Докъде бях стигнала?
А, да, до там, където лежа в леглото в поредната безсънна ноща в гадната квартира без маса и столове, но с ненавистна хазяйка и си блъскам главата дали не направих ужасна грешка, като набързо напуснах общото жилище с Бившия, без дори да направя опит да залепя счупената стомна за вода. Така се, можеше да не се правя на чак такава Джейн Остин, с нейните гордост, предразсъдъци и три метра фусти…
И тогава, точно както се случва във филмите, когато героинята води неравна битка с личните си демони (или личния Джийзъс, както биха се изразили Депеш), телефонът иззвънява. На дисплея се изписва номерът на Бившия.
Сърцето ми се качва в гърлото, пулсът ми става 300 удара в минута. Ето, това е моментът, в който моят мистър Дарси иска прошка, а с нея ръката ми, остатъка от живота ми и изобщо пълния комплект.
– Ало? – казва изкуствено колебливият ми глас, който всъщност прикрива бушуващия в гърдите ми възторжен реваншизъм.
– Обаждам се, за да ти кажа, че си си забравила една книга тука.
И хайде с един шут обратно при личните демони в личния ад. И не, не съм си забравила никаква книга, тъпако, защото ако си беше направил труда поне да я разгърнеш, щеше да видиш посвещението от мен на първа страница. Вярно, не е от най-романтичните, за да не кажа, че е направо невъзпитано по съдържание, но все пак представлява вид прощално писмо. А всяко прощално писмо, било то на самоубиец или на самоотлъчващо се от общото гнездо гадже, трябва да се приеме с подобаваща емоционална загриженост.
Казват, че е най-тъмно преди разсъмване.
В моя живот обаче тази метафора никога не се е доказвала като достоверна, понеже тъкмо когато стане най-тъмно (да се разбира „когато закъсам най-много“), вместо да се покаже зората и да донесе нова надежда за бъдещето, в процепа на вратата се показва чорлавата глава на Мона, хазяйката, която проговаря:
– Щом няма да се събирате с гаджето, значи оставаш, а това пък значи, че си искам останалите пари за два месеца напред плюс депозита. Кеш!
При положение обаче, че предната вечер Бейби се беше изакал на пода в стаята ми, понеже Мона я беше домързяло да го изведе навън, и че с Мартин късаха през пет часа, като всяко скъсване беше придружено от крясъци по телефона и после от бурно сдобряване на холния диван, нямаше начин да остана и час повече в това жилище. Добре де, два-три дни макс. Но само докато си намеря нещо друго!
След два-три дни…
