Предполагам, че тази наша парижка екскурзия можеше и да завърши успешно в крайна сметка, ако се бяхме придържали към простата диета на Кари Брадшоу от чийзбургер, голяма порция картофки и Космополитън. Но не! Защо ни трябваше през четвъртата си вечер да се натъпчем като дойни крави с марокански манджи, „деликатно овкусени с богата палитра от екзотични подправки“, както ни бяха представени от сервитьора ни, Юсеф. Деликатно, ама друг път! То не бяха паници, преливащи от пикантни маслини, люти чушки, чили сосове, хариса* …
Първите позиви за спешна евакуация към санитарния възел идват малко след като Юсеф сервира осмото ястие.
Палачинки багрир**.
– Аз повече не мога, – заявява Кристина и се отпуска с тягостно хриптене назад, върху кичозните плюшени възглавници, сплесквайки ги с телесата си до формата на гореспоменатите палачинки.
Азиз я поглежда със зле прикрит упрек – срамота е една такава голяма, пищна жена като нея да не може да изяде някакви си там пет тепсии с храна!
Би засича погледа му и на свой ред хвърля по приятелски окуражителен такъв на Кристина, с който сякаш иска да каже: „Моля ти се, сестро, стегни се и излапай пустата палачинка, за да не ме излагаш през човека“.
После чуваме как стомахът на Марето подозрително къркори. След още няколко минути и моят започва да му приглася. Нещата не звучат на добре. За да не кажа направо, че звучат на сране.
За наш късмет, както и за късмет на обслужващия персонал на ресторанта, успяваме да стигнем до квартирата преди да започне голямото чревно неразположение. Ако кажа, че картинката към два след полунощ наподобява Помпей след изригването на Везувий, изобщо няма да преувелича. Проблемът обаче не е толкова в разстройството, колкото във факта, че се случва едновременно на четири жени, делящи една тоалетна. В нетолерантната си ярост крещим на Божка да ходи да осира тоалетната на новия си любим, вместо да заема място в нашата, но като я гледаме как скимти и повръща червена леща на фонтани, решаваме да не бъдем толкова строги спрямо нея.
Ден 5
Голяма част от предпоследния си ден в Париж прекарваме разпльокани по диваните в квартирата, понеже не смеем да се отдалечим на повече от десет метра от тоалетната.
– Срамота е да не идем до Айфеловата! – осмелява се да каже по едно врема Би, при което получава три погледа „Я да видим кой ни докара до това дередже!“.
– Или поне да излезем да хапнем нещо, че ми прималя.
Пак тя се изказва. Хич не е съобразителна тая жена – говори за въже в къщата на обесения. Не знам за другите, но аз лично не възнамерявам да ям през следващите пет дни.
Все пак успяваме да надигнем глави (и гъзове!) някъде към пет следобед. Понеже пак не постигаме разбирателство как да прекараме заедно следващите няколко часа, се разцепваме като синовете на Хан Кубрат.
Какво се случва до края на злополучното пътуване на четирите приятелки в Париж разберете на: https://mamamia.bg/pod-kilima/i-prosti-ej-taka-finalat-v-parizh/?fbclid=IwAR2WM42xI68JkO4irGpp0g1wCmLvTd7Zp97EPhEZ_mLdpjG3H7OFAQ_RZKg#goog_rewarded
