За първи път, откакто водя този блог, седя пред празния екран на лаптопа вече трети ден и не знам как да започна. Със сигурност не става дума за писателски блокаж. По-скоро е невъзможност все още да овладея предизвиканата от това пътуване емоционална лавина, която ме помля, разпердуши и фатално разчлени главата от тялото ми.
За две седмици в Ню Йорк не можах да видя Статуята на свободата (нито от близо, нито от далече), понеже времето не ми стигна от пиене. Не знам кой е авторът на прочутата скулптура, но затова пък знам имената на барманите и стриптизьорите в половината клубове в Долен Манхатън.
В Ню Йорк не се возих на карета из Central park, но затова пък се возих на задната седалка в 55 таксита, карани от:
– сикхи,
– виетнамци,
– мексиканци,
– украинци,
– втори братовчеди на вече споменатите по-горе сикхи.
В Ню Йорк не минах пеша по Бруклинския мост, но затова пък изминах пеша “the walk of shame”. И то не еднократно. [1]
В Ню Йорк не ядох задушени омари със сос тартар от моркови върху ръжен хляб за $ 225, но затова пък ядох почти сдъвкано парче суши за $8, 99 от устата на W.W., който не беше съобразил преди да го хапне, че и аз може да го искам.
В Ню Йорк не пих Vosne-Romanée от 1989 за $4089 бутилката, но затова пък изпуших най-яката трева, с която хазяйката ми, 65-годишна негърка от Източен Харлем, щедро ме почерпи една вечер.
В Ню Йорк не срещнах Уди Алън, Сара-Джесика Паркър или Доналд Тръмп, но затова пък срещах отново и отново, всеки ден, в Bryant Park или някъде по Lexington Avenue, в забутан бар в Chelsea или на ъгъла на 23-та улица и Бродуей … W.W.
And I was falling in love with him and the city over and over again.
[1] „Пътят на срама“ се отнася за ситуации, в които човек трябва да премине сам, след като е преживял срамен инцидент, пред погледа на познати и непознати. Обикновено изразът се употребява за състоянието, в което човек се събужда на сутринта след прекалено бурна нощ, прекарана в нощен клуб или на частно парти.
