В предишния пост стана дума за новия ми частен ученик, Емо с ресторантите и неговата авангардна теория за хищническата природа на афро-американските вагини (все още необнародвана в никое престижно медицинско издание). Днес герой на блога ще бъде другият ми частен ученик с почти шестмесечен стаж като такъв – д-р С.
Д-р С. е вътрешен хирург и въпреки че е прехвърлил 50 години, неговата мечта също е да се изнесе към норвежката обетована земя så snart som mullig[1]. Той обаче не е толкова привлечен от идеята да живее в общество, където егалитаризмът е издигнат в култ (една идея, която, както се досещате, звучи почти толкова фантастично и нереално за хората от нашата географска ширина, колкото и предположението, че при наличието на седем натопорчени джуджета Снежанка е все още девствена), а по-скоро от възможността да избяга надалеч от банковите си задължения и хилядите беди, които се струпаха на главата му през последните няколко години.
Разбира се, целта пред доктора изглежда много по-близка, отколкото пред Емо, понеже той води с най-малко 2000 думи и един девер, който вече живее в Норвегия от десетина години и е готов да му помогне с каквото може на първо време.
Често по време на уроците консумираме бира, която, с настъпването на есенния период, плавно предаде щафетата на уискито и червеното вино. Не че се напиваме, но, да кажем, се развеселяваме, а пък на доктора му се развързва езика да говори не само по въпроси от текстовете, но и по въпроси, които всяко едно цивилизовано общество по принцип смята за табу или пък е изградило цяла една нелепа и тромава система от политически приемливи поведение и език.
Вчера, например, учихме за различните форми на съвместно съжителство в Норвегия и д-р С. заяви, че от всички най-силно му се е запечатила в главата думата partnerskap, с която се дефинира законното съвместно съжителство на хора от еднакъв пол.
– Защо? – попитах го аз.
– Понеже нямаше как да не запомня нещо, свързано с гадните педалчета!
Айде, пак се започва.
– Докторе, нали знаеш, че ако заминеш за Норвегия и започнеш да практикуваш там, подобни приказки няма да ти спечелят много приятели. Но затова пък може да ти спечелят няколко съдебни граждански дела!
– Знам бе! – той се почеса по типа и на два гълтока пресуши чашата от дуралекс . Осиротелите кубчета лед дръннаха тъжно на дъното.
– Просто мразя педерунгелчетата. Това между нас да си остане. Нали сме приятели, можем всичко да си казваме?
Как да не можем! Да си викаме , например, „овца“ и „свиньо“!
Забелязала съм, че има нещо у мен – дали е непринудено- предизвикателно то мъжкаранство, което ми е заложено, или пък е нещо, на което мириша, не знам, но когато мъжете останат с мен насаме, в един момент започват да изпитват неудържима нужда да си споделят… Все едно сме в женско ток-шоу. Или аз съм внучката на Фройд. Само с поглед, жест ,почесване или откровена псувня ги карам да излизат извън кожите си на уважавани граждани, съпрузи и бащи, да ритат или прескачат бариери, които са си слагали цял живот – една след друга, да заравят пръсти дълбоко в душите си и да изтръгват оттам съкровени тайни, които са пазили години наред – като боклук, сметен под килима. Предполагам, че когато ме гледат, тези мъже виждат себе си такива, каквито биха искали да бъдат, ако… Което, разбира се, е невероятно странно от моя гледна точка, понеже дори аз не бих искала да бъда себе си в повечето случаи. Но това вече е тема за друга история.
– Да ти сипя ли още едно питие?
– Болен се пита! – отвърна докторът и понеже това си беше професионално поднесен отговор, нямаше как да не го взема под внимание.
Кубчетата лед отново дръннаха с весел зън.
– Не може да казваш, че всички гейове са гнусни. Това автоматично значи, че всички хетеросексуални са хора за чудо и приказ.
– Е не, разбира се, че не, но според мен гейовете са гнусни. И противоестествени.
– Добре бе, докторе, точно пък гейоветете не са гнусни, понеже винаги са обезкосмени, напарфюмирани, с перфектни тела, изваяни във фитнес-салоните. Поне тези, които познавам, са точно такива. А те хич не са малко!
– Ама как пък тия, на които съм им изрязвал кондиломите[2] от анусите, до един бяха космати!
– Ти как знаеш, че са били гейски гъзове?
– Е как да не знам! Тия кондиломи нема да се появят, понеже някой е паднал в банята и случайно се е нахендрил на флакона с дезодоранта! Требва си кур, сестро, кур!
Като каже нещо докторът, и Папата мълчи.
– Защо ги мразиш толкова?
– Понеже не могат да направят поколение.
– Което не е верно. А и така да е, не мислиш ли, че тая планета и без друго е прекалено пренаселена?
– Абе моля ти се… Няма такова нещо! В това отношение даже бих подкрепил едно циганско семейство.
Вече се чудя дали да не събера на едно място другия си ученик Емо и д-р С.
– Да ти сипя ли още едно?
– Ммммм…не, мерси, с колелото съм!
Сега се сети!
– И все пак?
– Не, не, не съм ял и ще се напия.
Силно казано. Той вече беше пиян. Само дето не почнахме да се уважаваме… Макар че в контекста на разговора, нищо нямаше да е по-логично при положение, че и двамата не бяхме гейове, което даваше пълно основание на доктора да ме уважава. От друга страна аз за себе си можех да гарантирам безкосмест задник, но при него положението може и да беше по-„мъжкарско“ и тука вече щяхме да се разминаваме.
Като бях на 22, исках да се омъжа за гей. Не за друго, а понеже гейовете ми се струваха (и продължават да ми се струват) по-чистоплътни, по-напарфюмирани и по-сладки. Но тогава, когато бях на 22, не знаех нищо за кондиломите. А сега, почти 20 години по-късно вече знам прекалено много.
За съжаление.
[1] Колкото се може по-скоро (нор).
[2] Кондиломите са генитални брадавици, предизвикани от инфекци с човешки папиломен вирус, които се предават по полов път.
