В началото на май 2014-а година тогавашното ми приятелче Денис, ме помоли да ме снима в проекта си, с който щеше да кандидатства в едно парижко висше училище за фотографско изкуство и аз се съгласих, макар и неохотно. Фото-сесията беше в една запустяла къща в края на града. Още в самото начало на работата на Денис ми стана ясно, че ще се опитва да балансира между модерното изкуството и порното. Около няколко часа ми отне да се обличам и събличам, да лежа и да стоя, а също през цялото време да се преструвам на откачено, полу-отвратено и полу-разгонено женско джудже.
Когато се прибрах в къщи и се трупясах на канапето пред телевизора и джина, изведнъж се почувствах зле. Доповръща ми се. Каква глупост направих, мамка му! Исках моментално да забравя, че тоя ден изобщо се е случил, но едва ли щях да мога да го изтрия от паметта се още дълго време. Особено картинката на увисналия, морав член на 70-и-нещо годишния актьор в местния театър – онзи, който Денис също като мен нави за безумния си проект! В началото и двамата бяхме възкликнали:“Да бе, момче, няма проблем! Ще ти помогна да влезеш в онова елитно чужбинско училище. При това без пари!” После обаче се спишнахме. Аз по-скоро, не “Дедо”, както му викаха тогава на тоя мъж.
В дневника тогава си написах: ”Къде ми беше акълът да се съглася in the first place!“
10 години по-късно.
В Благоевград съм от няколко седмици. Като никога досега, всеки ден почнах да си чета от старите ми дневници (а дебелите тетрадки са ужасно много на брой – над 230!). Дневникът от май 2014-а моментално ми върна спомена за мен, Дедо и нестандартното снимащо хлапе. Веднага усетих едно пуф! в цялото си тяло. За секунда изчезнаха някогашните ми яд, самоунижение и срам. Тогава исках да забравя – ясно ми е защо. Ама сега вече НАРОЧНО си спомням.
****
Това е една от няколкото фотографии, които авторът Денис Галенковб ми подари по-късно.
