Налага се отново да започна поредния епизод от (засега) безрадостната сага за Божан, който повече от всичко на света мечтаеше да срещне своя принц на бял кон, с мъдра поговорка, изречена сякаш, за да илюстрира този конкретен период от неговия живот: Денят се познава от сутринта.
На другия ден след случката с трансексуалния жрец на любовта Божан се събуди, свит на кравай на шезлонг край хотелския басейн. Лицето му беше подуто след удара, а тялото – схванато заради неудобната поза, в която беше прекарал на ръбестия шезлонг няколкото часа до пукването на тайландската зора. Още тогава, в тези първи моменти на събуждането Божан трябваше да обърне внимание на червената предупредителна лампичка, която светеше в главата му, и да бяга колко се може по-далеч от своя красив и богат белгийски насилник. Но уви! Бидейки редови член на родната полиция (макар и цивилен), Божан често пренебрегваше червената светлина на светофара и ако се случеше негови колеги да го спрат, за да му се накарат, той им показваше служебната си карта и всеки си тръгваше по пътя по живо по здраво – той – без наказателни точки в талона, а колегите му – с подвити опашки и предупреждение, че при повторно провинение ще бъдат обадени на преките си началници.
След завръщането им в София животът уж си потече по старому с тая разлика, че шест дни по-късно Мартен Санберже се напи и надруса царски в много скъп клуб, където си забрави телефона, а после в таксито и адреса. Шофьорът обаче го помнеше, понеже го беше возил и друг път, затова го остави пред кооперацията му. Бръкна във вътрешния джоб на сакото му Armani, почерпи се с една педесетачка от портфейла му, извлече го за краката от колата си и го постави нежно да поседне на бордюра. След това се метна обратно зад волана и натисна педала на газта като Найджъл Менсъл (който му беше любимият пилот от Ф1 и на когото беше кръстил първородния си син, левия си ташак и един фиат, който се скапваше от ръжда в гаража му).
Докато лежеше в полубезсъзнание на паважа, една цистерна мина по улицата и опръска обилно Мартен, от което тутакси му дойдоха силите и пъргаво той скочи на крака. Верно, първо опита да си отключи у съседите на долния етаж, но след като не успя, реши, че тъпото му гадже със селските обноски (който така и не се беше научил, че чашите с вино не се пълнят до ръба и че не можеш да комбинираш шарена вратовръзка с риза на райета) се е барикадирал отвътре и му отмъщава заради тейландската случка с 67-годишния портиер, бай Вито – Стръвния. И бясно се разтропа на вратата. Пиянските му викове събудиха добрите му съседи, обитаващи апартамента зад вратата – г-н Свен Ериксен – културно аташе в шведското посолство – и очарователната му съпруга Биргит. Обаче вместо да се стресне от подобно вандалско поведение, г-н Ериксен, който владееше до съвършенство тънкостите на дипломатическия церемониал, успя да се справи перфектно с кризисната ситуация. Въпреки че се наложи да действа, както си беше по боксерки, щамповани с лика на Патока Доналд! Знаеше, че е безсмислено, но въпреки това добрият тон го задължаваше да обясни на Мартен Санберже, че той всъщност живее един етаж по-горе и че у тях, за съжаление, няма как да намери нищо за пиене (ако за това е дошъл), понеже на вечеря им е бил датският културен аташе. После го подхвана под едната мишница, г-жа Ериксен – под другата и двамата с общи усилия го довлякоха до собствената му врата. Позвъниха два пъти и после, като деца, които са направили пакост и не искат да ги хванат, пуснаха Мартен да се свлече върху изтривалката с надпис „Welcome” и си плюха на петите надолу по стълбите.
Когато Божан отвори и видя в какво окаяно състояние се прибира любимият му, сърцето му се сви, но, припомняйки си рефрена на много романтични филми, които завършваха със сватба, реши, че щом двамата са заедно „в добро и лошо“, това сега се брои за лош момент и затова, вместо да го хока, го настани на дивана в хола и положи върху челото му студен компрес. За няколко минути Мартен се укроти и дори изглеждаше невинно-трезвен с ангелските си руси коси и сини очи (въпреки че косите му бяха станали на мокри кичури заради неочакваната баня, а очите му бяха кръвясали като тези на Джак Никълсън във филма „Вълк“). След като се поохлади обаче, Мартен започна да души въздуха и когато Божан го попита дали още мирише на изгорялото пиле, дето му го беше приготвил за вечеря, Мартен се изправи и застрашително залитна към Божан; сключи пръсти около гърлото му и изръмжа:
– I smell a dick!
– Не е моят! – простена Божан. – Преди да си легна си взех душ. Заклевам се!
– I smell your lover’s dick, you dick! – този път го изкрещя Мартен и стисна още по-силно.
– Ох! – простена пак Божан и докато усилено се опитваше да си спомни къде беше сложил служебното си оръжие, пред очите му падна черна пелена и той припадна.
Събуди се в Пирогов.
На един пластмасов стол до олющеното нощно шкафче седеше присвит на две Мартен, и скрил лице в дланите си, ридаеше. Или поне така се стори на Божан в първия момент.
– Какво…? – той се опита да проговори, но от гърлото му излезе само гъргорещ звук, който обаче беше достатъчен, за да привлече вниманието на опечаления Мартен и да го накара да се спусне към леглото му, разпръсквайки около себе си облаци скъп парфюм, смесен с остатъчната миризма на алкохолния му дъх.
– О, любими, скъпи мой! Прости ми, прости ми! – Мартен зарови глава в зелената болнична пижама на Божан и, усещайки, че сега е точният момент, наистина се разрева. – Никога повече няма да те нараня! За нищо на света. И обещавам да не пия повече. Нито капка!
– Ама какво ми е?
– Нищо, бебчо, нищо! – занарежда Мартен и го погали по брадясалото лице. – Малко ти счупих ръката, но докторът в интензивното каза, че след месец ще си като нов.
Чак сега Божан погледна надолу и видя гипсираната си ръка. Отначало го изпълни мрачен гняв, който обаче бързо отстъпи място на преливаща от всяка пора на насиленото му тяло частично безкористна любов към белгийския благородник.
– В добро и лошо, – промълви Божан и затвори примирено очи. – Докато смъртта ни раздели…
