Човек и добре да живее и да си изяжда зеленчуците и да пие редовно аспирин протект, рано или късно влиза в болница. Ако се казваш Хамдан бин Мохамед бин Рашид ал Мактум и си шейх на Дубай, те откарват в частната ти болница с кортеж от бели мерцедеси.
Ако се казваш Иван (или Айвън, без значение), отиваш в обикновена държавна болница.
Но ако си поне малко от малко късметлия, болницата ще е в някоя по-“бяла” държава, където хем не трябва да плащаш луди пари за изследвания, престой, медикаменти, избор на екип и пр., хем те третират като гост на спа-хотел във Велинград.
А като бонус можеш да оплакнеш око с добре сложените метросексуални физиотерапевти и пъргавите сестрички (в зависимост от предпочитанията).
Заради някакво фантомно появила се болка, която буквално ме обездвижи от кръста надолу (сега вече разбирам д-р Калин Генадиев защо психяса така, когато се насади в инвалидния стол!), една сутрин трябваше да ме транспортират с линейка до спешния център на една най-старите болници в Копенхаген – Фредериксбергската.
Заради внушителните си сгради, датиращи от 80-те години на XIX-и век, и разкошните паркови площи болницата спокойно може да бъде включена в списъка на must-see обектите в датската столица.
А заради някои от санитарите си заслужава човек веднага да се разведе, но това е тема за разказ в друг вид жанр.
Честно казано, изпитвах безпокойство, че съм в болница в чужбина. По някаква моя си, извратен родолюбска логика си исках в наша си болница – коридорите да миришат на дизинфектант, от който ти се драйфа, чаршафите да са покрити с неизпираеми петна, а когато поискаш нещо, санитарката едва да се въздържа да не ти отвърти един шамар.
Но в случая не можех да направя нищо по въпроса. А и мои познати ме уверяваха, че нямам причина за притеснение и че съм късметлийка, задето това ми се е случило в Дания, а не в България.
Ден първи. Часът е 14:32.
Парамедиците ме паркират на легло в коридора на отделението по обща медицина. След половин час идва една сестра. Взима ми кръв, мери ми температурата и ми казва, че скоро ще дойде лекар да ме прегледа. Ми добре, викам си, ще почакам.
Ако имаше олимпийска дисциплина “Чакане за преглед в спешното”, златният медал ми е в кърпа вързан. Една лекарка идва да ме прегледа чак в десет и половина вечерта! Изглежда и се държи като заблудена из коридорите стажантка.
Пита ме дали съм пътувала наскоро до екзотични страни и колко често пия алкохол. Отговарям с “Не!” и “Всеки ден”. Тя си записва нещо и казва, че утре ще ми направят рентгенография.
Ден втори. Преместена съм в болнична стая, в която, по стара скандинавска традиция, царува равноправие на половете.
Това значи, че откъм шестте легла се разнасят пръдните и хъркането и на мъже, и на жени.
В рентгенологията ми правят продължителна фотосесия, по време на която обаче не съм облечена с дънки Calvin Klein и не рекламирам часовници на Bulgari.
40 минути по-късно се появява едно докторче на около 12 години, което пак ме разпитва за живота ми и не ми иска телефонния номер, само защото знае в коя стая съм и може да идва да ме черпи коктейли, когато си иска.
Казва, че рентгеновите снимки не показват никакви фрактури, така че щели да ми правят ЯМР. Може да е днес, обаче може да е и утре.
За това какво се случва в ден трети четете на: https://www.webcafe.bg/webcafe/svyat/id_235300695_V_darjavna_datska_bolnitsa_kato_na_ol-inkluziv
