За първи път видях аутист на кино. Макар че, като гледах „Рейнман“ през 89-а, не знаех, че героят на Дъстин Хофман, Реймънд, е такъв. По странното му поведение – отказа да гледа събеседника си в очите и да пътува, когато вали, да бъде пред телевизора всеки ден в точно определен час за любимото си шоу, да се храни с клечка за зъби и да говори предимно на себе си – предположих, че е от отбора на Луд Диди – нашия градски луд, както личи по прякора му.
С развитието на действието обаче „ненормалността“ на героя, особено на фона на досадната „нормалност“ на егоистичния му по-малък брат, Чарли (Том Круз), става все по-симпатична на зрителя и той се улавя, че би искал за приятел в живота по-скоро един Реймънд, с всичките му чудатости и неадекватности, отколкото един Чарли – пък бил той и милионерски син. Отвъд увлекателната сюжетна линия обаче това, което прави фима на Бари Левинсън толкова добър, е посланието: когато двама толкова различни хора са поели по пътя един с друг и един срещу друг, опорната точка, единственият ориентир в това пътешествие е търпението.
Мария
За първи път видях човек с аутизъм на живо години по-късно. Беше синът на една колега от университета. И пак не го разпознах като такъв. По онова време, 2005 – 2006-а, в България все още малко се знаеше и говореше за това биологически обусловено разстройство в развитието. Поради това беше трудно за родителите да асоциират с него симптомите на децата си, а за странични хора, които нямаха в близкото си обкръжение някой, който, като Реймънд, боде кюфтето си с клечка за зъби или си говори сам, пък беше направо невъзможно. Такива деца, дори тези в т.нар. „високопроизводителен“ край на аутистичния спектър, бяха смятани не просто за странни, а направо за бавноразвиващи се, бърливци, Луди Дидовци. Подобни набързо изфабрикувани „диганози“ вкарваха семействата в една безкрайна спирала от гняв, срам, разочарование… Но най-вече отрицание.
Един ден, по време на обедната почивка, колегата ми Мария, сяда до мен в барчето на университетския кампус, и вместо обичайното „Здрасти, как сме днес?“ или нещо подобно, изтърсва:
– Напоследък Николай прекарва по един час седнал на пода да гледа как пералнята върти. Без да помръдне. Абсолютно нищо не може да го откъсне от това … занимание.
Кой знае защо, Мария беше избрала мен за душеприказчик при положение, че не бяхме точно първи приятелки, но въпреки това през следващите дни и седмици тя продължи да споделя още обезпокоителни подробности за, както изглеждаше, все по-влошаващото се състояние на по-големия ѝ син. Детето имало затруднения в ученето, избягвало не само да си играе, но и да говори с другите деца, понякога зациклял на някоя дума или фраза и не спирал да я повтаря с монотонен глас, докато на по-малкия му брат не му писнело и не го цапардосвал по главата с полицейската кола-играчка. И отгоре на всичко страдал от хроничен запек, избухвал без причина, а когато не ставало на неговото, започвал да се клати напред-назад с плътно прибрани лакти до тялото. Като шибан метроном, каза Мария. Като шибан метроном.
Какво се случва после с Мария и в чия друга съдба Вучето се замесва, без да иска, разберте на: https://mamamia.bg/v-detskata/zhivot-v-spektara-na-autizma-mezhdu-otritsanieto-tarpenieto-i-lyubovta/?fbclid=IwAR0f5HxLyGwy_k7ipY_6_r61JrPe-rJt5O8Mpxb_cdRvgmpF8RbYo5tlCfo
