В Еклесиаста се казва, че многото мъдрост носи много страдание. Може! Склонна съм да се съглася. Понеже ако бях тъпа, щях да си лакирВам ноките по цял ден, да си правя селфита как ям супа от скариди или как тренирам за “гръбче” във фитнес и да съм си много щастлива. Понеже щях да съм вървежна и всички други женички най-вероятно щяха да искат да са като мен, тоест да си носят айфоните на златна верижка като чантичка! И като нямаше ми идва изобщо наум, че всички тези физически функции на добре тунингованото ми телце са просто прахоляк на вятъра и нямат никакво значение за Вселената и всичко останало, щях да съм си екс-тра!
Обаче аз, за мое голямо нещастие, се преучих през годините. И то не в училище! Нито в университета! Затова сега имам много високо IQ и право-пропорциално на него непоносимо екзистенциално страдание, което се изразява в, знаете, the usual stuff – кой съм, що съм, защо нашите не са ползвали противозачатъчни, ами са ме родили с тоя грамадански мозък и тези малки цици, и т.н. От друга страна трупането на знание си има своите неоспорими ползи като, например…
Ами, например, да станеш по-умен от другите и това май е една от най-очевидната от всички ползи. И пак можеш да си правиш селфита, само че под тях ще пише „See that face? This is a face of a Nobel-prize winner, bitches! Go die!” (“Това е лицето на носителка на Нобелова награда, кучки, така че умрете от завист!”) И това си е много готино, като се замислиш. Нищо, че на въпросното лице ще има пъпки. Или че носът ще бъде по еврейски отвратително диспропорционален.
Тази статия обаче няма за цел да покаже как, ако си бил съвестен и любознателен ученик и студент в продължение на X брой години, мъдростта ще дойде при теб. Тази статия има за цел да покаже как, ВЪПРЕКИ образователните институции, мъдростта може да дойде при теб като стой, та гледай!
Стига да знаеш накъде да гледаш, разбира се.
Главният герой, върху чийто гръб се развива действието, съм аз.
Посещавала съм разни училища и университети в продължение на сто години.
През далечната 1980-та година, годината на размирните Олимпийски игри в Москва, когато трябваше да тръгна в първи клас, не исках нищо друго освен да получа за рождения си ден докторска чанта. В последвалите три години на началното ми образование така и не ме напусна чувството на тотално разочарование и трудно потискана ярост, задето училището не се оказа това, за което всички ми говореха. Още от първия ден ми беше станало ясно, че не само съучениците ми, но и учителката ми е по-глупава от мен.
Аз сигурно съм единственият човек, когото познавате (или не познавате), който не си спомня името на първата си учителка! Но това е факт. Предполагам, че по-скандално от това е един друг факт, който е, че дори не се срамувам от предния факт! А това, съгласете се, нито едно дете на такава крехка възраст не може да понесе без съответните емоционални последствия!
Бях безобразно дете. Сладко, невинно и едновременно с това крайно ексцентрично и дори зло на моменти. Имах си личен бодигард от по-горния клас (едно съседско хлапе, което тренираше борба), който идваше почти всяко междучасие да проверява дали някой не ме закача; отказвах да ям макарони със захар в училищния стол и вместо това си носех суджук от къщи, а като за капак измислях всякакви интриги, за да скарам съучениците си. И се подигравах на Янко, който беше бавноразвиващ се и имаше говорен дефект.
След като завърших трети клас, нашите ме преместиха в училището, където баща ми беше преподавател по физическо. Голяма трагедия! Успях да избутам четирите години там, благодарение на висококалоричните сандвичи с масло и пържени картофи, които си носех от къщи, и понеже се сдуших с хулиганите и циганчетата от класа ми. И освен това се влюбих във физкултурника на класа, а това беше вече достатъчно условие, за да понеса годините на интелектуално бездействие.
Бях най-умната в класа, пишех сърцераздирателни съчинения, които учителката ми по литература четеше на глас в учителската стая и разреваваше всичките си колеги. Даже пословичния сухар, другарят по физика, който приличаше на Вълчо Камарашев. А аз, осъзнавайки голямата си власт, която имах върху тези емоционално и интелектуално по-слаби от мен хора, направих така, че никой да не забележи, че всъщност по точните науки никаква ме няма. Реномето ми беше непоклатимо! Даже веднъж се стигна дотам, че верните ми поданици, хулиганите от моя клас, съсипаха червената шкода на новия учител по биология, понеже той, какъвто си беше още зелен, не беше наясно с каква нечовешка сила си има работа и се опитваше да й се противопостави със силата на своя дух. Писа ми пет и половина върху урока за колониалните едноклетъчни организми и това беше достатъчен повод да насъскам хрътките си срещу него. После наказаха тях. Но не и мен! Аз бях недосегаема.
После се записах в художествената паралелка на хуманитарната гимназия.
Ето какво става после: https://mamamia.bg/izvan-gnezdoto/predi-nachaloto-na-uchebnata-godina-dali-naistina-stradanieto-vodi-do-znanie-i-obratnoto/
