Значи седя си аз на пейка в музея на Мадам Кюри и мислено си комуникирам с духа ѝ, както и с духа от бутилката розе, когато джобът на дънките ми започва да вибрира. Понеже не е цивилизовано да се говори по телефона на места, където забраната е визуализирана с лепенка на стената, излизам отвън.– Да?– Бързо тръгвай към нас, – чувам запъхтения, тревожно-истеричен глас на Марето.– Къде е това „към нас“?– В един музей.– Ха, и аз съм в музей ! Само че моят не е особено интересен. Дано вашият…
Paris, Paris… – 2 част
