Последвалите няколко месеца (единайсет, за да сме точни), се превърнаха в осъвременена версия на „Войната на семейство Роуз (1989, режисьор: Уорън Адлър) – една великолепна филмова класика с участието на Майкъл Дъглас и Катлийн Търнър, разказващ за ада, в който може да се превърне една щастлива любовна връзка.
В моментите, когато Мартен беше трезвен, се държеше по-мило и от котенце с осакатена лапичка: мяу-мяу, мър- мър, обичам те безкрайно, мили ми Жан! И понеже на Божан толкова му беше провинциалният акъл, всеки път се връзваше. И не спираше да си повтаря, че няма по-голям късметлия в софийските гей-среди от него, понеже живееше в апартамент, чийто месечен наем беше 2000 евро, при това с портиер!, и имаше реалната възможност един ден да стане официално г-н Санберже… Това в случай, че Мартен му предложеше да се оженят. В Испания, например. Или Холандия по-добре, че Мартен хич не харесваше испанците.
Между другото, бай Вито – Стръвния, портиерът, се оказа същинско съкровище, понеже само две седмици след като се бяха нанесли в жилището, Божан разбра откъде идва прякорът му. Не беше защото обича татарски кюфтета! О не! Бай Вито беше стръвен за живо месо – и най-вече за това, което се кандилкаше на Божан между тренираните бедра на уважаван орган на МВР. От гледна точка на Божан, това с бай Вито не се броеше за изневяра, понеже човекът беше 42-ри набор и беше участвал активно в построяването на Димитровград, така че Божан чувстваше като свой граждански дълг да му засвидетелства уважението си за положения труд в служба на родината от време на време. Особено му харесваше фактът, че по време на „засвидетелстването“, бай Вито винаги оставаше с фуражка.
В периодите, когато Мартен беше кротък, двамата правеха невероятен секс (от тоя, при който човек вижда фойерверки, обажда се на 112, за да докладва за пожар, пожарната идва и после стават големи разправии)и вършееха заедно из скъпите барове и дискотеки на столицата. Мартен харчеше на вечер по един малък държавен външен дълг, за да черпи познати и непознти с шампанско, еротични танци в скута, стотици шотове, а веднъж дори купи на някакво момиче БМВ-то на друг един пиян клиент в дискотеката, само защото момичето изстреля три фъстъка през вагината си. И той, понеже това му се стори невероятно забавно, нареди на напълнят багажника на току що купената кола с 12 килограма печен, осолен фъстък. Ей така – искаше талантливото момиче да си им достатъчно материал, с който да си стреля, когато си иска.
През февруари на 2013-а Божан се запозна с майката на Мартен – фамозната бивша Мис Долна Саксония. Тя го огледа отгоре до долу, попита го на френски как е, Божан отговори, че е добре, благодаря (на френски); после тя го попита същото и на немски, и въпреки че на Божан това взе да му заприличва на интервю за работа в международна фирма, запази самообладание, и даде същия отговор, само че на немски. „Bien!,“ махна тогава великодушно с ръка Мадам Майката на Мартен, при което 24-каратовите й гривни издрънчаха с приказно-деструктивния звук на староевропейски аристократичен снобизъм. „Имате благословията ми да правите на воля любов, деца мои!Но не и преди да ми направите едно много мръсно мртини!“ Тя се разсмя театрално, отмятайки глава назад в поза, която си мислеше, че я доближава до най-добре заснетите кадри на изящната Гарбо от 40-те, след което обаче побърза да се върне в натоящата година и да подшушне в ухотот н сина си: „Само че гледай, ако брадясалият ти любовник ми го приготвя това мартини, да си сложи ръкавици! Все пак сме в Източна Европа… Martin, mon ange!”
През април същата година Мартен реши, че му е писнало да се размотава без работа и се зае да прави бизнес с износ на вина. Само че, докато обикаляше по разните еноложки изложения и частни винарни из страната, винаги толкова много се напиваше по време на задължителната дегустация, че на другия ден не поменеш дали съответното вино му е харесало или не. В резултат на това подписа договори на сляпо с де-що имаше закъсали винопроизводители, което, разбира се, доведе до логичния крах на тази иначе крайно амбициозна предприемаческа идея.
Мартен Санберже се депресира. По-скоро му хареса идеята да бъде депресиран – тя му даваше пълната свобода да прави всичко, което според него хората с подобна диагноза са склонни да правят – да се отегчава, да хленчи, да пие, да си купува неща, които не му трябват, да ходи на маникюр два пъти по-често от обичайното, да отглежда орхидеи… А като за капак на всичко започна да се вайка, че от него нищо не става, Божан вложи цялата нежност, на която бяха способни челичените му ръце и изтръпналите от правене на фелацио устни, за да успокоява своя любим. А последният, в момент на временно разнежване и благодарност за полаганите грижи, реши да купи аквариум с две рибки на Божан.
После, една ранна сутрин Мартен се прибра нашмъркан до ушите (този път семейство Ериксен не си бяха у дома, за да му помогнат да стигне до апартамента си, затова Мартен прекара цялата нощ сред кипарисите, засадени от едната страна на чакълената алея) и още преди съненият Божан да успее да му каже „Добро утро“, Мартен откърти кухненската врата от пантите й и я запрати по гаджето си. Божан полежа около три минути под вратата, и след като установи, че не е сериозно наранен, бавно се изправи, подпря вратата на кухненския плот, изтупа демонстративно пижамата си и със спокоен тон заяви, че се изнася.
– Bon! – махна с ръка Мартен и се строполи възнак на семейното ложе. – Разкарай се, но гледай преди това да оставиш кредитните ми карти на масата… Гнусно прасе такова. Грух-грух!
И както се смееше на собствената си несмешна смешка, така и заспа.
Божан действително си тръгна него ден. Сърцето му се късаше, но не беше по-скъсано от долнището на пижамата му, както и от кожата над едната му вежда.
През следващите шест седмици живя при Евангелия (по паспорт: Георги Митрев, на 28, от Чирпан) и правеше всичко възможно да прикрие следите си от Мартен, понеже значеше, че като излезе от периода си на запой и влезе в периода си на Дядо Коледа, ще му домъчнее за него и ще поиска да си го върна на всяка цена. А и освен това беше гледал шест пъти „Врагът в моето легло“ (1991, режисьор: Джоузеф Рубен) и страшно много симпатизираше н героинята на Джулия Робъртс. А напоследък и се идентифицираше с нея!
То така и стана. Точно както си го представяше.
Една сутрин Мартен Санберже, шесто поколение белгийски благородник, се събуди изтрезнял в омачканото си легло с размери на малък тенис-корт в апартамента, недалеч от Докторската градина, и си каза:
– Merde, трябва да намеря българското лайно, понеже никой няма право да си тръгне от Мартен Санберже преди Мартен Санберже да му даде разрешението си!
