Хората, които по една или друга причина решават да не полагат обществено полезен труд и вместо това да се прехранват с просия, отдавна са прозрели, че фразата oт хитлерово време “Arbeit macht frei” е бабини трънкини. Така де, щом толкова народ е измрял в нечовешки мъки зад фасадния лозунг на нацистките концентрационни лагери, логично е да възникне съмнение във възвишената природа на труда.
Просията като начин за придобиване на материални блага, алтернативeн на полагането на труд срещу заплащане, не е социален феномен от вчера.
Още древните гърци са разграничавали т.нар. пиниси, или хората с работа, от птохосите – пройдохите, изцяло зависими от пинисите.
В наши дни, колкото и иронично да звучи, просията вече се практикува на професионално ниво и с професионални средства. Ако попиташ някой просяк, застанал пред теб на опашката за дюнер, какво работи, много е вероятно да ти отговори: “Работим, като просим, госпожа”.
От мними инвалиди и деца с гуреливи очи, гушнали котета на плочките пред магазин на Dolce & Gabanna, до алкохолици, полуприпаднали в собствената си пикня, и бременни 13-годишни циганки – виждали сме ги всякакви. И сме се чувствали гузни, ако ги отминем, без да им подхвърлим няколко монети, съвсем забравяйки, че всъщност не им помагаме да се отърват от мизерията, а си плащаме един вид индулгенция за изкупуване на “греха”, че сме се уредили по-добре в живота от тях.
Но така ли е всъщност? Наистина ли сме по-добре от тях?
Още на: http://www.webcafe.bg/webcafe/obshtestvo/id_1517686805_Tarsi_se_Prosyak_na_palen_raboten_den
