Въобразявах си, че все пак ми е останало малко патриотично чувство, което със сигурност ще ме удари като с парен чук в момента, в който зърна ламарините на НДК от въздуха. Само че нищо такова не се случи. Единственото нещо, което ме удари, беше миризмата на повърнато откъм задните седалки.
Сестра ми ме чакаше на “Пристигащи” на Терминал 1 по дънкови гащи, отрязани до коленете, и тениска с надпис “Addicted to Black”. Беше изненада. Очаквах, че ще ме вземе някой си Боби. Ама ще ме познае ли? Сестра ми вика, “Хич даже не се съмнявай!” Ясно, всичко е било конспирация.
Вкъщи пък ме чакаше хладилник, пълен с домашна ракия, мента, мастика, още една домашна ракия, както и една щайга с розови домати, големи колкото главата на новородено с енцефалия.
Трябва да призная, че едва при вида на доматите, патриотичното ми чувство леко се размърда и излезе от летаргичното си състояние. Иначе нищо.
Още на другия ден получих алергична реакция … от въздуха. Толкова ме сърбеше лицето, че ми идеше да си обеля кожата. Но всъщност това стана след като ходих до джи-пи-то, за да ми изпише някакви мазила и хапчета за цъфналия ми хемороид. Той каза да пия Флебодия срещу чупливост на кръвоносните съдове, да ям супички и зеленчуци и да не пия алкохол. Това, което аз обаче чух беше: “Употребявай Флебодия, бира, мента и бяло вино с удоволствие и мярка!”
Каквото каже докторът е закон!
Лятото в този развит югозападен център на академизма може да бъде ужасно тегаво, лепкаво, дехридатиращо и най-вече скучно-о-о-о, особено ако нямаш достъп до тераса с изглед към парк и сестра, която никога не я мързи да иде до магазина за бира. Но също може да бъде и болезнено предвид разклатеното ми ректално здраве. Но поне грижите по хемороида не ми оставяха време да се тревожа за другите си хипохондрични заболявания (сред които бих изтъкнала глаукома, илеус и, разбира се, цироза в начален стадий), както и за най-уоритите душевните си терзания (дали котката ми Базука окончателно ме е забравила, дали W.W. използва черното дилдо, което приятели ми подариха за рождения ден, за да мастурбира, дали има живот след смъртта и т.н.)
По новините даваха предимно катастрофи, а по барчетата в центъра седяха предимно хора, които се интересуват от най-вече от глобални проблеми като, например, от кого е забременяла този път фолк дивата Роксана и как се ексфолира най-ефективно кожата на лицето с брашно от нахут, куркума на прах и розова вода.
Малкото ни останали в града приятели се оказаха барманите и сервитьорките по заведенията, на които бяхме редовни посетители. Но не бива да забравяме също Калина и Кака Марето. За съжаление, с Калина се видяхме само за около два часа за тези три седмици, през които си бях в България. При това не беше особено добра компания, понеже не се чувстваше добре. Била пипнала някакъв стомашен вирус и не смееше да изпие дори един прясно изцеден сок, за да не се насере още преди да е стигнала до тоалетната. Виж, с Кака Марето се срещахме по-често. Даже два пъти ни беше на гости. Първият път унищожи САМА цяла бутилка от 750 мл водка, но въпреки това си тръгна с достойно вдигната глава и почти праволинейна походка към 2 след полунощ. Вторият път дойде с палавата си петгодишната дъщеря, която успешно успяхме да предпазим да не се хвърли през терасата и да не си премаже пръстите на краката с гиричките ми.
Когато най-после хемороидът престана да кърви, отидохме на басейн. За намазването на гърба на Сестра ми изразходвах половин флакон лосион, а за собственото си здравословно напиване – две канички бяло вино. Опитвах се да поработвам под чадъра. т.е. да пиша, но вниманието ми през повечето време беше отвличано от млада двойка от селско-работнически произход, които се опитваха да увековечат любовта си, а също и уменията на младежа да прави челна стойка в басейн с телефон, който прави снимки под вода. Беше впечатляващо. Всъщност толкова впечатляващо, че им пожелах да документират раждането на първото си бебе с телефона, напъхан дълбоко във вагината на девойката за по-голяма автентичност.
Общо взето, най-положителното ми преживяване през този прекалено дълъг престой в родината, беше моментът, в който се качихме в колата, която щеше да ни откара до Терминал 1 за обратния полет до Копенхаген.
На връщане вместо Флебодия пих Есенциале Форте.
Сори, това е положението. Догодина може и да опитам пак.
