Хората се надпреварват да реват и да се оплакват какви емоционални, физически и психологически проблеми им е докарало принудителното затваряне вкъщи за един месец. Защото: О, ужас! Трябваше да се науча да пека кекс с глазура, да изгледам 12 хиляди клипчета в ТикТок, да се запозная с ежедневието на семействата Бекам и Кардашиян, да видя как Слай си бълбука тестисите в джакузи и пуши пура, да бъда съпричастен със съдбата на Селена Гомес, която си призна, че има биполярно разстройство, да правя коремни преси с футболистите на Реал Мадрид, да посадя мушкато, да се оригна, докато пърдя, да целуна тъща си, въпреки че искам да я удуша, да си смажа най-после веригата на колелото – нещо, което отлагам от 2014-та. I да си играя с децата. И с кучето. И да гледам скучни филми на Тарковски, чието име на латиница дори не знам как се пише. Толкова е непоносимо. Как можа да ми се случи! Цял месец!
От април 2018-а до януари 2020-а бях в нещо като личен карантинен период заради множество травми и оперативни намеси. Гледах как сезоните се сменят през прозореца или от терасата на един празен апартамент. И чувството на безпомощност и отчаяние беше смазващо, защото, за разлика отсега, всички останали живееха нормално. Само аз бях като пеперуда, закована за крилата с ей такива грамадански карфици. 20 месеца. Не един. 20!
Не смейте да се оплаквате. И това ще мине.
