Ако трябва да парафразирам Мечо Пух така, че да звучи като нещо, което е в моя стил, тогава бих казала: „Колкото по-малко, толкова по-малко!“ В случая става въпрос за пари. За какво друг. Акъл си имам. Той няма как да намалее (освен ако не настъпят някакви необратими биохимични процеси в него, в резултат на което не започна да се изпускам неконтролируемо в гащите и не започна да се обръщам към котката си с „госпожо Петрова“). Имам си и половин бутилка чилийско вино, което ще ми стигне за тая вечер. Имам и три телевизора, които да пукна ако знам за какво са ми, но за които плащам тройна такса за цифрова телевизия.
Обаче парите свършиха.
Нормално. I mean… след двуседмичния запой в Ню Йорк от стомана, никел и желязо да бяха кредитните ми карти, рано или късно щях да ги разкъртя. Лошото в случая не е, че съм се прибрала разорена като пропаднал пияндурник, пристрастен към хазарта, който е изгубил всичките си кинти на ротативки и блек джек, а че в скоро време не се очертава някакви постъпления! Ама съвсем никакви. (Освен ако, разбира се, не започна да продавам себе си или W.W., Бог да го поживи, като бяла робиня на богати 70-годишни бизнесмени с бляскави изкуствени зъби и увиснала кожа на задниците.)
Дотука се стигна по три причини, които мога да обобщя така:
- Като (почти)всеки свръхумен човек аз съм крайно мързелива и неамбициозна. Хората като мен не смятат за нужно да се „борят“ за каквото и да е в живота, понеже това е „под достойнството ни“. Борбата…не!…драпането за власт, положение, признание и пари е присъщо на посредствените мозъци. Ние от друга страна сме си самодостатъчни и смятаме, че нищо, към което логично и напълно съзнателно се е устремил с всичка сила останалият свят, не е чак толкова важно, че да си оставим питието, или книжката, или ебането наполовина, за да му обърнем внимание.
- Харча повече пари, отколкото мога да си позволя. И ги харча с удоволствие. Не обичам да ги инвестирам в неща, които ще ми напомнят с години за конкретната инвестиция в миналото като, например, замразени ембриони (съхранението на които струва по 900-1300 лева на година!), произведения на изкуството („Пейзаж от Самоков“ на Борис Денев сега струва само 5 бона, но след няколко години може да струва 10! А може и да си разпалите камината в студен декемврийски с натрошената рамка – много зависи…) или злато ( в момента тройунция се търгува за над $ 1421! Как само съжалявам, че преди 35 години, когато дядо почина, не съм имала тая възможност, а и тия правомощия, да извадя всичките златни зъби от устата му, за да мога да ги изтъргувам сега едно хубаво на борсата!)
- В понеделник ще ме уволнят. О да, това е сигурно. А с уволнението ще секне кранчето и на заплатата, което пък значи, че едната ми банкова карта съвсем скоро ще стане напълно ненужна.
Ето така стои положението към момента. Отворена съм към всякакви предложения, стига, разбира се, да не се състоят в такива безумни съвети като „Намери си друга работа!“ Толкова е отегчително.
Благодаря предварително.
