Когато си турист в Париж, без да вършиш типичните туристически неща (като мен), на практика се изправяш пред един сериозен проблем – какво да правиш по ЦЯЛ ДЕН. Още повече че дъждовното време през февруари свива опциите ви за рекреативни дейности на открито до минимум. Така че дори да нямаш проблем с „типичните туристически неща”, не става да хукнеш да снимаш черкви и монументи от военната история на нацията по десет часа на ден.
На първо време разрешавам въпроса с многото време за пилеене като отивам на кино. В Халите. Само че в парижките хали, както може би се досещате, не продават свински шол и ребърца. Продават други неща. Има два-три кино-салона, както и басейн с олимпийски размери[1]. Същи мол с две думи.
Купувам си билет за 11,50 евро за дългоочаквания „50 нюанса сиво” като очаквам гледката на пениса на Джейми Дорнан да ме ободри поне малко. Но после виждам, че филмът е забранен само за деца под 12 години и осъзнавам, че след като възрастовата граница е смъкната толкова ниско, няма да има никакви пениси.
Филмът се оказва ужасно дълъг за такъв, в който не се показва нито един пенис и е поредното доказателство за това, че на отегчените домакини над 40-годишна възраст трябва да им се забрани със закон да пишат порнографска литература. И да ги бият, бият, бият с описаните от самите тях бичове и камшици, докато не се откажат съвсем от идеята да стават писателки! Но пък браво на фитнес-инструктура на Джейми!
Следващият ми опит да разведря дъждовните си дни в Париж е като опитвам бордото в бистра и ресторантчета в различни части на града и да хвърлям демонстративно възмутени погледи на американските туристи, които по традиция си поръчват кока-кола с лучената си супа.
Вечерта в четвъртък съм поканена на гости у Томек. Апартаментът му се намира на около 12 км от центъра, в бизнес-зоната на града, в сграда, която някога е била общежитие, и е толкова малък, че ако имаше вълнист папагал за домашен любимец, можеше да не му купува клетка, понеже папагалът ВЕЧЕ щеше да чувства като птиче в клетка.
Няма нищо за вечеря, затова аз приготвям криво-ляво едни замразени зеленчуци, които имат вкус на мокра кучешка опашка. Има обаче три грама мароканска трева, за която Томек твърди, че я е купил за 50 евро. Няма начин да не го жегна, като подхвърлям уж между другото, че при нас за същото количество плащам 6 евро. На Томек леко му прилошава при мисълта, че с тревата, която би си купил в България за 50 евро, би могъл да напълни една възглавница и да си спи на нея.
Напушваме се солидно и Томек, който в Полша е бил професионален танцьор, врътва един танц с еротични елементи по собствена хореография на клипчето на Джей Ло със задниците[2].
Понеже изведнъж някакси става 12 и половина и мен ме става страх, че главата ми ще се превърне в тиква, ако не си тръгна веднага, решавам да си викна такси. Едно симпатично арабче почитително ми отваря вратата, понеже надушва, че съм в приповдигнато настроение и вероятно ще получи бакшиш. Което се случва.
На следващия ден ПАК вали и от немай къде решавам да кръстосвам града с автобус. Качвам се на номер 69 (в който обаче няма и двама пътника, които да са в тази поза, което донякъде е разочароващо, понеже все пак сме в града на любовта, n’est pas, мама му стара?) в посока Марсово поле. Когато завиваме по моста при Pont de l’Alma, където има безобразно грозен златен монумент в памет на загиналата в тунела принцеса Даяна, се замислям върху философския казус за известните, богатите и сълзите, които изплакват приживе. Мисълта за мъртвата принцеса се спуска над мен като благослов и се оставям на мрачния дъждовен Париж да ме погълне изцяло.
[1][1] В който обаче няма нито един душ (!!), така че ако решите да поплувате в обедната си почивка, за да се отърсите малко от напрежението в работата, после ще разнасяте миризмата на хлор из целия офис.
[2] https://www.youtube.com/watch?v=nxtIRArhVD4
