Покажи ми боклука си, за да ти кажа какъв си.
По външността посрещат, по боклука изпращат.
Боклук народен – боклук божи.
Вечерният боклук не оставяй за сутринта.
Виждате ли, оказва се, че почти всяка от популярните български поговорки придобива ново, остроумно значение, ако някоя дума се замени с “боклук”.
Според мен най-ефектна, но също и най-поучителна е перифразата “Ако не посееш боклук, няма да пожънеш боклук.” Българите обаче отдавна сме престанали да се ръководим от мъдрите си поговорки и затова сме на това дередже. Нямаше да сме първи в класациите по негативни показатели и последни в класациите по положителни такива.
А, да, и нямаше боклукът да ни е до коляно, а умът – до глезени (върви ми на поговорки днес!).
Къде образуващ внушителни речни бентове от ръждясали перални, изпокъсани дюшеци, пластмасови бидони за кисело зеле и туби за нафта, къде “облагородяващ” градската среда с пъстро многоообразие от найлонови торбички и мазни опаковки от ГМО лакомства, боклукът, уви, се е превърнал в неизменна, емблематична част от родния пейзаж.
Докато се подготвях по темата за боклука и опазването на околната среда, реших да звънна на един приятел, който живее в Париж, и да го питам как е там положението. Ами как да е, вика, Париж е мръсен град, не е като да не си идвала и да не знаеш. Но преди време вдигнаха глобите за хвърлен фас, макар че пушенето и покритите с фасове тротоари били част от местната култура.
Е-е-е, казах си, как не ги е срам французите! Вместо да си признаят, че боклукът им е ценен, понеже е част от френското културно наследство, наред с Огюст Роден, Айфеловата кула, Лувъра, Катрин Деньов, те тръгнали да глобяват всеки, който иска да допринесе за това културно наследство с фас или два.
Да вземат пример от испанските си комшии, които продължават отколешната местна традиция да “вдигат звездите Мишлен” на заведенията (макар вече само на тези на открито), покривайки пода им с угарки. При това без да им бъркат в джоба.
Ето, ние също не се срамуваме от нашия национален боклук и се лишаваме от него на полза роду, когато и където ни падне.
Да, случва се някакви стотина хиляди души да се поразмърдат и да го изчистят, но това става само веднъж годишно и то в нарочно организирана от една медия всенародна доброволческа акция, чийто талисман представлява безмълвна, нелепа зелена версия на Хъмпти-Дъмпти.
Дотук подходих с нездрава доза сарказъм към една тема, която, предполагам, не само за мен, но и за много мои сънародници, е болезнена и грозна като незарастващ херпес.
Но, реално погледнато, подобни спорадични прояви на “зелена” съвест като инициативата “Да изчистим България”, колкото и да са похвални и вдъхновяващи, по аналогия са копи-пейст на Осми март – един ден в годината, през който едни хора отбиват един номер с един карамфил, за да им се махне тоя ангажимент от главата през останалите 364 дни.
Както не е редно да се сещаме за жените, които ни раждат и обичат, само на осми-трети, така и не е редно да се сещаме за боклука, който произвеждаме, само когато телевизионните камери работят.
“Икономиката икономична – дело на всеки” не е още една народна мъдрост, а популярна народна глупост от 80-те. И пак чудесно става за перифразиране. Ако боклучавият боклук беше дело на всеки и то всеки ден, а не само между осем сутринта и пет вечерта на точно определена дата, нямаше изобщо да се налага да се организират такива мащабни акции за почистване, които седят добре на екран – като концепция и изпълнение, но на практика са пикаене срещу вятъра.
Ще кажете, лесно е да се подиграваш на нация, представителите на която много държат гостите да влизат у дома им по чорапи, но нямат проблем да изсипят пепелника от колата на пътната лента, трудно е обаче да дадеш предложение как да се сложи край на такива отвратителни ежедневни практики.
Нямам предложения. Имам само наблюдения как в други страни се справят с боклука си.
