Въпреки че не съм била родена, когато “Трамвай Желание” излиза по кината през 1951 г., и аз, като много други момичета тогава, съм си мечтала момче като Стенли Ковалски да крещи въображаемото ми име “Стела, Стела-а-а-а!” под прозореца на скромния ни дом. Защото ме обича до полуда и иска прошка. И няма как да не му простиш, колкото и да е сгафил. Просто защото в образа на недодялания грубиян от полски произход не е кой да е, а Марлон Брандо – един от най-иконичните холивудски актьори за всички времена.
А и защото на пръстите на едната ръка се броят мъжете, без значение в коя епоха или на коя планета живеят, които да изглеждат така секси в обикновена бяла тениска и черни джинси за пет долара! Дори само да седи на масата и да пуши, няма как да не те омае. Трогне. Възбуди. Талантът и изразните средства, с които борави на театралната сцена и на снимачната площадка и до днес остават неразгадаеми ребуси за енигматичното му излъчване.
Това, което обикновено се запомня за един човек, след като си отиде от тоя свят, не са двете години, отделени с тиренце върху надгробната му плоча. Помнят се други неща. Дали е прекалявал с пушенето, колко дъщери е имал, обичал ли е печено пиле, операта, градинарството… В случая с Брандо обаче тиренцето между деня на раждането (3 април 1924) и този на смъртта (1 юли 2004) съдържа много повече история, истерия, драма и кино, отколкото сто живота, взети заедно. Той ще остане завинаги в историята с превъплъщенията си в едни от най-култовите ленти на 20-ти век: “Кръстникът”, “Последно танго в Париж”, “Апокалипсис сега”, „Трамвай Желание“…
В Холивуд му се носи славата на непредсказуем, ексцентричен и неконтролируем темерут, както и на безсърдечен разбивач на женски сърца.
