Един от най-любимите ми вицове за всички времена е следният: Седят момче и момиче на пейка в парка и се гушкат. “Мило, боли ме ушенцето,” казва тя. “Дай да го цункам и ще мине,“ любовно предлага услугите си кавалерът. Мляс. “Ах мина ми! Ама, мило, боли ме и коленцето,” продължава да се лигави момичето. “Дай да го цункам и ще мине, “ казва той, определено заинтригуван от сексуалната игричка. “Милооо, боли ме оченцето.” И така нататък. На съседната пейка седи пенсионер, който не е спрял да наблюдава случващото се между влюбените. По едно време не се стръпява и се обажда: “А бе, младеж, а хемороиди лекуваш ли?”
Не чета езотерична литаратура. Елена Блавитска само съм я чувала. Не смятам Петър Дънов за изключителен мъдрец, нито пък намирам, че има нещо чак толкова уникално в учението му. Не вярвам, че има хора със свръхсетивни особености, които чрез спиритически сеанси могат да призовават духовете на умрелите. И към екстрасенсите от всякакъв тип съм малко или много скептична. Астролозите са ми, меко казано, жалки. А пък относно „маговете“, които гадаят за бъдещето на простите си зрители на боб, свещи, рождени дати, плюшени играчки и вътрешностите на кокошка, мога само да кажа, че искам всички да умрат!
Обаче през последните няколко месеца се случи (и продължава да се случва) нещо, което ме накара да преосмисля скептицизма си по отношение на свръхестественото в нашия живот. Моето гадже е съвсем нормален (по общоприетите стандарти на балканската етно-психология) мъж, приятно красив и приемливо интелигентен, чиито скромни таланти обхващат приготвянето на желирани шотове от водка и желатин, инсталирането и боравенето с апликации за всякакви смартфони и лаптопи и сполучливото комбиниране на обувки, тениска и джинси. Поне такива си мислех, че са всичките му таланти допреди няколко месеца. После се случи случката. Една вечер, докато белех картофи, си порязах палеца и, докато непохватно се опитвах да спра кръвотечението, изгубих (както ми се стори) около един буркан кръв. Когато на другия ден се видяхме със Слънчо (не искам да си мислите, че родителите му са били толкова жестоки или толкова пияни, че да го кръстят така – просто аз така му викам), му показах кьопаво превързания си палец и той възкликна с леко престорения тон, с който родителите говорят на малките си деца: „Дай да го цункам и ще мине!“ Изобщо не ми се искаше да облизва засъхналата кръв по пръста ми, но, за да не го обидя, му позволих да го направи. И това беше. После отидохме на кино и по негов избор гледахме седемдесет и осма част на сагата за X-Men. Същата вечер, преди да си легна, махнах лепенката, за да промия раната и да сложа нова, и – о, чудо на чудесата! От видимо дълбоката прорезна рана не бе останало и след. Нямаше дори драскотина. Тогава обаче това не ми направи особено впечатление; казах си, че раната е заздравяла за по-малко то 24 часа, защото ям много листни зеленчуци и моркови (което е глупости на търкалета!).
След три седмици обаче отново пострадах леко, което ме накара да се върна към случката с палеца. Този път, по време на тренировка с гирички, разтегнах някакъв междуребрен мускул, от което ме болеше, дори само като си взимах въздух. И понеже болката ме караше да бъда абсолютно неентусиазирана по отношение на какъвто и да е вид развлекателна дейност (ходене на бар по обяд, ходене на бар вечерта, пресушаване на три бутилки вино при домашни условия и пр.), на Слънчо му писна да ме гледа толкова вкисната, затова ме налегна на кухненския диван, вдигна ми тениската и ме нацелува по набитите ребра. Мдаа, вече сигурно се досещате какво стана – мина ми веднага! Е не веднага, но да кажем след около 10 минути и 50 грама обезболяваща текила.
Тогава обаче чух как една камбана предупредително заби в главата ми. Дан-дан-дан! Дали гаджето ми не беше новият Кашпировски? Или защо не дори новият Иван Рилски? Трябваше да се уверя, че е възможно това да е точно така.
Какво се случва после… https://mamamia.bg/v-spalnyata/ura-gadzheto-mi-e-ekstrasens/
