Day: April 10, 2016

Мартен Санберже не беше от хората, които с огън и меч завладяваха територии и народи. Не. На него това не му отиваше – все пак беше аристократ!  при това с перфектно поддържан маникюр, който нямаше как да развали като си играе с огън или върти меч. Но понеже не обичаше и да си губи играчките, затова си беше изработил сполучлива, неагресивна тактика за това как винаги да е на неговото!  Тактиката не беше нищо особено – не е като Макиавели да я беше измислил. Напротив, беше една съвсем простичка, но…

Последвалите няколко месеца (единайсет, за да сме точни), се превърнаха в осъвременена версия на „Войната на семейство Роуз (1989, режисьор: Уорън Адлър) – една великолепна филмова класика с участието на Майкъл Дъглас и Катлийн Търнър, разказващ за ада, в който може да се превърне една щастлива любовна връзка. В моментите, когато Мартен беше трезвен, се държеше по-мило и от котенце с осакатена лапичка: мяу-мяу, мър- мър, обичам те безкрайно, мили ми Жан! И понеже на Божан толкова му беше провинциалният акъл, всеки път се връзваше. И не спираше да си…

Налага се отново да започна поредния епизод от (засега) безрадостната сага за Божан, който повече от всичко на света мечтаеше да срещне своя принц на бял кон, с мъдра поговорка, изречена сякаш, за да илюстрира този конкретен период от неговия живот: Денят се познава от сутринта. На другия ден след случката с трансексуалния жрец на любовта  Божан се събуди, свит на кравай на шезлонг край хотелския басейн. Лицето му беше подуто след удара, а тялото – схванато заради неудобната поза, в която беше прекарал на ръбестия шезлонг  няколкото часа до…

Има една поговорка, която особено харесвам, а тя е, че парен каша духа. Само че в ония първи месеци на връзката си с белгийския аристократ, Божан още не се беше опарил и затова единственото нещо, което духаше, беше скромния пенис на Мартен Санберже. И колко блажени само бяха тези първи месеци! И как само береше с пълни шепи плодовете на къртовския труд, който беше положил, за да се раздели с  манталитета си на кьопаво селско хлапе и да надене ризницата на бял воин, оцеляващ в джунглата на корпоративна София, но…

Скъпи читатели, От днес започвам нова серия, този път посветена на един нов герой, който обаче, надявам се, няма да ви се стори по-малко забавен от вече познатите ви. И не забравайте: ВСЯКА ПРИЛИКА С РЕАЛНИ ХОРА И СЪБИТИЯ Е НАПЪЛНО СЛУЧАЙНА! Приятно четене! Божан е един от общите приятели на Тилко Канаферов и Тимо още от времето преди пътищата на тримата да се разделят и Тилко да се влее в редиците на корпоративната  армия на  сините якички, Тимо да живее в Париж в апартамент с големината на килер за…

Едва ли има човек, който да не е сънувал, че отчаяно търси тоалетна, а когато в крайна сметка намери такава, все се случва нещо, което да възпрепятства пълноценното й използване – я тоалетната чиния ще е оплескана с лайна, я ще липсва врата и на практика ползващият я е изложен на погледите на минувачите, я нещо друго. Психолозите обясняват този вид сънища със рестриктивните механизми, които нашето супер-его[1] упражнява върху първичните ни инстинкти, т.е. дори насън действа безотказно една подсъзнателна сила, вторично придобита и затегнала примката около врата ни още…

Скъпи читатели на блога, Днес представям на вашето внимание един друг гостуващ блогър, който вече задочно ви е познат, тъй като на няколко пъти е бил споменат тук под псевдонима “Тимо”. Той е на 32 години, но  се познаваме, откакто беше на 17 и все още не му никнеше брада.  Приятно четене! * * * Тази сутрин се събудих още по първи петли (тъй като живея в Париж, петлите са просто многозначителен символ). Усещането, че нещо значително ще се случи, ме накара да приседна тревожен на ръба на леглото ми…

Положението към настоящия момент е следното: Все още разполагам с два броя долни крайника, единият от които временно е имобилизиран. Казвам „все още“,  понеже можеше да ме е нападнала мечка по време на планински преход и в резултат на дълбоките рани да ми бяха ампутирали единия крак. Или пък да бях попаднала в горе-долу същия сценарий, само че с акула (макар че този вече беше режисиран от Стивън Спилбърг при това неколкократно от 1975 г. насам). Заради собствената ми кьопавост (за която лесно бих могла да използвам и евфимизма „нeопитност“)…

страшно (за разлика от сегашното). А това не беше никак добре, понеже Кака беше наддала с двайсетина килограма и изглеждаше така, сякаш беше погълната боен кораб „Бисмарк“. По нейни мъгливи изчисления бебето трябва да е било заченато точно на Нова Година, под въздействието на поне един литър алкохолни напитки с различен градус. До момента, в който разбра, че е бременна, беше продължила да си пафка цигарки като казак и да си пие „ромче с количка“, и затова новината за бременността леко я стресна. Ами ако микроскопичното ембрионче беше вече пасивен…

Една от последните ми nights out с Кака Марето преди да вляза в болница за операцията на коляното се случи в самия края на академичната година, при малко нестандартни обстоятелства. Както знаете, аз преподавам в университет и тъй като съм симпатична ексцентричка с леко педофилски наклонности (в смисъл, че си падам по мъже с по двайсетина години по-млади от мен), се радвам на голяма популярност сред определени кръгове студенти. Да кажем, по-революцонните от тях. Голямата ми популярност пък проправя пътя на голямото доверие, а то пък е предпоставка за облагодетестването…