Стереотипното мислене е продукт на цивилизованото общество. В момента, в който осъзнаете, че сте преминали от фазата на детската спонтанност при възприемането и наименоването на проявленията на човешката природа във фазата на шлифованото до блясък мислене на модерен гражданин, знаете, че безвъзвратно сте загубили трезвата си преценка за нещата и хората. Пример: Когато сте на четири и видите жена, която при ръст 165 тежи 98 кг и, която между прочем е шефка на майка ви, не може да се стърпите да не попитате: „Защо си толкова дебела?“ Майка ви светкавично ви врътва един шамар и вече знаете, че оттук нататък за хората като шефката се казва, че имат „тежък кокал“. Шамарът е първата стъпка към оформянето на стереотипното мислене. Така че на 20 вече сте завършени тъпанари! Защото на 20 си мислите, че знаете всичко, което трябва да знаете за life in general, а именно, че родителите ви са загубеняци, шведките са секси, библиотекарките са фригидни, швейцарските часовници никога не изостават, старците са досадни и се насират, щом се изкашлят, лъскавите коли са само за супер гаджета, ако си гладиш тениските и носиш ярки чорапи, значи си гей, от рак се умира, дебелите жени правят по-добър секс, понеже са отчаяни и т.н.
Само че нали помните как гласеше култовата реплика от най-популярния сериал през 90-те „Туин Пийкс“ – „Совите не са това, което са“. Демек не всичко е такова, каквото изглежда.
Аз съм такава сова.
На първо четене аз съм 41-годишна университетска преподавателка, неомъжена, бездетна. Не пуша, имам котка, нямам дългове към банки, нито пък грозно лице, от което да бягат деца и скотове, не живея под наем, разполагам с разумно количество обувки и дрехи, никога не оставям стайните ми растения да умрат, защото все забравям да ги поливам.
На второ четене обаче нещата взимат съвсем друга посока.
Понеделник. Станах с лош махмурлук в десет и половина и час по-късно едва успях да се довлача до ателието за татуировки на ул. „Петрини“ . По пътя спирах да си поема дъх, превита на две, на три пъти, като веднъж се престорих, че си завързвам обувките (които бяха с цип), за да не се изложа пред ведрите сутрешни минувачи. Щом пристигнах, татуистът Иво наду Slipknot на макс, сякаш за да ми разбъзика перисталтиката съвсем, и се зае да ми поправя някои стари татуировки, както се бяхме разбрали още преданата седмица. На няколко пъти кръвнах, а мастилото се размаза щедро по синята ми рокля. Половин час по-късно с гаджето ми W.W. седяхме в едно кафене на центъра, когато отнякъде се появи един оръфляк от Плевен – чул че давам уроци по норвежки. Представи се като Павел, имал магистърска степен по кинезитерапия, обаче сега бил безработен и го издържала приятелката му – сервитьорка, така че, ако може, набързо да научи норвежки, понеже имал намерение да замине за Осло и да натрупа пачки от благородната си професия. Да, добре, казах аз, ама друг път.
Вечерта с W.W. решихме да си поръчахме пица (тъй като ме мързеше да готвя) и понеже като всяка смотана блондинка, нямам представа колко точно са 60 сантиметра, казах да ни донесат такава. W.W. трябваше да наклони кутията с пицата вертикално, за да я вкара през вратата. Заради тази маневра всичко, което беше ВЪРХУ пицата, залепна на капака на кутията.
Вторник. С W.W. се събудихме в 11 без 15 и аз казах с дрезгав глас: „Да му еба майката!“ , при което от устата ми лъхна на сяра като от вулкана Етна. На W.W. веднага му спадна сутрешната ерекция. A сигурно и дълги месеци занапред няма да има такава.
Така или иначе денят беше загубен заради късното ставане, затова нямаше смисъл да захващам каквато и да е работа. Пиенето на кафе плавно премина в късен обяд с един гей-приятел и един хетеро-приятел. Реших да се поздравя сърдечно наум, задето за първи път от много време насам не вдигнах скандал в ресторант, понеже са ми объркали поръчката. За успешно изтрезняване от снощната пица (която, разбира се, поляхме обилно с разни напитки), си поръчахме две кани вино, а хетеро-приятелят, който щеше да шофира до Сандански, си поръча една ракия.
Сряда. Отново не успях да се събудя в по-приличен час, за да свърша всички тия неща, които организираните и съвестни хора успяват да свършат от момента, в който изпратят гуреливите си деца с един бюрек в ръка на училище, докъм обяд. А това, предполагам, са наистина много неща. И все сериозни. А единствената работа, която АЗ успях да свърша до 13 часа този ден беше да отида до салона на моя фризьор и да си купя от него дванайсет грама марихуана.
Обядвахме с един друг пословичен местен коафьор, който казва за себе си, че е „леличка с брада“, след което с W.W. отидохме да избираме килимче за кухнята, но понеже аз бях пияна, той избра един, който напомняше на чипровски губер. Когато се сетих, че трохите и изрязаните нокти ще се губят измежду влакната, вече го бях платила и пътувахме с такси към къщи.
Вечерта поляхме новата придобивка с Bushmills и съвсем безсъвестно надрусах котката Базука с валериан.
И днес вече е четвъртък. Събудих се в агония. Успях да се приведа в човешки вид едва към обяд, след като взех душ и по погрешка си измих зъбите с гела за коса. Пак се очертаваше ден на dolce-far-niente. Уговорих се по вайбър с коафьора от вчера да пием кафе към два и излязох да се поразходя из центъра. Купих си интимни мокри кърпички и скицник с пухкаво коте на корицата, понеже спонтанно реших, че мога да седна на пейка в парка и да нарисувам как котките се въргалят из изпопадалата есенна шума.
Днес бях твърдо решила да не употребя никакъв алкохол, но след срещата за кафе минах през супермаркета и, за да не се чувства кутията с портокалов сок самотна в пазарската ми количка, й намерих другарче – бутилка австралийско каберне.
Когато се стъмни, се обади W.W. и каза, че е ходил на кино с приятели да гледа „Дракула“, но останал разочарован, понеже не се проляла толкова кръв от разкъсани сънни артерии, колкото е очаквал. Затова щял да дойде, за да яде лучена супа (ако изобщо има) и да допие съдържанието на бушмилса (ако е останало).
Предчувствам, че и петъчната сутрин няма да бъде от леките.
