Първият ми контакт с “порочната” западна музика беше през далечната вече 1980-та, когато за първи път поех в ръцете си плоча не с детска приказка или детелините на Лили Иванова. Държах двоен винил на концерт на живо на най-известните за времето американски кънтри изпълнители! То не бяха Уили Нелсън, Лорета Лин, Чарли Прайд, Доли Партън и… този странен мъж, облечен целият в черно – Джони. Джони who?
Джони Кеш, момиче!
С напредването на 80-те, интересът ми към американското кънтри замря, потиснат от влиянието на други “покварени” западни изпълнители и групи като Хулио Иглесиас, Айрън Мейдън, Куийн и Модърн Токинг (за последните си признавам с неохота). А в края на 90-те дори бях забравила, че някога изобщо сме въртяли до претъркване онази плоча. До 2005 г., когато излезе филмът на Джеймс Манголд “Да преминеш границата” (Walk the Line). Превъплъщението на Хоакин Финикс в ролята на отдавна забравения ми любимец Джони Кеш направо ми отнесе главата и ме накара да преоткрия не само музиката на Кеш, но и да погледна с нови очи на най-най-най емблематичната, турбулентна и ужасно романтична любовна история на американския юг за всички времена (е, след Скарлет О’Хара и Рет Бътлър, разбира се!) – тази на Джони Кеш и Джун Картър.
Дали заради абсурдно романтичното брачно предложение на Джони към Джун, поетичните любовни писма, които са си писали, или за непоколебимата вяра един в друг, която им е помагала да оцелеят и да спасят връзката си в най-трудните моменти – затова ги харесваме и завиждаме на любовта им. Любов, която не се случва всеки ден, но заради която си заслужава “да преминеш границата”. https://www.chr.bg/istorii/art/dzhoni-kesh-i-dzhun-kartar-35-godini-v-ogneniya-krag-na-lyubovta-i-ada/
