Напоследък не ми се пише особено. По две причини: Първо, не ми плащат, за да го правя (иначе бих се напънала и всеки ден бих произвеждала по 1000-2000 вдъхновяващи думи, свързани в перфектен морфо-синтактичен унисон, който да кара гениталиите дори на боговете да потръпват от величествена възбуда от неземен характер). И второ, защото съм прекалено заета да се притеснявам и да се самосъжалявам (макар че, реално погледнато, можех да бъда къде-къде по-зле; примерно да съм Николета Лозанова и да… абе, дори само да бях нея, без дори да има нужда да си отварям кра.. устата, а камо ли да се появявам в национален ефир, за да говоря за МНОГО ВАЖНИ СВЕТСКИ СЪБИТИЯ).
Обаче днес един непринуден разговор в любимата ми кръчма, която посещавам в следобедните часове, когато на практика няма никой освен един дядо с два бастуна и един „бастун“, подстриган на черта, който постоянно е пиян и говори с френско „р“, ме накара да се усмихна наум и да пожелая да пиша.
Ясно ви е навярно, че емигрантската вълна от България към Света не е стихнала ни най-малко въпреки уж оптимистичните статистики от последните две години, които се опитват да мотивират все по-олигофренясалите ни зрелостници да не напускат държавата, а да останат тук, да живеят от пенсиите на бабите си и да пият кафета по четиринайсет часа на ден. Обаче процентът на тези на възраст 18-28, които искат да отлетят от родното гнездо и после, вече закотвени в Чикаго, Мелбърн или Барселона, да реват де що чуят „Облаче ле бяло“ или видят намусената мутра на Кубрат Пулев (преди да е сплескана на пица, разбира се), все още е стабилно висок.
Барманката Райна в кръчмата The Rock е на 26 и е от Банско. Видът й се вписва чудесно в стилистиката и историческите превъплъщения на бара, в който работи, обаче има едно нещо, което определено си остава притеснително. Начинът по който говори английски. Или по-точно по който не говори английски. Разбира се, това нямаше да е проблем, имайки предвид факта, че живеем в страна, в която махането на окосмението под мишниците, спазването правилата за движение по пътищата (както и всички други закони всъщност) и владеенето на чужд език е само препоръчително. Обаче в нейния случай си е направо катастрофално.
– С гаджето ми на шести заминаваме за Лондон. Един познат ще ни уреди на работа там.
– Аха! – кимнах разбиращо, опитвайки си да си придам физиономията на мъдрия Йода, което по принцип не е съвсем трудно, понеже аз по принцип си приличам на него. Само дето не съм толкова зеленишкава…
– Откога го отлагам това ебаси! И трябваше да стана на 26, за да ми дойде акълът , – продължи да бърбори Райна, явно понеже беше както превъзбудена, така и притеснена от наближаващите съдбоносни събития. – Като бех в пети клас, майка ми плащаше за уроци по английски и аз си учех чудесно, ама после ме хвана пубертетът и се изпущих.
– Тоест?
– Еми пубертет! Полудех, бе човек! Почнах да бачкам на 15.
– И сега какво? Как сме с английския?
– Ужас! Нищо не знам.
– Да те пробвам ли? – реших, че малко благотворителност от моя страна в този студен януарски следобед няма да навреди на кармата ми, а даже напротив.
– Не! – почти изпищя Райна и започна ожесточено да бърше една чаша, която вече беше толкова чиста и даже стерилна, че в нея можеха да се отглеждат дрожди от нов генетично мутирал вид.
– No, come on, love, let’s try! Let’s pretend that you are about to order a sandwich, – превключих услужливо на моя изряден британски английски, който можете да чуете само по BBC London и ако евентуално Кралицата ви покани на чай в Бъкингамския дворец. – Imagine I am your waitress. What would you say to me?
Последваха десет смущаващи секунди тишина, през които Райна беше замръзнала в напрегната поза, със затаен дъх. И чак на единайстата секунда издиша:
– Шо?
– Требва да ми кажеш какво искаш да поръчаш. Например…знам ли…сандвич с… с какво искаш?
– Е с к‘вото и да искам, на английски знам само ham и yellow cheese.
– Ми поръчай ми де, айде! Well? What’s gonna be, madam?
– Ама на мен не ми се яде сандвич с шунка и кашкавал.
– Ох, ма Райна, не е като НАИСТИНА да ти донеса сандвич с шунка и кашкавал!! Just say it.
– Да бе, добре. Ок. Значи…One sandwich with ham and yellow cheese, please!
– And something to drink?
– Е сега и пиене ли да си поръчвам?
– Ми налага се.
– Ок. Water.
– Fizzy or still?
– Не‘кви марки ли са т‘ва? Като Горна баня и Девин?
– Не. Газирана или обикновена?
– А-а-а, е обикновена искам.
– Ми кажи го де.
– О-БИК-НО-ВЕ-НА!
– На английски!
– Забравих как беше.
– Still.
– Е те това!
Отпих от коняка си и малко помълчахме. Имах намерение да си почета известно време от книгата, която си носех, но Райна, вече набрала инерция, очевидно нямаше намерение да остави темата да се „разсъхне“. И реши да ми сподели една от най-съкровено пазените си тайни. (Явно в нашия случай не пияният клиент си беше хванал бармана, за да му дърдори за проваления си живот, както обикновено се случва във филмите…и живота де).
– Виж сега, Мая, значи на мен в английския най ми е трудно да запомня „той“.
– В смисъл?
– Ами да кажа, например, „Той се казва Васко“.
– И защо така? – проявих любезен интерес към лингвистичния й дефект, въпреки че в конкретния момент интересът ми към романа на Нейтън Файлър беше съществено по-задълбочен. – „He” e едносрична дума все пак. Би трябвало лесно да се помни.
– Да ама в момента, в който искам да кажа “he”, и моментално на устата ми идва да кажа „он“.
И така, уважаеми поданици на Елизабет Втора, очаквайте в най-скоро време новата вълна от високо-квалифицирани във всички области на живота български емигранти, които освен с чар, трудолюбие и интелект, ще допринесат към вашата многовековна култура и с богатия си и многообразен лингвистичен потенциал.
Он така кажàл, он онака… И те те така…по пàте, по пàте… та чак до края на светò.
В случая – до Лондон.
