Пиянството на един народ не се е случило през 1876 година. И няма нищо общо с пукването нa нефелното черешово топче, о не! Пиянството се случва сега, спонтанно, повсеместно и брутално. По селски дворове, окъпани в кръвта на тлъсти прасета, градски коледни базари, одимени от скараджийски пушеци и домашни маси и кушетки, оповръщани от свои и чужди. То се ражда от най-съкровените ъгълчета на българската душевност и, за да вникнем в същността на този феномен, се налага да направим задълбочен анализ в стила на преразказ с елементи на разсъждение.
Представена непосредствено след романовите глави „Никулден“ и „Студентски празник в Банско“, „Пиянството на един народ“ играе роля на философско-есеистично обобщение на пробуждането, преминало през съзнанието на отделния алкохолик и намерило отражение в революционния кипеж на масите като цяло чрез метафората на пиянството. (Буквализмът на тази метафора нерядко стряска и то най-вече чуждестранните наблюдатели, озовали се по нашите земи в дните между 20-и декември и 6-и януари). Случващото се в тази глава има подчертан публицистичен характер и изразява отчетливо гласа на повествователя, говорещ от позицията на “историческата истина”, за да придаде достоверност на убеждението, че не е останал човек или прослойка от българското общество, които да не са докоснати от “огнения серафим” на алкохола.
А какъв изобщо е смисълът на тази фраза, превърнала се в нарицателна през десетилетията, ще попитате вие. Веднага обяснявам!
Присъствието на определителен член заявява намерението на автора да наблегне върху завършеността и фиксираността на метафората “пиянство”. Това е метафора, която отвежда към представата за преобърнатия свят, в който културният гражданин вече не е културен, нито пък е гражданин и свободният духом човек оспорва правото на конформистката социална схема да му забранява да започва деня с голяма ракия и порция кисело зеле или да се напива през работно време.
Митологичните измерения на новогодишното Пиянство придават усещане за святост и ни връщат в миналото, към образа на Крали Марко – това придава на героизма една основателна хиперболизация с елементи на самовъзхищение. Разбира се, само след няколко седмици, тоест непосредствено след Йордановден, пиянството ще премине своя апогей и смирено ще полегне на хълбок да придреме и да дочака пукването на пролетта, когато, с настъпването на великденските празници, ще се пробуди за нови подвизи. Но дотогава и аз, бидейки част от този народ по паспорт и въпреки физическата ми отдалеченост от него, възнамерявам да се присъединя към своите братя по пътя им към непреходното (и с митологични измерения!) геройство в унищожаването на хиляди литри вина, ракии и други алкохолни напитки.
Всъщност, за да бъда честна, преди около седмица бях решила да подходя крайно умерено към традиционното декемврийско оливане. Прецених, че някак не ми отива на новия (уж!) лайфстайл, който се изразява в плуване, броколи, йога, и в смяна на статута на “пак сингъл”. Обаче на Игнажден бях поканена на гости. И тогава нещо се пречупи в мен.
Може да беше виното (маврудът бил расъл по югозападните склонове на хълмовете край село Хърсово и слънцето така го огрявало през цялата година, че го превърнало в божествен плод с висше образование). А може и бабата в семейството да беше стрила в питката някаква сушена самодивска трева, от която на човек му се отваря третото око, сфинктерът и глътката! Не знам. Обаче тогава си казах „Майната му!“ и придърпах цялата кана с вино към себе си.
Седмицата е към края си, но това не означава, че темпото намалява. Напротив! Сериозните празници тепърва предстоят и Пиянстовто ще приeма все по-разнообразни форми и размери. Както се казва: Sky is the limit.
