Лятото най-после дойде в нашия малък югозападен град с население предимно от големи простаци, а с идването на лятото настъпи и сезонът на голямата скука. Не че преди това беше по-забавно или по-интелектуално, но поне дъждовете и лошото време донякъде ангажираха мислите и можеха да се използват като причина за много неща – от лошото настроение, през неохотата да се ходи на работа/фитнес/изложби на малка пластика, до консумацияата на калорични храни и силно концентрирани спиртни напитки. А лятото – какво? Трънци! Бира… Потни подмишници… И подмолно пораснали през студените месеци пет милиона деца, които тичат нагоре-надолу, полудели от отрицателна и преди всичко разрушителна енергия, и които дивашки скачат в надуваеми замъци и ритат всяко куче, отпадък и конско лайно, които се изпречат на пътя на деструктивната им мощ.
За нас с W.W. началото на лятото означава началото на на чакането да стане двайсет-и-някой юни, за да си вдигнем шапките за Дания. (На W.W. му е далеч по-лесно в това отношение, понеже той, освен че често носи бейзболна шапка, има и предимството на своите 23 години. Аз, от друга страна, не само че не нося шапки, понеже прическата ми е прекалено скъпа и атрактивна, за да я прикривам с шапка, шамия, качулка или бурка, а и нямам особени очаквания, че на 43 от мен ще стане успешен емигрант.)
Борбата с отегчението е изключително трудоемка, но ние сме подготвени за всякакви натоварвания. Още повече, че той лентяйства по цял ден, а аз съм все още безработна, което означава, че имаме прекалено свободно време и сили, за да ги използваме за друго освен за борба със скуката. А тя, борбата със скуката, често е антоним на борбата с порока. Все пак не сме на четири и половина, за да си подсигуряваме забава с енгри бърдс, пакети мазен чипс с играчка в пакета и каране на велосипед с помощни колела.
Ние правим друго.
Аз (посочвам към чатала му): Защо се чешеш като крастав?
W.W.: Избръснах си топките преди да изляза.
Аз: И аз.
W.W.: Избръсна си топките?!
Аз: Педераст!
W.W.: Пача!
Този разговор ни осигурява храна за размисъл за около десет минути, след което пак ни доскучава и W.W. предлага да се напушим. Аз се обаждам на фризьора си Мравчо, който освен че боядисва и подстригва коси, доставя марихуана. За да сме on the safe side, винаги когато говорим или си разменяме съобщения във вайбър за поредната доставка, използваме кодовото име „пяна за коса“ вместо „трева“. Ето защо разговорът ми с Мравчо звучи така:
Аз: Мравчо, душа, знам, че ти е напрегнато покрай абитуриентските балове, ама случайно да ти се намира на склад от оная пяна за коса, от която обикновено си взимам?
Мравчо: Ами… не точно.
Аз: Тоест нямаш?
Мравчо: Не, имам, ама е слаба работа.
Аз: Какво ще рече това?
Мравчо: Как да ти кажа… Със слаба фиксация е.
Аз: Е-е-е, жалко.
Мравчо: Но ако те интересува, мога да поръчам една партида от Холандия. Само че е по-скъпа и ще отнеме време.
Казвам „Не, но мерси все пак“ и затварям.
Решаваме да се обадим на другия доставчик. Там нещата са много по-професионални – „фиксацията“ е традиционно силна, а и човекът прави доставка до врата. Няма излишни приказки, само дето всеки път, когато поръчвам, трябва да казвам кой ме е препоръчал, а и цялата постановка на приемането и отдаването на стоката напомня на сцена в лош филм с Рей Лиота като гангстер.
Алтернативният дилър, който се подвизава под псевдонима Есмералд Вачков, моментално откликва на нуждата ни и казва със смехотворно фалцетовия си за 120-килограмов човек глас, че до няколко минути ще изпрати свой човек на адреса, понеже той самият бил малко зает. Хубавото в ситуацията е, че ще ни доставят тревата у нас. Тоест където живея, а няма да се налага да се преобличам, да си слагам фон-дьо-тен и прочее и да висна на паркинга на УниКредит Банк в центъра, за да чакам да се появи опелът с регистрационен номер, който завършва на 12 ( не че толкова спазвам кода на конфиденционалност на общия ни бизнес, просто само това съм запомнила). Лошото е, че не разполагаме с пари в кеш. А трябва спешно да намерим отнякъде поне 20 лева.
W.W.: И сега какво?
Аз: Ми може тоя да носи ПОС-терминал за разплащане с карта.
W.W.: Стига де, искам да си сериозна!
Аз: Сериозна съм. Колко имаш в теб, понеже аз имам 4, 50 в портмонето?
W.W. изважда портфейла си и установява, че разполага с една банкнота от 10 лева и две по два лева. Казва, че може да отдели само 12 от тая сума, понеже ще си остави два лева за такси по-късно.
Аз: Значи имаме общо 16, 50.
Поглеждаме се в очите и без думи се разбираме, че, колкото и да ни е мъчно, е време да посегнем на моето коте.
В случая това не е евфимизъм за женски полов орган[1], а за реално коте. Е, не точно – по-скоро за касичка във формата на коте.
Обръщаме котето с главата надолу и W.W. и започва да го тръска. Отначало тласъците са нежни, любовни, почти невинни, но понеже монетите излизат трудно, W.W. става по-агресивен и любовната игра загрубява. След малко от цепката на котето започват да валят монети, повечето от които, за щастие, не са жълти.
Искам да изпратя W.W. да приеме пратката, обаче Есмералд държи аз да се срещна лично с неговия човек – бил ме е виждал, а W.W. – не, така че това автоматически го прави ненадежден клиент. Затова се налага да висна по джапанки и потник пред входа, стискайки в потната си длан двайсетачка на цяло (W.W. предвидливо уедри оскъдните ни банкноти и стотинките, изтръскани от котето, в кварталното магазинче) и оглеждайки се, с колкото се може по-нехаен вид, за опела с последни две цифри 12. W.W. се е облакътил на парапета на терасата, пуши си цигарка и ме наблюдава. От време на време подхвърля по някоя дума, за да не кажа после, че не е проявил желание да ме подкрепи, докато съм на път да извърша противозаконно действие пред погледите на всички клюкарки от четирите входа на блока.
Минават пет, десет… абе доста минути минават за човек в моята ситуация. Накрая ми писва да се притеснявам и се подпирам на задния капак на една паркирана пред входа кола. Тъкмо съм на път да звънна на Есмералд и да го питам какво, да го еба, се случва, когато откъм близкия спортен комплекс се задава върлинест младеж, който, щом среща погледа ми, се провиква:
- Аз идвам пеша.
Забелязвам, ебати!
След около час стоката на Есмералд Вачков изкарва най-доброто у W.W., което, както погрешно се смята, не е неговият пенис, а по-скоро неговото дълбоко скрито чувство за хумор.
Седим на терасата, напушваме си се лекичко, докато гледаме поредния олигофренски филм със Саша Барон – Коен, и синхронно си мислим за това как лятото не непременно е скучно, а е такова, каквото сам си го направиш.
[1] На английски pussy означава едновременно и коте, и вагина.
