Редя си се аз на опашка в супермаркета и се хипнотизирам от автоматизираните движения и реплики на една от касиерките: “здравейте”, пюк-пюк-пюк-пюк-пюк, “34,80, с карта ли ще платите”, “безконтактна ли е”, “талонче за играта с бонус точки ще искате ли”, “хубав ден ви желая”.
Замислих се кои други професии освен касиерската срещат човек с толкова много непознати хора в рамките на един работен ден и превръщат ежедневието му в монотонна поредица от едни и същи фрази и действия.
Веднага се сетих за таксиметровите шофьори, обаче после си казах, че при тях случаят определено не е такъв. Макар и да возят непознати, всеки курс има потенциала да се превърне в късометражен филм със свой уникален сюжет и герои, в синтезирана житейска трагедия, комедия или нещо средно между двете.
Бидейки заклет ползвател на таксиметровите услуги, без значение дали става дума за жълта класика в Ню Йорк, смрадлив таралясник в Благоевград, или черен мерцедес в Стокхолм, през годините успях да акумулирам материал за поне четири нови версии на романа на Фокнър “Врява и безумство.”
Ето историите на някои от най-забележителните персонажи, които са ме возили по улиците по света и у нас:
Юберджията
Когато преди известно време датското правителство беше на път да забрани окончателно със закон платформата Uber – алтернативната и доста по-евтина услуга от тази на такситата, стана доста некомфортно, да не кажа направо нелегално, човек да ползва мобилното приложение.
Един ден, както съм се натоварила с една сгъваема градинска масичка и шестица бири, си викам Uber да ме вземе от точка А и да ме откара до точка Б. Пристига една джиджана KIA, карана от етно-маргинален датчанин на име Абдул Раза, който ми отваря преданата врата и вика: “Тука, тука.”
Никога не се возя до шофьора, мерси, казвам аз, ще си седна отзад. “Не, не, тука, тука!”, настоява той. Било по-неглиже да седя до него и да се държим за ръце. На хамелеонски език, в който пащунският преобладава, ми обяснява, че ако ни спре ченге по подозрение, че Абдул в личния си автомобил вози човек срещу заплащане, той щял да каже, че съм му братовчедка. Ама нали ще се държим за ръце, каква братовчедка?
“Може, може! В Пакистан може и братовчедка, и гадже.”
Футболният родолюбец
Вратът му, гледан отзад, е татуиран с две червени лъвчета, изправени едно срещу друго и поддържащи с лапички табелка с годината “1921”.
– Байер Леверкузен? – логично предполагам аз, макар почти на сто процента да съм сигурна, че годината на основаване на клуба от Бундеслигата е 1904-а.
– Не ма, госпожа, Вихър Славяново! – поправя ме таксиджията с глас, в който недвусмислено долавям нотка на презрение на познавача към лаика.
С какви още забележителни типажи я е срещнал живота, возейки се на задната седалка на таксито, разберете на: https://webcafe.bg/gradat/shofyor-na-taksi-no-ne-s-robart-de-niro-v-glavnata-rolya.html
