Когато в 7 сутринта на 24-ти май 1973-а година са започнали родилните болки на майка, баща ми, физкултурникът, си е обувал изгладения с ръб официален панталон с разкроени крачоли, за да поведе учениците на тържествена манифестация по главната улица на града ни.
Когато си роден на национален празник като мен, усещането е все едно, че президентът дава прочувствена реч в твоя чест. И сякаш балоните и/или гълъбите, които символично биват пуснати в небето от невинни детски ръчички, всичките са за теб. И манифестиращите махат на теб, понеже ти си нещо като официално правителствено лице, застанало с изопната снага на трибуната на собствения си живот.
Напоследък едно от нещата, които задължително си пожелавам за рождения ден (освен традиционните: фризьорът да не ме боядиса в неподходящ нюанс на платиненорусото, да не получа целулит на предмишницата, както и да не умра в самолетна катастрофа или от рак на панкреаса), е да вали дъжд на ВСИЧКИ абитурентски балове. Обичам да си представям как на зрелостниците им подгизват кичозните дрешки и им се отлепят изкуствените мигли, екстеншъни и цици, докато броят до 12, провесени като суджуци през страничните прозорци на скъпите автомобили, заети от роднини, приятели и охранители на частни бизнеси с нежни души.
Последните осем години всячески избягвах да съм си в България за рождения ден, но не защото ме е страх, че ще потъна в сатурнова дупка и после ще трябва да ме вадят с харпуни, подемни машини и обикновени бутилирани водки. Просто не смеех да съм тук заради баловете. Изпитвам не само погнуса, но и лек панически страх да не би пътят ми да пресече този на стадо кукери в тоалети на Кавали и Цървали, ескортирани от органи на реда и поне един цигански оркестър. Още повече, че отвсякъде се тълпят граждани, нетърпеливи да се заредят с положителни емоции от пищната гледка на екзалтирани младежи, опиянени не толкова от изпития алохол, колкото от илюзорното чувство за 15 минути слава – единствените, които някога ще имат в живота си.
Няма такова нещо, че младите хора са нашето бъдеще. Тоя лозунг в стила на асамблея „Знаме на мира“ отдавна се изтърка. Тогавашното „бъдеще на родината“, което през 80-те рисуваше усмихнати слънца по асфалта и пееше за мир и дружба между децата по света, вече пропиля живота си. А сега поредното поколение от безсмислени човешки съдби напуска училище, заредено с енергията и амбицията да покори ако не света, то поне разни барчета и дискотеки, в които ще прекара в щастливо безразличие следващите четири години, докато „учи нек‘во више“. После, след като си купи дипломата за „вишето“ (или избере алтернативния вариант, при който се постига същото, само че с цената на няколко минета на подходящи за тази цел академични лица, пардон – пениси), същото това поколение от сега истерясващи, енергизирани тийнейджъри ще прекара още три-четири години по същите тези барчета и капанчета – безработни търтеи, но със самочувствие, бетонирано от BMW-то на лизинг, последният модел на iPhone и прическа като на футболист от Roma. И, разбира се, мотивирано от безценната логика на убеждението, че „аз не съм земал диплома, за да им работа некъде за 500 лева, да ги е*а!“.
Не казвам, че в кочината не се намира и по някой бисер. Напротив! Обаче те, бисерите, както знаем от народната поговорка, прасетата ги изяждат.
