Колко време му трябва на човек, за да измине разстояние от няколкостотин метра в наши дни? В цивилизовани условия, имам предвид, а не като да сте в пустинята и да вървите пеша със сандали, които постоянно се пълнят с горещ пясък? И още по-конкретно, ако се намирате в страна, която понастоящем заема трето място в световната ранглиста за най-добра за живеене?
Отговорът е: два часа и половина. Но само при условие, че сте тъпи като нас с W.W. Неслучайно хората ни казват „Черната и Русата Златка“.
Тръгваме, значи, днес да подаваме едни документи в градската администрация на красивия град Копенхаген, като преди да излезем от квартирата се преобличаме поне по три пъти, изяждаме по два гурме сандвича с авокадо и пластмасов домат и дипломатично спестяваме на хазяйката Ева факта, че мивката в банята й се е запушила (понеже наскоро се е развела с ненаситния да й вземе парите и душата кубински съпруг, и не искаме да я натоварваме с излишни емоции от ежедневен характер). Аз съм проверила предварително къде се намира службата и как се стига дотам и със самочувствието на вряла и кипяла в копенхагенския градски живот повеждам W.W. на поход срещу публичната администрация.
Денят е по скандинавски летен – щом слънцето се скрие зад по-голям облак, човек трябва да си облече палто, за да не падне телесната му температура под 14 градуса. Но иначе когато не духа, не вали и не гърми, може да се каже, че даже става за разходки на открито. (Това, разбира се, не важи за местните, които си карат велосипедите по джапанки още през март.)
Качваме се на влака, който се движи по линия F, от спирката, която се намира само на 300 метра от квартирата ни в западния квартал Valby. Според моите инструкции трябва да слезем след осем спирки. Преди шестата спирка обаче W.W. казва, че си е забравил месечната карта за транспорта в квартирата. Черен облак преминава през небето на Valby и през моите очи
– Слизаме тука и ти се връщаш за картата, – изсъсквам аз.
– Ще дойдеш ли с мен? – пита виновно W.W.
– Как пък не! – изсъсквам отново.
За W.W. вече няма съмнение, че съм се превърнала в змия и се подчинява смирено.
Докато го чакам, решавам, че е по-разумно да се кача на следващия влак и да го изчакам на перона на крайната ни спирка. Така и правя. Текствам му в whatsapp къде ще го чакам. W.W. обаче се забавя необичайно дълго, което ме изнервя допълнително. Извинението му е, че тъкмо е стигнал до квартирата и му се присрало. Според него това било сигурен знак, че има такова нещо като предопределена съдба. И че събитията в живота на човека са свързани по незрим, но логичен начин, който обаче на нас не ни е отредено да разбираме как функционира. С две думи: трябвало е да си забрави картата, за да не му се присере във влака.
Добре, викам си, щом такава е работата, I can live with that. Алилуя!
Междувременно съм пристигнала на спирката, обаче както си седя и чакам W.W., започва да се прокрадва в мен неясно съмнение относно моментното ми местонахождение. Изваждам си телефона и правя повторно търсене в Google на адреса на въпросната служба. Избива ме студена пот, когато установявам, че всъщност се намирам на стария адрес. Новият е в обратната посока, при това само на някакви си 800 метра от квартирата. Текствам веднага на W.W. да слиза веднага на която и да е спирка и да се прехвърли на перона за обратната посока, понеже съм объркала нещата.
– Сериозно ли това?!
– Сори. Сега сме квит. Слез някъде и ме изчакай.
– Добре – вика, – там и там съм, като наближиш, ми пиши и аз ще се кача в твоя влак.
Към тоя момент обаче вече толкова съм се стресирала, че самата аз обърквам пероните и около 17 минути слизам и се качвам по разни ескалатори, докато налучкам от коя страна трябва да хвана влака в обратната посока.
Когато най-после се събираме с W.W., той изглежда странно развеселен въпреки премеждията досега, но аз го отдавам на факта, че е успял да се освободи от излишния товар в червата си, а това, както всеки знае, води до голямо физическо и душевно облекчение.
Изглежда обаче, че него ден късметът не е с нас, понеже само две минути, след като пътуваме вече в сигурната посока, влакът се счупва. Машинисът прави съобщение по уредбата, от което не разбирам и дума, а би трябвало, понеже нали много ме бива по скандинавските езици, и заради това с W.W. не знаем дали трябва да слезем и да бутаме мутрисата или да си останем във вагона и да чакаме да дойде да ни спаси някой – Жан-Клод ван Дан, Супермен, Спайдърмен или поне Мистър Пропър от рекламите за препратите за почистване на под.
Едно любезно девойче съобразява, че сме чужденци и ни обяснява на английски, че ако искаме да идем до центъра, има автобус, който минава наблизо. Не, мерси, отвръщам троснато, не искаме да ходим в центъра, искаме да идем на майната си, затова и се возим на градски влак, а не на туристически Hop Off And On Bus.
След около четвърт час са поправили повредата и „продължаваме напред“ (само че без Кубрат Пулев на борда!)
Когато най-после се добираме до сградата на градската администрация, се оказва, че са минали два часа и повече, откакто сме излезели от квартирата. Имаме късмет, че изобщо сме ги хванали в работното им време. W.W. си изтегля номерче 217 и понеже в момента обработват все още номер 205, се налага отново да почакаме около половин час. Когато най-после ни идва редът, една отегчена, само че отегчена по датски държавна служителка ни казва, че не може да приеме документите му преди първи август. Защо? Защото така.
На излизане от сградата почти ме блъска автобус, но вече нищо освен перфектно изваяните скули на някоя от сестрите Кардашиян няма значение на този свят.
