В американската поп култура под думата “mascot” се разбира късметлийският талисман – човек, животно или предмет – на дадено училище, спортен отбор, военно поделение и т.н. или пък разпознаваемото лого на търговска марка. Представете си напомпаното човече на Мишелин и ще се сетите какво имам предвид.
Тази въвеждаща пояснителна бележка е необходима, за да добиете представа каква е ролята на нашия герой в историята.
Алистър O’Дуайър не е човек, който се облича в костюм на хот-дог, за да рекламира верига закусвални. Той е просто един нещастен ирландски гражданин, който, в момент на предполагаемо умопомрачение преди 12 години се жени за една хищна българска вулва с очила и обувки предимно в кафявата гама и пристига в България, за да заживее с любимата си и общия им син. След няколко години на социална потиснатост в еднофамилната къща в Крупник и демонична забрана от страна на съпругата, сестра й, майка й, сестрата на майката и няколко съседки-въздържателки да консумира алкохол в количествата, които са препоръчителни за зодията му, щастието най-сетне се усмихва на Алистър и той се развежда. В началото още не съзнава какъв е късметлия, че се е отървал от библиотекарката (о да, хищната вулва се оказала библиотекарка отгоре на всичко. Егати късметът!) и не желае да си тръгне. Затова, разбира се, първо е помолен, след това навикан и накрая принуден от полицията да се изнесе от къщата. За известно време…да кажем два месеца и половина…живее където му падне, но гледа да не се отдалечава много от централния клон на Райфайзен Банк, където ирландското правителство всеки месец му привежда по сметка солидна сума под формата на пенсия по болест. В крайна сметка Алистър О‘Дуайър успява да си стъпи на краката (фигуративно казано, понеже през повечето време е пиян и затова гледа да е седнал), намира си някаква стаичка, в която да се прибира вечер за около 5-6 часа, снабдява се с един чувал стари дрехи, които изглеждат така, сякаш са били носени от клети хора, разкъсани от мечка гризли, и заживява като пияница на пълен работен ден в една централна градска кръчма, известна като „Звездите“ сред редовните си посетители – предимно безобидни рокерчета, футболни фенове, дебели момичета, които не биха посмели да стъпят в по-вървежните заведения (докато тук на воля могат да изяждат по една кофа чипс с бирите си, без да се притесняват, че някоя булимичка с фалшива чантичка Dior ще ги гледа с отвращение) и служители от близките банки, които идват, за да обядват с Jim Beam под прикритието на чаша за чай.
Към днешна дата Алистър прекарва между 7 и 12 часа на ден в бара. Има си свой стол (разбира се), персоналът познава него и навиците му и досега никой не го е гонил от бара, понеже въпреки невероятната смрад, която се разнася от него, той никога не е давал повод за това – седи си кротко, докато тече работният му ден, излива в себе си бира след бира, а от време на време става и, залитайки, започва да освежава увехналите цветя в общинските затревени площи наоколо с пръскало за минене на прозорци.
Така Алистър стана Али. The mascot of All Stars.
И аз обичам да ходя в „Звездите“. И ако намина оттам за бира или коняк и Али не седи на стола си под плазмата, значи нещо не е наред. Като най-вероятното обяснение би било, че извънземните са го вдигнали, за да правят изследвания върху него с цел да установят каква е допустимата продължителност на живота на същество от вида homo sapiens при положение, че жизнениете показатели се поддържат само от вливанията на един определен вид течност.
Днес по обяд сядам на „Звездите“, за да изпия един хайнекен и да почета книга. Али седи на стола си и работи. Известно време се опитвам да се съсредоточа върху написаното от Джон Грийн и понеже то не е никак добро, най-накрая ме писва, затварям книгата и се обръщам към Али.
– Знаеш ли – викам му, – не познавам по-щастлив човек от теб.
– Може, – той се ухилва широко и разкрива щедро дупките от изпадалите си зъби. – Само че не виждам ясно.
– Какво имаш предвид? Проблем със зрението ли имаш?
– Не, човече, в главата си имам 24 квадратчета и когато съм с отворени очи виждам различна картинка във всяко едно квадратче и от това така ме заболява главата, че се налага веднага пак да затворя очи и да заспя.
Усещам, че разговорът не тръгва в посоката, в която очаквам. Мислех си, че ще поговорим за фундаменталния концет на щастието и неговата релевантност и после, нали уж съм писателка, ще мога да напиша НАЙ-ПОСЛЕ някаква умна книга, в която георят ще живее в бъчва, няма да има пари за цигари, никога няма да е опитвал спагети карбонара, а фелацио ще са му правили само плъхове с големината на зайци. И въпреки това душата му ще прелива от щастие и любов към хората.
Обаче този герой май вече е зает! Както и да е.
Та значи след като разбирам, че в главата на Али има своеобразен мултифасетен апарат за възприемане на образи, ме очаква още по-интересно откровение. Ирландецът решава да ми сподели, че хората щяха да са по-щастливи, ако не бяха полицаите, които дебнат иззад всеки ъгъл с намерението да навредят на обикновените граждани.
Речта му е нестройна, разбира се, на моменти едва разбирам какво ми казва, понеже хем е пиян, хем фъфли, понеже му липсват повечето зъби, хем…ами ясно е, че извънземните (или полицията!) са бърничкали твърде надълбоко в мозъка му и са пренаредили чарковете му по начин, който не му прави добра услуга при комуникация.
След като се чукаме с бирите си за 17-ти път, Али изведнъж изпада в дива радост и започва да се смее така, че целият се тресе. Даже ме е страх, че от тръскането въшките, които временно са се хербаризирали измежду кичурите сплъстена от мърсотия руса коса, ще започнат да хвръчат наляво-надясно. Питам го какво е видял, което толкова го е зарадвало.
– Как какво!? Жена ми! Току що мина оттука, – възкликва той и показва с неопределен жест към улицата. Жена му, разбира се, изобщо не е минавала, но решавам да му спестя истината. – И се сетих – продължава той, веднъж захапал нишката на мисълта си, – как постоянно ме кара да слагам кламери на зърната на гърдите й и на вагиналните й устни. Опа, колко съм лош! И ако не бяха камерите, които полицията е инсталирала точно тук, над главите ни, за да ни следи, щях да го направя и сега. Имам цял джоб с кламери…
Не си допивам бирата и ставам да си вървя. Казвам чао на Али и той ми махва дружески с ръка, като същевременно леко се снишава, за да не го хване „полицейската камера“.
Дотук с идеята ми за голям български роман в стила на „Одисей“ на Джеймс Джойс. Или всъщност може и да го напиша, но тогава би се състоял само от едно-единствено изречение, при това до болка клиширано:
Щастието е в лудостта.
