През 1999 г. Уитни Хюстън и Енрике Иглесиaс извадиха общ хит, в който се пееше така: “Could I have this kiss forever?” Човек обикновено не си дава зор да се замисля върху лигавите текстове на любовните песни, понеже са пълни с тъпи фрази като : „Lucky that my breasts are small and humble/ So you don’t confuse them with mountains” (Shakira, Wherever, Whenever) и “Sometimes you’re crazy and you wonder why/ I’m such a baby/ ‘Cause the Dolphins make me cry”(Hootie and the Blowfish, Only Wanna Be With You). Обаче снощи, докато се мъчех да заспя, понеже кракът ме болеше и се въртях в леглото докъм два след полунощ, се сетих за рефрена на би-етносния дует и си казах: „Мамка му, ама как само безразборно и безобразно се употребяват някои фрази за време! Как така да задържиш целувката завинаги?! А кога ще се храниш? И защо изобщо ти е да се целуваш с някого в продължение на 30, 40 или 45 години?! Това не само е противоестествено, това е направо отвратително!“
Когато се събудих тази сутрин, не само че не бях престанала да мисля върху казуса за времето в нашата ежедневна реч (разговорна и лирична), ами не си намерих място, докато не съставих списък на най-често използваните изрази, които, трябва да призная, в малка или по-голяма степен представляват елементаризирана илюстрация на общата теория на относителността на Айнщайн, според която събитията, които са едновременни в една отправна система, може да не са едновременни в друга система, която се движи по отношение на първата. Ходът на времето зависи от движението на системата и по този начин времето и пространството стават взаимосвързани по особен начин.
За целите на този текст ще заменя термина „система“ с „участник“.
Да вземем, например, изразът „Тези трийсет секунди ми се сториха като трийсет години!“ Реално погледнато, ще си кажете, че това е невъзможно, обаче знаете ли колко хора всъщност се намират в ситуация, в която имат пълното право да изрекат тази реплика? При това със сърцераздирателен тон? Понякога един 30-секунден полов акт може да се равнява на 30 години страдание. В нашата култура децата в едно любящо семейство със здрави патриархални и балкански устои карат по 30, а даже и по повече години щастливо детство. В началото на тях им се купуват неща: памперси, пуканки, пастели, пици, пасти. После пък им се дават пари, за да могат сами да си купуват неща: прашки, п*тки, половинки ракия, пластични операции, поршета. По този начин това безспирно пазаруване в един момент се оказва, че не може да компенсира удоволствието от 30-секундния акт през 1989-а година.
Ами когато си влюбен? Времето лети. Особено като е прекарано с любимия, то никога не стига, никога не е достатъчно (на фона на времето, прекарано през зъболекарския кабинет, например) Стискаш ли, стискаш ръката му, докато не плувне в пот, а пръстите ви не започнат да гъбясват или пък той не си я потърси обратно с извинението, че трябва да се почеше. Или друг пример: Двучасовият филм, който гледате заедно, сгушени на дивана, свършва сякаш само десет минути след началните надписи. Пък после и двамата се чудите за какво се е разказвал. (Подсказка: Обикновено винаги има някоя девойка в пъстроцветна дреха, всичките писма на която започват със „Скъпи Джон“.)
Времето тече назад. Такова е впечатлението на по-чувствителния участник в пространствено-времевия континуум в случай, че току що е скъсал с любимия човек. Бъдещето без него, разбира се, не съществува, то е хипотетична величина. Няма смисъл да се става сутрин, миенето на зъбите се превръща в нелепо действие, а храненето изключително с шоколадови изделия е задължителна процедура в процеса на постигането на ултимативната цел, а именно – смърт от любов. Всичко, което изобщо има някакво значение, са спомените, закодирани в артефактите от времето на връзката ви. Тук са билетът от концерта на Аеросмит, в който той си уви дъвката, след като му омръзна да я дъвчи; блузката ви с надпис “What a girl needs” със засъхнали, втвърдени петна от първата му еякулация, както и четката му за зъби с остатъци от царевица между косъмчетата.
Вемето е спряло. Аз лично съм го преживявала веднъж през живота си. Когато шефът ми ме извика в кабинета си и каза, че знае, че съм говорила зад гърба му, че е гей. И че синът му е гей. А аз дори не знаех, че има син. В този момент времето буквално спря. Зацикли. Настъпи ледена епоха и аз замръзнах от главата до петите. Когато най-накрая повея южнякът откъм климатика и аз се разтопих, погледът ми попадна върху коприненото му шалче, кокетно втъкнато в отворената яка на ризата му, и ме напуши смях, който в някои среди е известен под наименованието „смях като пред уволнение“.
Времето не съществува. Ако не се казвате Имануел Кант и всеки път, когато ви поискат сметка защо закъснявате, заявявате, че времето и пространството не съществуват сами по себе си, значи много сте загазили. Но няма страшно – всичко в крайна сметка е поправимо с помощта на наистина силни лекарства.
Времето е циклично. Този феномен на относително възприемане на реалността се проявява, когато в петък вечерта сядате за по едно в бар А, после се премествате в бар Б малко по-нагоре по улицата за още едно питие (от същото – колко предвидливо и мъдро от ваша! Така няма как да се напиете и да ви боли главата на другата сутрин). След това едни приятели ви се обаждат да отидете в бар В, където обаче ви черпят с други питиета, които нямат нищо общо с първите две. Когато вечерта вече сериозно е напреднала, всички заедно се премествате в бар Г (където има голяма вероятност да изгубите девствеността си в някой необичаен за секс отвор на тялото ви). И накрая, когато вече нищо горе-долу няма значение, се връщате в бар А, за да си допиете преди да повърнете.
Времето ми принадлежи. Това вече е върхът на нереалистичната ви индивидуална преценка, понеже на практика времето принадлежи само на един-единствен човек и това е Лили Иванова.
Времето ми свърши.
Наистина.