Не знам дали е от менопаузата, или от мириса на лютите чушки, дето си пукам на туристическия котлон на терасата, обаче напоследък често ме налазва носталгията по времената, когато като деца прекарвахме почти цялото лято на село.
Времената, когато се качвахме на стол, за да стигнем уж скрития зад брашното и юфката в кухненския шкаф буркан с белите стотинки, когато родителите ни бяха безсмъртни, а представата за безгранично щастие се заключаваше в усещането за летене, спускайки се с Балканчето по нанадолнището.
И, да, същите тези времена, когато всяко градско дете си имаше село, а всяко село си имаше хора.
Въпреки че разстоянието между хлапетата тогава и сегашните им оплешивели версии на средна възраст безвъзвратно се увеличава с всяка изминала година, спомените, запечатени с аромата на мокра слама и ръцете на баба, след като е прала с домашен сапун, си остават същите.
Невъзможно е да се сложат под общ знаменател преживяванията на децата от 80-те, защото обобщенията само биха обезличили мириса на всяка индивидуална баба, но въпреки това ще се опитам да го направя през перспективата на ссобствените си селски истории.
Къщата
Като си малък, съзнанието ти е бяла дъска, върху която всяка страшна история за таласъми, всеки червей в черешата, която си налапал, и всяка шарка на избелелия тапет, се запечатват като живи рисунки с неизтриваем маркер.
А къщите на село са перфектният инкубатор на фантазии. От кривогледите русалки, флиртуващи с невинни овчари от ковьорчетата на стените, до хладното мазе, в тъмните ъгли на което дебнат духовете от многото изпити дамаджани ракия, всеки предмет те кара да си представяш, че си на друго място и в друго време, където може и да няма тоалетната със седалка, но затова пък е пълно с видими и невидими фантастични създания.
Прасето в кочината не се брои.
Аз най-много обичам да се страхувам в спалнята на баба и дядо. На леглото там е издъхнала баба ми и аз съм убедена, че дори само ако докосна някоя от нейните вещи, например водната чаша, в която си е държала ченето, тя ще се върне от гробището и тогава ще настане голяма неразбория.
Дядо умря в болница в града, така че неговият дух не ме тормози по същия начин…
Приятелите
Това са децата от съседните къщи, които независимо, че виждаш само през лятото, защото живеете в различни градове, пак ти се водят приятели, макар и само сезонни.
Когато чуеш клаксона и родителите им ги разтоварят от Ладата, моментално изхвърчаш на прашната, неасфалтирана улица, за да се премерите кой колко е пораснал от миналата година. Подмолно се надигам на пръсти, понеже, не знаем как става тая работа, ама от пет години съм си все на същите сантиметри.
Майка вика, че така ми се струва, но аз имам и друго доказателство – ако раста, защо все още ми стават платненките 32-и номер?!
Игрите ни се разпределят в пет различни категории в зависимост от броя на шамарите, които изяждаш, ако те хванат в провинение. Боядисване на магарето на бай Тоше на черно-бели ивици с блажна боя, за да заприлича на зебра – шамар и половина.
Кои бели се квалифицират за по-голям брой шамари и други весели истории от село тук: https://webcafe.bg/gradat/vremenata-kogato-vsyako-gradsko-dete-si-imashe-selo-a-vsyako-selo-si-imashe-hora.html
