Така се получва, че постоянно ми се налага да пиша за деца и тяхното възпитание (или липса на такова), въпреки че аз самата нямам такива. Или поне досега не се е появил мъж, който да тикне някакво хлапе под носа ми и да ми каже: “Ето резултатът от нашата грешка през 2005-а!”
Положението, ще кажат някои, е обущарят ходи бос. А сега “обущарят” в мое лице съвсем ще свали обувките и ще пристъпи в една още по-деликатна територия – тази на майчинството и по-конкретно, кога е “нормално” една жена да стане майка.
За да не бъда голословна поради липсата на личен опит, ще започна с кратък разказ за нещо, което реално се случи на “една позната на една моя приятелка”. Жената е на 49 и миналата година изчезна от хоризонта на социалния живот в провинциалния град за много, много дълго време. Не е като да беше отвлечена за бяла робиня в Германия, просто беше решила да изкара бременността си далеч от хорските погледи.
И както се разбра по-късно – за да си спести коментари от типа на “Е хубава работа, когато детето ти е абитуриент, ти ще си пенсионерка! А и без мъж…”
Когато бебето се роди и тя започна да го разхожда в количка по центъра, вече беше късно да бъде разколебана в решението й да роди на тази възраст от спермата на непознат в пластмасова чашка.
Хората, които сега ги срещат на улицата или в парка, разтягат устни в усмивка a là Жокера, прекалено любезно и прекалено възхитително, и възкликват: “Колко е сладка! Пу, пу, да не й е уроки!” Подпъхват двулевки под възглавницата на бебето, а когато отминат, започват да цъкат с език и пак да плюят, този път в пазва.
Убеждението, че да станеш майка, при това самотна, “на стари години”, е нелепо и най-малкото безотговорно, е още една тухла в солидния, непробиваем зид на българската народопсихология.