Забелязвам напоследък една банално-декларативна тенденция при народните брожения в страната ни. Явно е станало много модно кой за каквото се сърди на правителството, на Бойко, на някоя държавна комисия по нещо си, на злите акушерки в болница Х и прочее, да заплашва, че ще напусне България.
В репортаж по новините показаха детенце, което държи плакат със заплашително-умолителното “Не гонете тате в чужбина!” Баща му може и да напусне България, но във всеки случай и в чужбина едва ли ще му цъфнат налъмите.
Първо на първо, за да заживее човек в друга държава, особено в една от най-„белите”, както има такъв израз, е необходимо да бъде картотекиран, фотографиран, вписан в N брой списъка и регистри, пак да бъде фотографиран и така поне няколко месеца ходене по мъките, преди да се превърне от нормално биологично същество в реална социална единица на обществото.
Лятото на 2015-а. Тъкмо съм се преместила в Дания – с два куфара, ЕГН, чиято първа цифра е забавяща производството на колаген седмѝца, 3-4 дипломи за висше образование и пари на сметка, които сестра ми щедро ми е отпуснала “да си имам като за начало”.
Отивам един ден в Danske Bank, която е нещо като БНБ за Дания, и си чакам прилежно да ми дойде редът, за да говоря с някого на фронт-деска за отваряне на банкова сметка.
Идва ми редът и един Дядо Мраз на 97 години ме пита какво искам. Искам това и това, казвам. Ами добре, вика, трябва да ни представиш CPR*, паспорт и трудов договор.
Нямам трудов договор, казвам.
Тогава не може.
Защо да не може, аз имам средства да се издържам. Това е законът – трябва да ни предоставите трудов договор. О-о-о, я да викнеш веднага някой от тия, дето се крият по кабинетите, понеже не ми се разправя с теб.
Викат ми един по-представителен и очевидно на високо стъпало в административната йерархия. Личи си по наскоро избелените зъби и тена, придобит през лятната ваканция на Бали. Зад безупречния му английски прозира безупречен датски.
– Искам да си направя сметка във вашата банка, – казвам аз.
– Може. Дайте паспорт, CPR и трудов договор.
– Нямам трудов договор.
Може да нямам трудов договор, но затова пък усещам, че започвам да образувам тумор в мозъка от постоянното повтаряне на едни и същи фрази.
– Значи няма да стане.
Окей, щом няма да стане по тоя начин, значи ще стане по другия.
Как точно ще стане разберете на https://www.webcafe.bg/webcafe/onya-deto-ne-go-triyat/id_1451892348_Emigranti_na_45_Ya_si_pomislete_pak
