Аз съм човекът, който седи на пейка в парка и си мисли, че ако още едно хлапе го цапардоса по главата с топка и после му се изплези, вместо да се извини, ще му откъсне главата. Аз съм пътникът на 12С, на когото никак не му е забавно, че предозиралото със захарни изделия хлапе на седалката зад него рита неговата с отривисти движения в продължение на два безкрайно дълги часа. Аз съм обядващият в ресторанта, който не вижда „ангели“ и „съкровища“ в петгодишните на съседната маса, а развъдници на бактерии…
Вучето не харесва деца и не я е страх да си признае. Въпросът обаче е защо това се превърнало във фраза – табу…
