Откакто започнахме да етикираме с нея едва ли не всичко, което радва окото ни от телевизионния екран – от дресирани папагали и смятащи наум дечица до сготвена от Силвена Роу манджа и имитация на Майкъл Джексън, думата “уникален” доста се поизтърка и сякаш загуби речниковото си значение на “единствен и неповторим”. Затова много ми се искаше да я избегна поне сега. Обаче поводът го налага.
Защото пак ще празнуваме буквите. С детски хорове и венци в нозете на братята Кирил и Методий. И защото, ако има празник в календара, който наистина трябва да бъде определен като уникален, това е 24 май. Да създадеш и да наложиш нова писменост, при това пряко волята на велики сили, e събитие от старата ни българска история, което по важност бие Никофоровия череп и трите синджира роби взети заедно.
На дневен ред обаче е въпросът: Заслужаваме ли празника, с който отбелязваме това велико национално постижение? Заслужаваме ли азбуката си при положение, че до такава степен сме неглижирали градината на езика си, че избуялите в нея бурени вече са с големината на боабаби?
Само един бърз преглед на който и да е дискусионен форум във Facebook е достатъчен, за да му стане лошо не само на проф. Владко Мурдаров, но и на всеки българин, който уважава езика и не си позволява да нарушава правилата му, дори когато пише пазарски списък.
Езикът на улицата, преливащ от “пичове” и “копелета”, тъпоумни клишета, според които някой е “дъно” или “чупи тъпомера”, както и от модни чуждици, окуцели след недодяланата си българска трансформация, здраво и прогресивно пуска корени във всички сфери на живота и превръща културата ни в рап парче.
Да се ко̀сим ли?
Не ве, споко, аз съм локо
Пия коко, акам шоко,
Не ве, не ве, а не ве… *
За да разберете какво още ще “изпее” Вучето в коментара си по случай 24-и май, последвайте линка: https://webcafe.bg/onya-deto-ne-go-triyat/kultura-kato-rap-parche.html?fbclid=IwAR2FJCnSjyCteli2FiR6Fz3yzdvul0JsUmF_5oNoXcSygFWMzzBjCLVolBs
