Датата осми март, на която реших да подновя писането в личния си блог, не е случайна. Тези, които са запознати със същността на богатото ми творчество и същевременно не си мечтаят как ще изпишат със син спрей на надгробната ми плоча „Eat dick, bitch!“, са наясно с факта колко дълбоко уважавам Международния ден на жената (поради което и не пропускам да го изпиша с главна буква). За мен този ден извиква най-мили спомени от детските ми години, когато аз и сестра ми, залутани в дебрите на късния социализъм и под декадентското влияние на баща ни, някак с неохота посрещахме празника на майката. Някои от вас вероятно помнят колко трудно беше в онези десетилетия да се измисли какъвто и да е адекватен подарък за любимата жена, който да не включва задължителната китка пролетни цветя, бонбониера „Тримонциум“ и чорапогащник. Затова и ние със сестра ми, предвид крехката ни възраст, както и липсата на собствени средства, винаги изпадахме първо в тиха паника, а после в кататоничен ступор, всеки път щом татко ни кажеше: „И значи утре…знаете! Да вземете нещо на майка ви за празника, че аз съм на учителски съвет до осем, а после ще идем с чичо ви Наско до тях за по една ракия.“ И след малко: „И да не се излагате да й купувате чоропогащник, че ще ви еба майката!“
Един път Боряна, сестра ми, понеже беше по-голямата и, ерго, по-умната (макар че с годините тоя баланс корено се промени в моя полза!), предложи да купим тиган. Майка, която беше танцьорка и пътуваше по целия свят и която беше прекарвала повече вечери в компанията на краля на Мароко, отколкото на гореспоменатия семеен приятел чичо Наско, хареса тигана. Ама само привидно. Колкото да не ни обиди.
Когато на следващата година предложих да й подарим ръчно изработена картичка, която да украся с портрет на Пиер Бриз като Винету, прекопирана от снимка от списание „Паралели“ на светлината на прозореца, Боряна възкликна:
– Значи много тъп подарък! По-добре да й подарим нещо, което да помни завинаги.
– Картичката може да си я сложи на спалнята и да си й седи там завинаги, – заинатих се аз
– Не! Ще й купим кон.
Тук е мястото да спомена, че докъм седми клас, тоест докато не влезе в пубертета и езиковата гимназия, сестра ми проявяваше на моменти нездрав интерес към индианската култура в Северна Америка. Събираше всякакви материали, свързани с червенокожите – от книгите на Карл Май и Джеймс Фенимор Купр, през статии в наши списания за наука, техника и природознание за това как „безсърдечните американски капиталисти“ третират индианците в резерватите, до пощенски картички, изобразяващи ритуалите и пищните племенни облекла на чероки и апахи, които майка мъкнеше с купища от турнетата в САЩ, както и винилови плочи с изпълнения на Дийн Рийд[1], който по онова време считахме за един достоен и много красив преди всичко защитник правата на индианците в един несправедлив свят на социално и етническо неравенство. Напълно логично беше с оглед на това й извънкласно занимание, Бояна да изтрещи до такава степен, че в един момент да започне да се възприема за индианка. А къде ти индианка без кон!
– Не съм сигурна, че майка ще се зарадва на кон. На пони може би… – реших да се изкажа крайно дипломатично и предпазливо, понеже не ми се искаше да дам категорично отрицателна оценка на предложението й и да получа я шамар, а филия с лютеница, размазана в лицето.
– Как бе да не хареса кон! Всички харесват коне Конете са най-интелигентните животни на планетата след делфините – четох го в списание „Космос“!
– Ами…добре тогава.
Боряна крачеше напред-назад като яростно смучеше кичур от косата си, понеже това уж й помагаше да мисли по-добре.
– А откъде ще намерим кон? – още по-предпазливо зададох въпроса си аз.
– Отвсякъде.
Това вече хич не звучеше добре. Боряна май имаше намерение да откраднем кон. Защото за купуване и дума не можеше да става – на масата в кухнята сутринта татко беше оставил само един книжен лев, затиснат под пепелника. И бележка: „Бубе, купи мляко, хляб и на вас милинки за закуска. Татко“
– Сетих се! – извика тя вместо класическата в подобни исторически моменти на грандиозни хрумки в полза на човечеството фраза „Еврика!“
– Ще идем с влака до село и ще помолим бай Тоше да ни даде неговия кон. Няма как да не се съгласи – понеже, нали, е подарък за празника на жените. Даже може да се разчувства, да се разплаче…
– Ама той няма кон. Има магаре.
– Магарето е вид кон.
Когато с пет години по-голямата и с 50 см по-високата ти сестра заяви, че магарето е кон, значи това е положението и таксономичната таблица на биологичните видове трябва да се пренареди спрямо заключението й. Такъв е законът на йерархия между децата в едно семейство!
И точно в тоя момент ревнах. Боряна ме сложи да седна на масата, късите ми крачета увиснаха и тя с неумел, но иначе грижовен жест размаза сълзите по мръсните ми бузи.
– Защо ревеш? – тонът й беше леко смекчен, но все така по индиански боен.
– Защото не искам да ходя на село. Мразя на село!
Верно беше. Не обичах да ходя на село, понеже дядо и баба отдавна бяха починали, къщата беше занемарена, външният клозет не функционираше и татко ни караше да пикаем сред копривата в задния двор.
– Тогава отивам сама! – с революционен апломб заяви сестра ми. – На автостоп.
– Ще те кажа на татко.
– Ще ме кажеш, ама аз ще кажа къде те пипа Венци от съседния вход като си мисли,че никой не гледа.
Леле, добра беше! И тъкмо да ревна пак, когато ключът на външната врата се превъртя и майка се прибра. Каза, че е направила подарък на всички като е платила тока и е взела едно печено пиле за вечеря.
_________________________________________
[1] Дийн Сирил Рийд (1938 – 1986) е американски певец, киноактьор и борец за мир, направил изключително успешна кариера в Източна Европа.
