Стигна се и дотам – да си търся работа! Понеже, както знаем, човек добре и да живее, все някога трябва да си плесне два шамара и да си каже: „Е не може повече така – по цял ден кафенца, бира, Netflix, мастурбация, сандвичи със сьомга, пак бира, цигарки на терасата… Трябва да си намеря занимание, което да ми носи доходи!“ Понеже, сещате се, Дания е много, ама много скъпа държава. Само докато си седиш и безобидно си дишаш датски въздух и вече си похарчил стотина крони. Затова не е зле човек да си потърси работа. Или поне начин за изкарване на пари. Може и нелегален, обаче не е за предпочитане в моя случай, понеже вече съм била в ареста за подобна дейност. Това беше преди години и се случи в Норвегия, така че не мога да се оплача, че са ме били или са ме карали да пея „Горда Стара Планина“, докато правя фелацио на някой от дежурните в районното. В Норвегия третират арестантите, както и затворниците с дългосрочни присъди много хуманно. Пържат им филии за закуска. И си имат плазмени телевизори в килиите. Да си затворник там е като да си почиваш в санаториум! Но да не се отплесвам… Все пак на моята възраст вече не ми отива да се държа неподобаващо в едно така подредено общество като датското.
Затова реших да изкарам пари по честен начин.
Първо отидох в общината, в която съм регистрирана, и попитах дали мога да получавам някакви помощи за инвалиди.
- Инвалид ли сте? – попита ме с професионално-неутрален тон сухараката с очила за далекогледство с рамка на Диор зад гишето.
- По принцип, да – отговорих уклончиво аз.
- По принцип ИЛИ да?
- Добре, друг въпрос – реших, че сега е времето да сменя темата. – Мога ли да получавам данъчни облекчения или да ползвам по-евтина карта за транспорт, ако съм инвалид?
- Плащате ли данъци?
- Не точно.
- А инвалид ли сте?
Ето пак стигаме до този въпрос. Сухарката май иска сериозно да се конфронтираме, затрупвайки ме с нетактични въпроси.
- Ми може и да съм!
- Имате ли съответната документация, удостоверяваща степента на увреда на здравословното ви състояние?
Тонът й продължава да е все така информативно-интерогативен, без да бъде ни най-малко емоционален или съпричастен. А аз не мога да се доверя на хора, които не са способни да проявят съпричастност. Или емпатия. Затова fuck this!
Отивам в едно частно езиково училище, което съм проучила много добре предварително в интернет, но когато съм на адреса и искам да говоря с някого от „Човешки ресурси“, се правя все едно случайно съм попаднала в квартала и просто съм решила ей така, да надникна само… Приема ме една госпожичка, която сигурно е наполовина на моите години, налива се с кафе от travel mug с розово капаче и логото на Nescafe, и ме разпитва кои езици мога да преподавам. Иде ми да кажа, „Който и да е. Само ми кажете кой език ви трябва и ми дай две седмици да се подготвя!“, но се сдържам и изброявам тези, в които, и без да се подготвям, съм много добра и даже не се налага да съм напълно трезва, за да ги преподавам.
- Ахааа, хмммм….аха… – кофеиновата маниачка се прави, че си записва. Обаче със същия успех може да си проверява и числата от националната лотария. – Прекрасно, прекрасно! Само че, знаете ли, вече си имаме преподаватели пo тези езици. Даже са ни много. Oбаче… Дали случайно не знаете пущу?
Гледа ме очаквателно, затаила дъх.
- Не знам пущу. – Рядко ми се налага да казвам истината, но понякога наистина е необходимо. Така ми се струва.
- О жалко! – Тя, разбира се, би сключила пръсти в молитвено разочарован жест, ако можеше поне за десет секунди да остави чашата с кафе. Но това й е невъзможно, понеже е е спряла да пие кафе през последните шест часа. – Понеже имахме преди време един желаещ да изучава този… хмхххх….рядък език, обаче ние не можахме да му предложим преподавател. Та си помислих…
- Обаче не знам пущу! – пак повтарям аз и чак ме става яд, че го казвам с извинителен тон, все едно пък да знаеш пущу е задължително условие, за да си намериш свястна работа.
А и, честно казано, дори да знаех, нямаше да го разгласявам нагоре-надолу все едно е яката работа. В днешно време човек трябва да си наляга парцалите, ако може да каже дори само „добър ден“ на език, който е разпространен в по-голямата част от Афганистан. Предвид нагнетената международна обстановка, нали разбирате…
Добре-е-е, ясно е, че няма да съм учителка. Това хем ме радва неимоверно (понеже винаги съм мразила професията – още от първия ден, когато започнах да я практикувам преди 14 години!), хем ме хвърля в дълбока тъга и безизходица, понеже, като тегля една черта под равносметката на живота си, не виждам нищо друго освен изплатени суми за изпити уискита, коняци, ракии, както и за една камара книги (които вече даже не помня за какво се разказват), козметика (изразходвана!) и електронна техника (от която към настоящия момент работи безотказно само китайският ми смартфон).
Докато се влача по Larsbjørnsstræde, накуцвайки (нали съм инвалид!), забелязвам с периферното си зрение малко долно кръчме и сядам – хем да си почина, хем да си събера мислите, за да измисля какво друго мога да правя в живота оттук нататък освен да уча хората как да казват на чужд език „Може ли да си поръчам едно свинско със зеле и една бира, моля?“ и също „Аз съм Драгомир и живея в квартал „Хладилника“ (Дъ Рефриджърейтър) с майка, татко, едно куче и брат ми Бранимир“. След като си поръчвам чаша вино, която се оказва най-евтината в цялото кралство до този момент!, започвам да харесвам живота си малко повече отпреди пет минути. А след още една евтина чаша евтино вино, която ме черпи един много пиян човек с татуировки на флора, фауна и хомосапиенси по всички видими части на тялото, решавам, че мога да отложа търсенето на работа за утре. Така де, нали и утре е ден…
