Дали ще предложат услугите си с небрежно-петричкото: “Шо ке се напиете?”, или с петзвездно-парижкото “Qu’est-ce que je vous serve, madame?”, представителите на тази гилдия си приличат въпреки различията си. А си приличат по това, че и добре да живеят, един ден срещат мен.
Независимо дали става въпрос за незабравими сцени на насилие, или за емоционални моменти на благодарност и преклонение, сервитьорът винаги е заемал специално място в моя живот, понеже тези, които ме познават, знаят, че голяма част от него прекарвам по барове, кафенета и ресторанти.
Така че съвсем логично сервитьорите са се превърнали в моето сурогатно семейство, като за едни от тези хора съм майка, за други – мащеха.
Е, за някои съм била и гадже за около половин час, но това е тема за друг вид художествено-биографичен текст.
Студентката
Малкият град, в който аз съм роден/а, за мнозина навярно е скучен, разминават се ден подир ден, просто няма какво да се случи.
То и затова хората по цял ден пият кафета в заведенията на открито и закрито. Става въпрос за тези кратки моменти от по два-три часа в дремливите, провинциални следобеди, когато човек се сблъсква с местния феномен на студентката (в ЮЗУ или Свищовския), която по принцип я мързи да гледа, но се е хванала да сервитьорства, защото парите ѝ трябват.
Така де, не може да кара цял семестър само на банички и на домашно направен маникюр.
Разбира се, сериозната и много взискателна професия на сервитьора ѝ е също толкова далечна, колкото и Юпитер, обаче тя е убедена, че щом може да си отнесе джезвето с кафе от кухнята до леглото, без да го разлее, значи като нищо може да я упражнява. Да, ама не.
На петия ден, откакто са я наели, тя вече не може да живее, ако не е в една смяна с бармана Светльо. Любовното увлечение толкова ѝ пречи на служебните задължения, че не минава и час, в който да не се спъне и да не строши я захарница, я чаша, понеже не сваля орловия си поглед и за секунда от колегата зад бара.
В крайна сметка я уволняват след само един месец на служба и вместо да получи надница, трябва да даде от джоба си пари като компенсация за изпочупената посуда.
Драмата е пълна, защото се оказва, че Светльо си има гадже. А и защото професионалният маникюр с маргаритки и котвички си остава мираж…
Поне докато студентката не се хване на работа в следващото кафене.
Психопата
Едва-едва прекрачила прага на заведението, забелязвам, че той вече ме е забелязал. Наблюдавал ме е през витрината на отсрещния магазин, където понякога ходя, както за да се почувствам човек, така и за да си купя препарат за отпушване на канали и дамски превръзки.
Когато влизам, той замръзва на място като в старата детска игра “Стоп без другарска и без да говориш” и напрегнато започва да следи изпод оформените в стил Адам Ламбърт вежди коя маса ще си избера. Сядам и още преди да съм си махнала качулката и ръкавиците, Психопата се спуска към мен и тиква менюто под носа ми.
Вместо обаче да пита какво ще обичам, произнася със съзаклятнически шепот, че знае коя съм. И аз по принцип знам, но погледът в очите му ме кара да се съмнявам, че е добра идея да съм себе си точно в това заведение и точно сега.
Психопата е от биологичния подвид на сервитьорите, които превръщат консумацията на обикновено парче вегетарианска лазаня в тягостно преживяване с нотки на хорър.
И тъкмо когато си мисля, че това може и да бъде последното ми хранене в живота, той идва със сметката и казва със стряскащо благ глас: “Май не ме помните, но аз съм детето на Златкови от първия етаж. Нашите понякога ме оставяха у вас да ме гледате като ходеха на село. Свирех ви на мандолина. Вие си запушвахте ушите, но аз въпреки това ви обичах от все сърце.”
Ясно, Митко. Ама той много пораснал, бе!
С какви други представители на професията се е сблъсквала Вучето разберете на: https://webcafe.bg/gradat/istorii-sas-servityor-bez-servityor.html
