Наскоро гледах един японски каратист, екшън звезда бил, когото бяха довлачили от снимки в Бояна за участие в сутрешния блок по bTV.
Дадоха му да яде шопска салата и таратор в глинени паници, а после му нахлупиха калпак, омотаха го с червен пояс и професионални танцьори му показаха стъпките на ръченицата. Питаха го още какво харесва в страната ни и той, като перфектно програмиран изкуствен интелект, отговори за шестица – киселото мляко, сърдечните хора, красивите жени.
Предполагам целта на сценаристите е била да осигурят забава с елементи на патриотична гордост за тази част на българския народ, която по това време на деня кърми, готви или лежи в Пирогов със счупен крак.
Но дори и без да ги интервюират по телевизията и да ги карат да се правят на маймуни, за да демонстрират, че са попили поне малко от родната култура, чужденците обикновено описват впечатленията си от страната ни точно като господин Юта Танака. Защото, дори и да се сблъскали с нелицеприятни прояви на българските нрави и народопсихология, някак не е възпитано да се изказваш негативно, когато си “на гости”.
Когато обаче се върнат там, откъдето са, здравословната отдалеченост от Балканите кара много от тях да преосмислят видяното, преживяното и… казаното.
Наистина ли другоземците мислят само хубави неща за България, както твърдят? Наистина ли припадат по красотата на българските жени, мечтаят да ядат с кофи кисело мляко и цяло лято да се въргалят по плажовете и кръчмите в Слънчев бряг?
От няколко години “колекционирам” впечатления на “западняци” за страната ни. Разбира се, всичко започна на шега, с една случка в спортен бар (в библиотеки съм забелязала, че по-рядко ме заговарят), когато един британец, всъщност един от постоянните кибици в бара, ме попита откъде съм. Уф, много мразя така! От Луната съм, казах. И много ми се искаше да продължа с класическия риторичен въпрос “Оти шо, проблем ли има?”, но се въздържах, понеже в превод нямаше да звучи така учтиво-уклончиво-заплашително, както в оригинал.
А онзи продължи: виждал ме редовно – сядам на висок стол, пия бира или вино, гледам мач, говоря по телефона на един език, чета вестник на друг, а пък заглавията на книгите, които мъкна в чантата си, са на трети. Барманката нададе ухо на разговора ни и се присъедини, докато търкаше с кърпа една чаша. Да бе, вика, и аз съм се чудила. И понеже видя, че банковата ми карта е на плота, се сети, че може да прочете името ми на нея и по него да предположат националността ми.
Оставих ги да поиграят на “Отгатни държавата” няколко минути. В един момент обаче ми стана досадно и изрекох вълшебните две думички: “Христо Стоичков”.
– Аааа, Булгерия! – възкликна британецът. Обаче с престорен ентусиазъм. А и май долових нотка на разочарование… https://www.webcafe.bg/lifecafe/zhivotat/id_1220998477_Kakvo_chujdentsite_naistina_mislyat_za_nas
