Твърдят, че или обичаш Париж, или го мразиш. Няма средно положение. Аз обаче опровергавам тази аксиома, понеже отношението ми към този град винаги е било и си остава амбивалентно. Нито го мразя, нито го обичам. За мен градът е Тимо и неговата малка фън-шуй квартира на Place de l’Estrapade, където, между другото, „живее“ и героинята на Лили Колинс от „Емили в Париж“. Париж е също кафенетата в Марѐ, площадчето като от пощенска картичка от 30-те на улица Mouffetard, момичетата с ярко червени устни и разрошени коси, които четат дебели книги с пожълтели страници в метрото, както и нощните кавги за територия между проститутките около боклучавите хотели в Монпарнас.
През първата ми вечер това лято в Париж приятелят ми Тимо ме извежда на малко необичаен туристически тур, който бих нарекла „По стъпките на Тимо и неосъществените му любови из парижките потайности“. Може да звучи мистично и интригуващо, но всъщност турът се състои в изминаването на една почти двукилометрова отсечка по rue du Montparnasse, след края на която завиваме по дългата едва 300 метра rue de la Gaîté, известна също като Quartier Rouge, или квартала на червените фенери. Разказите си за различните сгради, покрай които минаваме, Тимо щедро илюстрира с интимни, за да не кажа направо анатомични подробности от лични преживявания.
– В това кафене се видях с един младеж от Grinder. Много симпатичен, спортуваше редовно, с големи бицепси, голям пакет и така нататък, ама малко скучен беше, като си отвореше устата. А в съседното пък се видях с един друг. Но в различен ден, де. Или май беше в същия ден, но по различно време… Не помня точно.
И още:
– А ето това е едно много хубаво хотелче, в което мислех да заведа един Себастиен, обаче след като си поговорихме малко в бара преди това, реших, че няма да си наемаме стая. В края на краищата не мога да си лягам с всеки, само защото прилича на Луи Гарел!
Забелязвайки същисания ми поглед на завиждаща жена, която последно е излизала на среща преди пандемията (и то тази от 1346-а година!), Тимо възкликва:
– Какво, бе Вуче? Защо ме гледаш така? Аз съм един много зает човек, който упорито и почти всяка вечер търси любовта. Не мога да седя и да чакам да ми падне от небето.
Не съм от типа хора, които сърдито размахват пръст, ако нещо не е спрямо техните разбирания или очаквания, но искам да отбележа, че ако НЯКОЙ търси романтика и завършек от типа на „Тhey lived happily ever after“ в мобилни приложения за запознанства, по-добре да спре веднага. Защото ето ви го Тимо – 400 срещи „на сляпо“ по-късно все още е на същото ергенско дередже, на което го оставих преди пандемията (тази от 2020-а).
Аз самата се бях зарекла, че сега, като отида в Париж, ще се опитам с всики сили да се отърся от стресовите преживявания, които ми се насъбраха през последните няколко седмици, месеци, години и изобщо през последното десетилетие. За целта ще накарам Тимо не да си купим една каса розе, която да си я изпием на балкона, както правим обикновено, а да отидем… на лов за пишки. С пушки или прашки, без значение, стига да има лесна плячка. В крайна сметка защо не – градът предлага неизчерпаем резерв не само от вина и деликатеси, модни предизвикателства и интелектуални забавления, но също и от много възможности за сексуални преживявания „за всяка възраст, пол и занятие“. И защо не, дори за намиране на любовта.
Сигурно се питате как става това – как се заклещва някой парижанин во веки веков (или поне до развод) за краткото време, докато човек е на екскурзия, в командираовка или на гости, както в моя случай. Ето някои хрумки, които си нахвърлях наум, докато траеше личният ми кръстоносен, или по-скоро виненосен поход в търсене на Prince Charming, pardon – Charmant: https://mamamia.bg/izvan-gnezdoto/v-tarsene-na-lyubovta-v-parizh/
