“Мамо, мамо, гледай тая жена колко е малка!”
Става въпрос за мен, ако не се сещате. Майката се усеща едва когато се е обърнала при призива на хлапето и погледът й невъзпитано е срещнал моя. Такива сценки, разбира се, се случват постоянно. Ако бях дебела, предполагам, че щеше да е същото. А ако бях И ниска, И дебела, със сигурност щях да се запиша за участие в “България търси талант.”
Шегата настрана, да си висок колкото крак на модел на Vicotria’s Secret е кофти. Да си дебел обаче е проклятие. Без значение колко се напъва политкоректното ни общество да промотира body-позитивния имидж, присъдата е жестока.
Разбира се, хората с наднормено тегло никога не са “дебели”. Думата е приета за абсолютно обидна и дискриминационна. Затова и тежките момичета са “пухкави сладурани”, “с едър кокал” или просто “закръглени”. Един от смятаните за най-ласкателни евфемизми е “рубенсови форми”, като изразът цели да внуши, че жената с целулит и паласки е бароковият идеал за сексапил.
Не мога да изброя колко пъти съм чувала, че “в миналото” е било ОК да си пълен. Логиката зад това твърдение, предполагам, е следната: Във времена, когато добрата храна е била оскъдна, а по-голямата част от населението е упражнявала тежък физически труд от сутрин до мрак, закръглените форми са били знак за знатно потекло и охолен живот.
Ако човек реши да поразгледа ренесансово изкуство и да препрочете по-целенасочено някои от образците на европейската литература от 16-ти до 19-ти век обаче, ще установи, че естетическият идеал за пълнота е просто един мит, който по незнайни причини упорито се е настанил в съзнанието на съвременния човек. https://www.webcafe.bg/lifecafe/tyaloto/id_1387905375_Debelofobiyata_i_mitat_za_rubensovite_formi
