Няма човек, на когото поне веднъж в живота да не му се е искало да легне и да умре. Баба ми например поне 200 пъти годишно лягаше и умираше. Докато беше жива, де, защото един ден вярно легна и умря.
Възклицания като „Да пукна дано“ и „Жива да не бях“ са просто изрази, които използваме за по-голям експерсивен ефект, без да си даваме сметка, че за някои хора те са буквализми. Хора, които наистина искат да умрат. И не защото са тийнейджъри, преживяващи „драматична“ раздяла с гаджето заради погрешно изпратен SMS или защото страдат от хронична мигрена, която превръща ежедневието им в ад. Искат да умрат, защото ги боли, защото смъртта е неминуема и защото искат да си отидат преди да започнат да се напикават и лигавят, да не разпознават лицата на близките си, да не се сещат за какво се използва солницата или да вият от болка, когато дори тоновете морфин вече не помагат срещу агонията на края. Иначе казано, искат да умрат, за да запазят достойнството си на човешки същества.
Ще ви призная нещо.
Един от най-големите ми страхове е не да загубя крайник или близък човек, нито да ме отвлекат извънземни, за да си правят експерименти с матката ми, а да загубя контрол върху себе си и най-вече върху способността си да владея думите. А думите са най-ценното, което имам. Без тях, без да мога да ги използвам, за да изразявам емоциите си и да говоря на другите чрез тях, съществуването ми би било също толкова смислено, колкото и това на тирбушон в къщата на въздържатели. Да се разболея от болестта на Алцхаймер или някое друго, засега нелечимо дегенеративно мозъчно заболяване, което с времето да ме превърне в кух орех, който някога е бил обитаван от душа и интелект, ми се струва по-страшно от „Война на световете“ и Холокоста, взети заедно.
Затова и не от вчера ми се върти идеята, че ако един ден докторът си свали очилата и ме погледне с оня недвусмислен поглед, който вместо сто думи казва „Съжалявам“, ще искам да умра на място. И няма да ми дреме, че утре или след 20 години някой ще измисли лекарство, което ще донесе на изобретателя си един милион от фонда на Нобеловия комитет, а на мен – изцерение.
Не от вчера се вихри общественият дебат дали законът да разрешава да си тръгнем мирно от живота в момент, който ние преценим за подходящ, а не който ни е отреден „отгоре“.
Във все още силно ограничен брой страни, където, смея да твърдя, проявяват по-голямо широкомислие по отношение на анахроничните, религиозни представи за морал, правото на самоопределена смърт вече е конституционно защитен избор на индивида.
Когато се поразрових из „прашните архиви“ на интернета по темата за евтаназията, за пореден път се убедих, че древните общества са били в пъти по-разкрепостени от нашето днес и то не само по отношение на секса и тичането с километри напълно гол. Въпреки че школата на Хипократ изрично забранява да се дава смъртоносна отвара на всеки, който я пожелае, древногръцките и древноримски лечители са проявавали толеранс към определени пациенти. Нещата рязко се променят през средните векове. Всъщност ако трябва да посочим конкретна личност, която е отговорна за заклеймяването на евтаназията, това е Тома Аквински, чиито идеи ще залегнат в основата на християнската трактовка за самоубийството като греховен, небогоугоден акт. Според Аквински самоубийството е нередно, защото противоречи на естествения стремеж към вечен живот. Освен това, отнемайки живота си, човек вреди не само на себе си, но и на обществото, от което е част. И най-важното, отхвърляйки божия дар на живота, той изземва функциите на Бога, който единствен има право да решава кой кога ще умре.
Кога се променят нещата и дали зкъм добро или към още по-лошо разберете на: https://mamamia.bg/pod-kilima/evtanaziyata-izborat-sam-da-si-badesh-bog/?fbclid=IwAR12hRh3erDak7O0-4tWnG303IQurc6KHtuDjSQwShs5B8UBKVoxmfM7RYQ
