И прости ей така – 1 част
През следващите две седмици Париж ще бъде най-популярната и спираща дъха световна столица. Най-вече защото церемонията на Олимпиада номер 33 успя да скрие шапката на милиони хора в рамките на четирите часа на това креативно и нестандартно, да го наречем, шоу. И на мен веднага ми се разтупка сърцето, но не защото ми дреме да се снимам сред блъскащите се тълпи пред копието на кривогледата Мона Лиза в Лувъра и да се изкачвам по омразните Х на брой стълби на Айфеловата кула като някой от класическите банални и крайно скучни чуждестранни туристи. Обичам Париж, но само на хора, броящи се на пръстите на едната ръка, съм разказвала защо. Многото пъти, когато съм живяла в този град през изминалите години, е било и продължава да бъде заради любовта ми към определено един от най-добрите ми приятели in my life. Казва се Иво.
Днес обаче реших да разкажа за единствения път, когато Кристина, Марето, Би и аз, четирите задружни приятелки, отидохме в Париж. And that was (almost) a bad idea.
“`
И просто ей така, един хубав ден в началото на лятото миналата година, през който не спря да вали, а Марето (пак) имаше цистит, тръгнахме за Париж, Франция.
Ден 1
Ревящи бебета, неподмили се пътници и място, само колкото да си раздвижиш някой вътрешен орган, но не и крайник – еми така е като пътуваш с калпави, нискобюджетни авиолинии, а не с частния самолет на наскоро овдовялата ти приятелка. От която, между другото, очаквахме да влезе в списъка на стоте най-богати жени на Forbes, след като нейният Безос се пресели в отвъдното, и да почне да ни глези със скъпи подаръци, понеже, нали, ние сме ѝ най-близките.
Богата, ама трънки.
Лъгала ни е през цялото време, че поддържа лайфстайл като този на „Пилинцата от Монако“, докато грозната истина всъщност е, че през цялото това време САМА си е боядисвала косата и си е лакирала ноктите! И че освен фелацио на съсухрен чеп, е трябвало да прави мусака и то гръцка (!) на всяко първо и 15-о число от месеца. Но нищо, ние ѝ прощаваме, понеже така правят истинските приятелки. А не като нея…
Би, Марето и Кристина са се уредили да седят една до друга по средата на салона. Моето място обаче е отзад, до тоалетната, понеже било станало някакво дублиране. Когато едно дете се посира, докато чака да му дойде редът, получавам просветление, че това пътуване няма да е като никое друго досега в живота ми.
Кацаме по нощите на „Орли“.
Киселата служителка, заклещена в кабинката на паспортен контрол, не разпознава Марето на личната ѝ карта и дава знак на двама униформени да я отведат „настрана“, докато се изясни самоличността ѝ. Марето се противи, казва, че на снимката е след второто раждане, с двайсет кила отгоре и с лек хормонален мустак и затова прилича на певеца Сам Смит, иначе си е тя. Ние останалите сме стъписани. Айдеее, викаме си, изгубихме една още на летището.
Кристина, която за всеки случай винаги е в бойна готовност да защитава бедните и неоправданите, предлага да се обадим в посолството ВЕДНАГА и да направим седящ протест, докато не освободят приятелката ни. Добре, съгласява се Би, а може ли да протестираме пред KFC, понеже много съм гладна. Кристина ѝ хвърля един осъдителен „не те е срам“ поглед, при което Би изважда от чантата си започнато пакетче солети „Зайо Байо“ и мълчаливо започва да хрупа.
Без да се налага да будим дипломатите в посолството, казусът „Подозрителна българска библиотекарка с шарени чорапи и Конвърски“ е разрешен в наша полза . Понеже вече минава два, единодушно решаваме (въпреки особеното мнение на Кристина) да не се лашкаме с влака до центъра, а да си вземем такси до наетата Airbnb квартира в Шести район. След като плащаме на шофьора, Кристина промърморва, че за тия пари е могла да си купи годен за трансплантиране бъбрек.
Салю, Пари, жу тем!, провиква се Би в звездната нощ и прави сценичен жест, заимстван от Селин Дион. „Тa gueule, salope!“*, някой моментално я приветства откъм втория етаж на сградата.
Ден 2
В квартирата има две легла, едното е тип кингсайз, другото – персона и половина. Така сме се разпределили по двойки, че аз съм „половината“ във втората конфигурация. А „персоната“ до мен е Би, чието хъркане наподобява предсмъртните хрипове на фатално ранен сръндак.
Марето по навик се е събудила още в 6, но понеже няма деца за оправяне, които да води по градини и училища, решава, че ще впрегне майчинската си енергия в това да ни направи кафе. Кафе машината обаче се оказва страховит противник, нещо като супергерой на Марвел, понеже „много се различава от нашата кафеварка-кубинка вкъщи“. Нищо де, успокоявам я аз, ще пием кроасани в някое типично кафененце тука в махалата. Останалите се правят, че не забелязват фройдистката ми езикова грешка, понеже си ме знаят, че към 11-11 и нещо си сипвам първото вино.
Квартирата е на три минути пеша до метростанцията „Одеон“, а оттам градът ни е като на длан. Имаме си всичко необходимо: хартиени карти, GPS, грозни туристически сандали (знам, голямо падение от планирания ню-йоркски чепик!), както и бутилка розе pour moi, което купих от бакалницата на ъгъла. Всички тръпнем от нетърпение да се гмурнем в това вълнуващо, единстявено по рода си приключение, за което някои хора по света могат само да си мечтаят.
Обаче тъкмо излизаме на повърхността на метростанцията при Сорбоната и…
„Бонжур, Пари, жу тем!“
Ох, боже, трябва да накараме по някакъв начин Би да престане да се изцепва така, защото рискуваме да ни объркат с някакви селяндурки от Източна Европа, на каквито изобщо не приличаме, държа да отбележа. Най-вече аз.
Две на две сме в гласуването дали да разглеждаме галерии и черкви или да се разходим по улица „Риволи“, разбирай, да видим какво се продава в скъпите бутици и, нали, евентуално да си купим по някое шалче – на цената на една половинмесечна заплата на Марето в библиотеката. Обаче дизайнерско шалче! Правим второ гласуване, което се проваля, понеже Марето разпознава апартамента на Емили от „Емили в Париж“ на площад L’Estrapade и тръгва да се снима пред него. Опитваме се да ѝ обясним, че тя не живее там, но тя не ще и да знае.
Много разочарована от лошия вкус за Netflix сериали на приятелката си, аз се откъсвам от групата и отивам да си изпия розето на една пейка в музея на Мари Кюри. С нея, между другото, имаме много общо. Виждате ли, тя е имала навика да носи епруветка с радий в джоба си, а аз – епруветка с вино… само че с по-голяма вместимост.
Така хубаво съм се отнесла в размисли върху физиката и химията, че дори не подозирам, че само след минути един кратък телефонен разговор ще сложи край на приятното ми усамотение и ще ме запокити в поредната драма – при това създадена от човека, от когото най-малко съм го очаквала.
(Следва продължение)
