за първи път да надзърна в дневника на Дани – малка  синя тетрадка с меки корици, приличаща досущ на баскетболния дневник на героя-наркоман на Леонардо ди Каприо.  Бях забелязала, че Дани го  държи във вътрешния джоб на рокерското си яке и когато отиде да пикае, бързо се присегнах и го измъкнах оттам. Отворих тетрадката на посоки и  погледът ми веднага беше привлечен от присъствието на името ми на една от последните страници.

²Туигъл се целува много сладко и много еротично, беше написал Дани с хубавия си, подреден почерк. Луд съм по устните й. Дано обаче внуците и правнуците ни, ако прочетат това някой ден, не си помислят, че Туигъл е била  някоя курва. Това, което искам да кажа е, че много малко момичета умеят да се целуват така добре като нея¼²

Забелязах с периферното си зрение, че Дани се задава откъм дъното на заведението, бързо затворих дневника и с треперещи пръсти го върнах обратно в джоба на якето.

– Изглеждаш ми нещо нервна – отбеляза Дани, докато сядаше. – Зле ли ти е?

– Не, просто¼ Не ми обръщай внимание! Малко съм уморена. Ще ми запалиш ли цигара?

– Разбира се.

Истината обаче беше, че точно в този момент наистина се чувствах зле.

 

На другия ден си уговорих среща с Кайл Ангелоу в бара на ъгъла на 29-та улица. Тогава Кайл беше така мил да ме успокои, че ако всичко, което сме правили с Даниел е било по взаимно съгласие, тогава няма да имам никакви проблеми с правосъдието. Освен ако, разбира се, неговите роднини не решат да се заядат с мен.

– А откъде си сигурен, че е¼как го каза – ²полупедал²?

– Сигурна съм,  защото знам, че иска да спи с Ковалски. Даже на няколко пъти вече се е опитвал да го навие да правят орален секс.

Кайл подсвирна тихичко с уста.

– Ревнуваш ли го заради това? Даниел, имам предвид?

– Не съм много сигурна – признах си честно. – Във всеки случай не ми харесва как се развиват събитията.

– Хайде стига, Туигъл, ти си мъж, ще се оправиш някакси! – Кайл окуражително ме потупа по коляното с елегантен успокоителен жест, който повече би прилягал на водещата на женско talk show.

Усмихнах се горчиво и си допих питието.

– Дано да си прав, Кайл.

– Всъщност знаеш ли какво – той изведнъж се оживи, – мисля, че знам какво те тормози. Това, което ти е нужно в момента, е една генерална промяна. Нещо, което да преобърне живота ти на 180 градуса.

– Наздраве за идеята! – казах и надигнах чашата си. Тя обаче вече беше празна.

– Ти си истинско бижу, cara mia! За твое здраве! – и той понечи да се чукне с мен. Само че и неговата чаша се оказа празна.

 

Кайл Ангелоу трябва да е изпълнявал службата на дясната ръка на Господ по онова време; сякаш беше знаел, че промяната, за която говореше, щеше да ме връхлети буквално минути след като се чукнахме за мое здраве с празните си чаши. Защото точно на излизане от бара, стъпих накриво с левия си крак и моментално почувствах остра болка в таза.

Когато малко по-късно в болницата ми направих рентгенова снимка на крака, се оказа, че съм го счупила. Това автоматично ме изваждаше от строя поне за два месеца и половина. Изпсувах шибания си късмет и се разплаках.

 

Дните се проточиха безкрайно дълги и отегчително еднообразни. Не пусках никого вкъщи (освен Ковалски и пощальона), престанах да се храня, пропуших още повече, изгризах ноктите си до кръв, а под очите ми се образуваха стряскащи тъмни кръгове – девет, за да бъда по-точна, които неминуемо щяха да ме отведат до ада: през озлоблението, измъчващо неспокойния ми черен дух, през ужаса, породен от необратимостта на събитията, до летаргията на безсилното ми примирение.

Прекалено силно бях започнала да се вживявам в собственото си   нещастие, позьорски преувеличавайки размерите му до тези на метеор, който всеки момент ще се  сблъска със Земята и ще заличи от лицето й Канада или най-малкото Австралия. Развинтеното ми въображение, подхранвано от цигарените фасове и изстиналите чайове, често ме хвърляше в истерични крайности. Понякога в яда си от това, че не мога да излизам никъде и че болките в крака не ми позволяват дори да седя нормално, потрошавах  с патериците си столове и разни домакински съдове ( внимавах само кафе-машината да не попадне в обсега ми на разрушение, защото зависех от нея  като от животоспасяващо лекарство).  Друг път просто седях отпуснато и безучастно се взирах в телевизора по цели часове. Представях си, че ще умра, обхваната от лудост в задимената си стая и злобата, с която тези мисли ме изпълваха, ме караше да виждам сенките на мъртви хора, които в реалността обаче си бяха съвсем живи – живи като скакалци след летен дъжд. И при това мислеха за мен¼

Жан-Пол Лирой често звънеше по телефона, все ме питаше дали  скоро ще проходя отново. Троснато му отвръщах, че да, ще проходя скоро, но за сметка на това ще изгубя зрението си.            Веднъж получих колет от него, който съдържаше шоколадови сладки във формата на таралежчета. Изхвърлих ги, защото от самата мисъл за храна  ми се повдигаше.

 

Отначало Дани  киснеше по цели часове пред външната врата с надеждата, че ще го пусна вътре. После започна да се обажда през половин час по телефона и когато положението стана наистина нетърпимо, един ден не се стърпях и му изкрещях в слушалката да си го начука.

Дани повече не посмя да позвъни. Скоро разбрах, че почнал отново да се друса като в първите дни на нашето познанство – безотговорно, ненаситно и безпаметно. Междувременно неговата приятелка Ангелика се опитала да се самоубие като изпие шепа от хапчетата за високо кръвно на баба си. Само че навреме размислила, насилила се да повърне и за компенсация тръгнала да си реже вените. Но после размислила за втори път, превързала раните с парче плат и изтичала до болницата да я зашият.

Съкрушен от ²жестоката си съдба², Дани потърсил утеха в ръцете на Азарян, който от своя страна, израдван от неочаквания ²небесен дар², веднага откликнал.  Сигурно беше решил, че Господ му праща сладкото нещастно дете, за да компенсира страданията, причинени му от Ковалски. Само след около месец обаче Господ  отново оттегли благосклонноста си от Азарян, отнемайки му и Даниел. Един ден в края на март майката на Дани неочаквано се беше появила в града – отново вдовица и с два аборта зад гърба си. Но също и с достатъчно пари, за да плати за самолетните билети на децата си до Португалия.

 

– Много пушиш! – отбеляза един ден в началото на април Ковалски, докато стоеше край печката, с гръб към мен и отброяваше петте минути, след които яйцата за обяда му щяха да бъдат добре сварени.

– И без това умирам, така че не ми пука.

– По дяволите, Туигъл, та това е само един счупен крак! Нужно ли е да драматизираш толкова нещата!?

– Ковалски, чакай да ти покажа нещо – прекъснах го аз и измъкнах изпод задника си ²История на окото². Ковалски  хвърли един поглед на корицата и произнесе на глас:

– Жорж Батай.

– Това книжле тука го препрочетох няколко пъти през последните две седмици и знаеш ли до какъв извод стигнах?

Ковалски повдигна рамене и хвърли поглед към стенния часовник, за да види колко минути им остават още на яйцата. Помълчах няколко секунди за по-голям ефект и после казах:

– Ще ти кажа. Установих, че като си пъхаш твърдосварени яйца отзад, няма опасност да забременееш.

Ковалски се  разкашля и изплю глътка кафе върху гърдите ми. Това ме накара да се разсмея. Ковалски непохватно започна да бърше тъмното горещо петно от избелялата ми фланелка и също се разсмя.

И докато се смеехме, яйцата се свариха.

Сграбчих Ковалски за ръкава на пуловера и го придърпах към себе си. За първи път той не помисли за херпеса, не се възпротиви и се остави да го целуна.

 

 

 

Април, 1998