Ще използвам изтърканото сравнение, че котките са като хората: някои са мили и гальовни, други – високомерни и капризни, трети – глупави и мързеливи. Четвърти са…Базука.
Базука – психопатката.
Първите 2-3 месеца от съвместното ни съжителство с нищо не подсказваха, че нещата ще се развият от зле към по-зле. Калина наистина се беше грижила за мъничето, докато бях на конференция в чужбина, но още щом се прибрах, усетих първите обезпокоителни симптоми. Явно на котето не се беше понравил фактът, че едва-що настанило се в новия си дом и стопанката[1] му вече го изоставя в ръцете на някаква повлекана, която я мързи да се грижи за себе си, пък камо ли за друго същество.
Аз пък трябваше да свиквам, че ще се наложи да се съобразявам с още някой. Бях установила, че страхотно ми харесва да живея сама и че нямам никакви скрупули относно това. Ама някоя дърта съседка с гуша, надиплена като акордеон, щяла да ме съжалява, задето съм ще да си остана стара мома. Да го духаш, лелче! В днешно време не се казва „стара мома“, казва се „singlе“! И в това понятие се включва много повече от това да не се прибираш вечер вкъщи и да заварваш една торба с лайна, опaкована в менте тренировъчен анцуг на Liverpool, метната върху новото ти бяло канапе от IKEA и чиято фамилия си била толкова малоумна да приемеш срещу привилегията същият тоя лайнарник да те натъпква с изфирясалата си сперма три пъти седмично. А с течение на времето – месечно. И после – само на годишнината и преди Голяма Богородица.
О не, в понятието single се влага много повече от това да не бъдеш женена за ливърпулската агитка със застоял бирен дъх и с месечна заплата, равняваща се на колосалната сума, която Кейти Пери плаща на седмица за ноктопластиката си. Single означава също: да пиянстваш с приятелки (и приятели!) без значение дали е вторник или събота, да си купиш скъпа рокля вместо 11 пакета памперс и незнамкаква си количка с олекотена алуминиева конструкция, дето става от зимна летна и обратното, да не се налага да си отваряш таен фонд от типа „и аз съм човек, нищо че съм омъжена“, да не се налага да оставаш трезва през деня, понеже в 4 трябва да вземеш с колата някого (който при това е кръстен на омразния ти свекър с провисналия скротум!) от детската градина, да си оставиш вибратора върху кухненския плот, ако закъсняваш за някъде, без притеснение, че някой (малолетен или пък не) ще го намери и ще истеряса. Има още поне 30-тина предимства от тоя сорт, за които се сещам сега, но понеже това е блог за котката-мъчителка, а не за радостите на моминството, все пак ще спра дотук.
Когато през пролетта на 2008-а Базука се разгони за първи път, отново забелязах, че нещо не е както трябва. Вижте, аз имам опит с котките. При това богат опит! Бих могла да съм Доктор Сюс[2] на котешкото царство и да публикувам не 46, а 146 книжки на котешка тематика. Така например, по примера на добрия доктор, бих могла да издам страшно успешен бестселър, който да се казва „Зелени яйца и шунка…и риба тон за вашето коте“. Също ми се върти в ума и заглавие от типа на „Как Котето открадна ш*бания тест за бременност“. Но това, разбира се, са само хипотетични заглавия на хипотетично много успешни книги, които може и напиша, но по-вероятно е да не напиша.
Татко ми донесе първото коте, когато бях на осем. Кръстих го Тони – на германския футболен вратар Тони Шумахер, в когото бях влюбена силно и безкористно в периода 1982 – 1987. А дори не беше мъжко! След Тони имах още… знам ли, седем или осем котки, които се сменяха през годините на моето детство и след това ранен и много закъснял пубертет. Мъжки, женски, с объркан пол, с кретенски имена, сиво-бели, рижи, агресивни, пакостливи, гальовни, доверчиви; някои станаха жертва на обстоятелствата (полет от терасата, подпомогнат от шута на баща ми, който беше установил, че конкретният домашен любимец се е изпикал за пореден път не където трябва), други решиха да напуснат по собствено желание (природата ги позова и те нямаше как да не й откликнат), а трети … за някои от тях нямам никакви спомени – нито как са дошли вкъщи, нито как са напуснали дома ни. Помня само, че всеки път майка плачеше. На нас със сестра ми ни беше мъчно няколко дни, но майка наизменно истински се разстройваше при раздялата с поредното коте. И всеки път се заричаше, че котешки крак повече няма да пристъпи прага на апартамента ни. Татко опита да запълни празнината в осиротелия ни живот като домъкна отнякъде една костенурка в кофа. После опита и с куче, но така и не се получи химията между тези животни и нас. И така до следващия път, когато татко отново донесе коте…
Та мисълта ми беше: Ако някой разбираше от котки и котешко поведение, това бях аз! Затова, когато Базука се разгони за първи път, и въпреки силните повици на нагона, не прояви ни най-малък интерес към котараците, които, надушили миризмата на девствените й сокове, се събираха на тумби под терасата ни, си казах: „Хм, лесбийка!“
Но въпреки подозренията ми, че бях попаднала на котка-лесбийка, реших все пак да я отведа да я кастрират.
Когато всъщност установих, че проблемът се корени съвсем другаде!…
[1] Статутът ми с течение на времето се промени, разбира се. За Базука от „стопанка“ се превърнах в „тази, която живее тук, за да ме обслужва“ или, както беше другата й любима формулировка – „по-голямата котка, която има палци и ги ползва, за да отваря с тях шкафа с храната…мамка му!“.
[2] Тиодор Сюс Гайзъл известен главно с книгите си за деца, които подписва с псевдонима Доктор Сюс. Неговите най-бележити книги включват бестселърите „Зелени яйца и шунка“, „Котката в шапката“, „Една риба две риби червена риба синя риба“, „Хортън снася яйцето“, „Хортън чува Кой!“ и „Как Гринч открадна Коледата!“.
