Заемаща раздробено на острови, скромно парче земя от едва 43 хил. кв. км., Дания е страна, която през последните две десетилетия на слиза от челните места в световни те класации за какво ли е – благосъстояние на гражданите и качество на живот, безопасност, равенство на половете, спазване на човешките права, дори по консумацията на свинско (о да, датчаните обичат прасето!).
Да се чуди човек как им се получава така добре на скандинавците, при положение, че оглавяват и една друга, неофициална класация – тази на най-неамбициозните предприемачи.
Колкото и нелогично и даже абсурдно да звучи, грешката е вярна. Но ако човек си направи труда да разбере как действа социалната система в тази страна и да опознае народопсихологията, която прави датчанина такъв, какъвто е, ще му стане ясно защо за него не важи Мечо-Пуховската (и американска!) мъдрост “Колкото повече, толкова повече”.
Синдромът BMW
Не, не става дума за медицинско състояние, кръстено на автомобилния гигант, а за бизнес модел на поведение и мислене. Някъде в началото на предходното десетилетие основателят на инвестиционния фонд Dansk Vækstkapital Ларс Ньорбю Йохансен е този, който дава име на феномена, заради който малкият и среден бизнес в Дания изглеждат като в състояние на стагнация.
“Собствениците на стартъпи тук спират да развиват бизнеса си в момента, в който вече могат да си позволят да си купят BMW”, казва Йохансен, визирайки колата като критерий за това, че бизнесменът е достигнат лимита за лукс по датската ценностна ска̀ла.
Защо му е на предприемача да се разраства и да печели още пари, повечето от които държавата така и така ще му вземе под формата на данъци и такси? А и изкачването нагоре по корпоративната стълба би означавало повече бачкане, ergo повече часове далеч от семейството, лишаване от биричката с приятели в 5 следобед и по-малко време за любимите сериали, риболов и ваканционни пътувания.
Да си богат не е лъжица за всяка уста
Сега сигурно си мислите, че ако на смотаните датчаните беемвето им е “топът на топа”, значи сериозно губят по точки даже от един Перник. Moже и така да е, обаче с тази (не)малка разлика, че ако перничанинът плащаше между 140 и 180% данък върху колата си както датчанина, най-вероятно в Перник щяха да се придвижват предимно върху магарета.
В Дания много, ама наистина много малко хора карат луксозни автомобили, въпреки че броят на милионерите (в американски долари) понастоящем е 306 хиляди, или 6.7% от едва шест-и-половина милионното население¹.
Това обаче изобщо не е само заради трите високи данъка, с които държавата облага собствениците. Причината е друга и българинът трудно би я проумял. Работата е там, че още от малки на датските децата им се втълпява, че да парадираш с високия си социален статус, маркови дрехи и скъпи придобивки е проява на лош, ама много лош вкус, и ако го правиш, ще обидиш другите хора, които не могат да си ги позволят.
Ти не си колата, която караш, нито поста, който заемаш, ти не си повече от другите, ти си просто един от всички. Сигурно вече се досещате, че е изключено да питаш спрелия те пътен полицай дали знае кой е баща ти и той да се стресне като разбере отговора.
Защо датчаните са толкова различни от перничаните разберете тук: https://webcafe.bg/gradat/zashto-datchanite-sa-nay-neambitsioznite-predpriemachi-prosto-zaradi-bmw-sindroma.html?fbclid=IwAR3AvB51WTXZgD8jq2vAnUTwvCZFhB2nQLoCHWUF_tanlFqu_SfRx-sZ3dM
